Песни за робското тегло и народните закрилници

(песни без мелодия)

Робинка се прощава с рожбата си

Турчин през гора вървеше,
млади робини караше.
Най-напред върви Тодорка
със мъжка рожба на ръце.
Турчин Тодорки думаше:
—  Тодорке,  млада робинке
я хвърли дете от ръце,
по-лесно напред да вървиш
през буйно росно ливаде,
със поли роса да сваляш
да не ми кваси кончето,
кончето и аз на него!
Тодорка,  млада робинка,
много й жално дожаля.
Като през гора вървеше
напред гората гледаше
дано си дърво хареса
люлчица да си направи,
детето да си остави,
детето,  мъжка рожбица.

Едно си дърво хареса,
едно ми дърво клонато,
клонато и столовато.
Разпаса синя ивица,
на дърво люлка направи,
мъжка си рожба остави,
че го Тодорка залюля
и тъжна песен запя:
—   Нани ми, синко Дамянчо!
Когато дъждец повали,
Дамянчо, ще те окъпи,
когато вятър повее,
Дамянчо, ще те залюлей,
кога кошута премине,
Дамянчо, ще те накърми,
да растеш, синко, порастеш
майка си де е да разбереш,
от робство да я отървеш!

 Обичам,  мамо

Обичам, мамо, обичам
в гора зелена да ходя,
отбор юнаци да водя
на Ирин-Пирин планина,
на хайдушката равнина.
Там да си байрак забием
до студен бистър кладенец.

Рада войвода

Де се е чуло, видяло
мома войвода да бъде
над седемдесет юнака?
Дружина дума байрактар:
— Славчо ле, байрактарино,
я кажи, Славчо, на Рада,
че не щем мома войвода,
срам ни е, Славчо, срам ни е,
че ни се смеят хората!
Бре, де ги Рада зачула,
руса си коса подвила,
Рада на Славчо думаше:
—  Славчо ле, байрактарино,
що ми се сърдят дружина,
сърдят се, а пък не казват.
Славчо на Рада думаше:
—  Радо ле, млада войводо,
да кажа право, да кажа,
на тебе лъжа не бива!
Сърди се, Радо, дружина,
че не ще мома войвода
Рада на Славчо думаше: *
—  Я кажи, Славчо, дружини
байрака да побиеме,
байрака да прескачаме,
който байрака прескочи,
той ще ни стане войвода
над седемдесет юнака
Побила Рада байрака,
наред дружина скачали,
никой байрака не скочи,
не скочи, не го прескочи.
Тропнала Рада войвода,
тропом байрака прескочи.
Рада на Славчо думаше:
— Славчо ле, байрактарино.
извади пръстен от ръка,
че го на байрак покачи:
който пръстена умери,
той ще войвода да стане!
Славчо пръстена извади,
че го на байрак покачи.
Всички дружина мерили,
никой пръстена не умери,
хвърлила Рада войвода,
та че си пръстен умери, т
а че си остана войвода
над седемдесет юнака …

Мургаш  планина

Мургаш планино, планино,
много си, Мургаш, хубава
за паша, за зимовище,
а за хайдути най-много.
Тръгнал ми Дончо войвода
да шета гора зелена,
да пие вода студена,
да води момци юнаци.
Дончо е юнак войвода,
че го българка родила,
с българско мляко кърмила
и на сина си думала:
— Дончо, българска войводо,
я си запаши саблята
и си нарами пушката,
па иди в гора зелена,
събери момци юнаци —
удряйте пусти читаци,
да си земята отнемем,
да си децата откупим,
да си жените избавим,
да си бащите поменем,
да си за майки отмъстим.

Янка през гора вървеше

Янка през гора вървеше,
със крушев листец свиреше
и на гората думаше:
—  Горо ле, горо зелена,
и ти, водице студена,
вижда ли, горо, хайдути,
Кара Танаса войвода
из тебе, горо, да ходи
и мойто братче да води?
Птичка изпищя в усое:
—  Янке ле, булка хубава!
Защо си толкоз хубава,
като си така глупава?
Ако би гора думала,
не би я секли дървари,
не би я пасли овчари,
не би тя крила хайдути
под своя бука зелена.
Още пиленце пееше,
ето, че иде дружина.
Кара Танас я водеше,
Иванчо байрак носеше,
дълги им пушки на рамо,
златен ятаган на пояс,
от чисто злато паласки
и двойки пъстри пищови,
— не можеш да ги познаеш
кой им е юнак войвода!
Янка си отри сълзите,
па ми се викна, провикна:
— Горо ле, горо зелена!
Я развий листе широко,
изкарай клони високо,
направи сянка дебела,
че имам братец хайдутин,
— под твоите сенки да ходи,
отбор юнаци да води.

Даваш ли, даваш балканджи Йово

Даваш ли, даваш балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра!
Отсякоха му и двете ръце,
та пак го питат и го разпитват:
– Даваш ли, даваш балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
– Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра!
Отсякоха му и двете нозе ,
та пак го питат и го разпитват:
– Даваш ли, даваш балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
– Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра!
Избодоха му и двете очи
и не го пита, нито разпитват,
току си зеха хубава Яна,
та я качиха на бърза коня
да я откарат долу в полето,
долу в полето, татарско село.
Яна Йовану тихом говори:
-Остани сбогом, брате Йоване!
-Хайде сос здраве, хубава Яно!
Очи си немам аз да те видя,
ръце си немам да те прегърна,
нозе си немам да те изпратя.

Излел е Делю хайдутин

Излел е Делю хайдутин,
хайдутин янкеседжия
в Домбровци и Караджовци.
Оттам си Делю зароча
деридеремскем айяне,
айяне, кабадаие:
– Две лели имам в селоно,
да ми ги не потурчите,
да ми ги не потурчите,
че кога флезем в селоно,
млого щат майки да плакнат,
по-млого млади невести,
дете ще в корем поплака.
Гюлсюме Делю зароче:
– Варди са, Делю, чувай са,
че ти са канят, Делю лю,
деридеренски айяне,
айяне, кабадаие:
сребърен куршум ти леят,
та ще та, Делю, прибият.
– Гюлсюме, любе Гюлсюме,
не са е родил чилякън,
дену ще Деля убие.