В живота на Сергей Есенин има много жени, чиито имена остават неизвестни дори на приятелите и сестра му. До края на живота си, той си спомня за една госпожа, с която той имал тайна от всички и описвана от него самия „най-топла и нежна връзка“. Неизвестната е била омъжена и домът, в който те се срещали е семейното й имение в селото Константиново, родното село на Есенин. Когато научава за смъртта й, той седмици наред не можел да го преживее и почти не говори с околните. Всъщност колко са били „безименните” жени е знаел само той, архивите пазят само реални имена…
Надежда Волпин
През 1920 година Есенин се запознава с поетесата и преводачка Надежда Волпин. Започнала да пише стихове още в гимназията, Надежда кандидаства във факултет по естествени науки на Московския университет и от всички модерни поетични течения, избира активните имаженисти. Присъединявайки се към групата им, Надежда се включва във всички поетични четения, показва стиховете си на Есенин, което ги сближава. Четири години по-късно те се разделят и вече след раздялата им се ражда единственият й син – А.С.Есенин-Волпин. В последствие той става известен учен-математик, природозащитник и един от създателите на Комитета по права Надежда Волпин и синът йна човека, пише стихотворения, които публикува под фамилията Волпин. Надежда издържа сина си с преводи от английски, немски, френски и латински езици, а по време на войната попада в Ашхабад и научава туркменски език, и превежда туркменска поезия. Знае, че не може да разчита на Есенин нито от финансова, нито от приятелска гледна точка. Въпреки това през 1980 година пише мемоарите си „Среща с приятел”, които са посветени на връзката й с Есенин и дават богата информация за живота му по време на женитбата им. За неговото отношение към нея и продължение на срещите им след раздялата, информация липсва.
Към този момент Сергей вече има сериозни проблеми с алкохола и психическото състояние. През 1924 той пише поемата си „Черен човек”, в която описва раздвояването на личността си, която много критици оценяват като първи признаци на болестта на душата му.
София Толстая
5 март 1925 е важна дата в живота на Сергей, в този ден той среща последната си съпруга – внучката на Лев Толстой – София Толстая. Директор на библиотеката в Съюза на писателите, тя е запленена от съвременната поезия и силно впечатлена от стиховете на Есенин, както и от самия него. Така след кратка среща и бързо „опознаване”, той сбъдва мечтата си да стане част от семействo на великия класик. София е била 5 години по-млада от него, боготворяща поета и готова да посвети живота си на неговите безкрайни прищявки и гениално творчество. Подобно на баба си, тя – част от аристократичното семейство – се опитва да въведе Есенин във висшето общество, но подобно на много предходни жени в живота му, се проваля. Нейната строгост, твърдост и студенина по никакъв начин не се съчетават с доброта, простодушие и веселие на поета. Те са като две страни на монетата, тази на която София непрекъснато се опитва да достигне от другата страна, за да хване изплъзващия се Есенин.
А той бяга. Докато съпругата му грижливо събита стиховете му и обикаля издателите, за да направи пълна сбирка на съчиненията му, Сергей се крие в „Стойло Пегаса” – кръчмата на верния му приятел и поет – Анатолий Мариенгоф. Всъщност към този момент Сергей е със силно разклатено душевно и здравословно състояние, тежко бреме, което носи и трябва да издържа София. Именно на нея през декември на 1925 година, се пада и задачата да прибере тялото на поета от гостилницата „Англетер” и да погребе великия руски поет.
Галина Бениславская
Годината е 1920. 23-годишната Галина с приятелката си Яна влизат в голямата зала на Московската консерватирия. „Съд над имаженистите”, пише на големия плакат на входа и двете студентки са дошли на поетичната вечер, за да чуят поета Вадим Шершеневич. Изведнъж в залата настъпва боричкане и шум и от тълпата изниква Сергей с весела усмивка и злани къдрици. Галина е възмутена от хулигана, но когато същият този хулиган започва да чете стиховете си, тя разбира, че губи себе си. За цял живот.
От тази вечер нататък в живота на Галя няма ден или час, който да не е посветен на Есенин. Любовта й е маниакална, безумна и всепрощаваща, а тя – неговата любовница, майка, сестра и приятелка. В дневника си Галя пише: „Не съм обичала никого преди да срещна Сергей. Сега знам със сигурност – мога да му дам всичко – принципите и тялото си. И не само мога, искам го.“ Всъщност връзката между тях продължават до пролетта на 1925 година, когато Галина научава за Софья Толстая и с гръм и трясък гони Есенин, като отказва да се среща с него и да му пише. Но до тогава тя го следва като сянка. Заедно с него преминава през всичките му мимолетни връзки и женитби.
Почти веднага след срещата им, тя става негласният секретар на поета и се занимава с публикуването на произведениета му и издаване на неговите стихосбирки. Така, под предлог, че му помага в работата, Галина се намира в непрекъсен контакт със Сергей и знае къде и с кого е. Изумителна е вътрешната й сила, която й помага да му прощава поредните влюбвания, изневери, женитби и непознати жени. „Винаги Ваша и вечно обичаща само Вас” – така завършват писмата й към Есенин, а той от своя страна я уверява в безкрайното си приятелство, но само приятелство и нищо повече. Въпреки това Галя на спира да се надява. Когато Есенин се жени за Айседора Дункан и заминава в Европа, тя е на границата на лудостта, заминава в провинцията и дълго се лекува от неврастения в санаториум.
Когато през 1924 година Сергей се връща от Америка – съсипан и бездомен – той се приютява в дома на Галя, която е безкрайно щастлива, но истинските й терзания тепърва започват. От една страна, Есенин най-после е до нея, споделя дома й и те живеят на семейни начала, от друга, заедно с поета, в малката квартирка се настаняват и сестра му, и новият й съпруг, а и характерът на Сережа не се променя. Той пие повече от преди и сега в задълженията на литературната му помощничка влизат редовното му издирване, когато той с дни запива с приятели и свестяване му след това. Есенин побеснява, че тя се опитва да се противопостави на пиянските му „решения”, посяга на Галя пред приятелите си поети, а тя мълчаливо и безропотно търпи всичко, с тайната надежда, че утре нейният Сережа ще се събуди и ще се осъзнае.
Когато Есенин обявява, че ще се жени за пореден път нервите й не издържат. Галина гони Сергей от квартирката си, заедно с всички му багаж и роднини и тръшва вратата зад него. В този момент тя е абсолютно убедена, че нито може, нито иска Есенин да се завърне в живота й.
“3 декември 1926 година. Самоубивам се, макар и да знам, че след смъртта ми още повече кучки ще се влачат след него. Но и на него, и на мен вече ни е все едно. В тази могила е погребано всичко най-скъпо за мен …” това е надписът на обикновена картичка, която намират до тялото на Галина Бениславская. Тя се самоубива на годишнината от смъртта на поета. Любовта й към него се оказва по-силна, по-силна от тъгите, болките и униженията, на които Есенин я подлага по време на „връзката” им. Тя се оказва по-силна и от смъртта, и от живота. На погребението му Галя изпада в истерия, но когато решава да се самоубие, ръката й не трепва. Легендата гласи, че оръжието засича 5 или дори повече пъти, но Галя не отстъпва.
Погребана е до поета, на Ваганковското гробище и ако имате възможност не пропускайте да оставите цвете и на мраморна плоча, на която има цитат от нейно писмо към Есенин „Без вашето участие в съдбата ми щеше да има много празнота”…
Материалът е публикуван първоначално в сайта http://azcheta.com
