Аспекти на проблема по налагане и утвърждаване на иституцията на българския княз отразен в конфликта със Св. Синод и врачанския митрополит Константин 1887 – 1890 г.
Присъствието на Княз Фердинанд във Враца при откриване паметника на Христо Ботев през 1890 г. е събитие с многосмислово значение. То отразява по характерен начин състоянието на отношенията между институциите в българската държава към този исторически момент. Между тях изпъква проблемът с отношението на българската православна църква към институцията на българския държавен глава – Княза. Встъпването на Княз Фердинанд на българския престол се извършва в условия на остра вътрешна опозиция от страна на редица обществено-политически фактори между които и Св. Синод начело с Екзарха.[1] Тене признават априори Княза и отказват да го посрещнат[2], не споменават името му в църковните служби[3]. Начело на противоконституционните прояви срещу държавния глава застават трима от синодалните членове – Климент Търновски, Симеон Варненско-Преславски и Константин Врачански. Поведението на третият от тях остава в сянката на по-известните си събратя, макар да е инициатор на някои от демонстрациите против държавния глава, заради които Княза избягва да посещава Враца. Той забранява на клира в града да отслужи молебен още при първото официално честване на рождения ден на Княз Фердинанд на 14 февруари 1888 г., с което изпреварва дори решението на Св. Синод в този смисъл, взето по-късно на сесията му през дек. с.г. Поради това конфликтът с Княза придобива институционални измерения и далеч не може да се разглежда само като «демонстрация на враждебно отношение към държавната власт.» [4] По-нататъшната ескалация на политическите демонстрации от страна на Св. Синод предизвикват разтурянето му от Стамболов. От тази гледна точка решението на Княз Фердинанд да присъства на откриването на първия паметник на Ботев във Враца през 1890 г. предлага интересни възможности за проследяване някои аспекти от процеса по налагането му като държавен глава в условията на сблъсък с духовенството. Как той, като олицетворение на държавността се подчинява на дълга си да бъде изразител на българските национални идеали като оказва официална почит към паметта на националните герои – това е темата нанастоящето изложение, което цели да представи неизвестни и непубликувани документи от архивните фондове на ТДА-Враца. Този конкретен аспект има пряко отношение към въпроса как поредния чужденец на българския престол извървява пътя към своето идентифициране с институцията български държавен глава и нейното утвърждаване в българския обществено-политически живот, нещо, което не се удава на предшественика му. Не по-малко интересен е и въпросът за отношението на българското общество към една от трите конституционно определени власти, олицетворявана от него; за процеса на припознаването му от тази общественост, в лицето на един чужденец[5]. Изследването на проблема с утвърждаването на монархическата институция след Освобождението има своето място в българската историография.
Отношението на Св. Синод и на Врачанския митрополит в частност към институцията на българския държавен глава – Княза кореспондира и с проблема за установяването на “българската криза”. Определена роля в тези иначе политически събития изиграва и българското духовенство начело със Св. Синод.[6] На 9 август 1886 г., още преди първата годишнина от лелеяното Съединение, срещу Княз Батенберг – неговото олицетворение се извършва преврат и той е детрониран. Последват контрапреврат и доброволна абдикация от негова страна на 25 август с. г. Условията, при които Фердинанд Сакскобургготски е избран за български княз известни като “българската криза” в европейската политика, носят характеристиките не само на еднаполитическа криза. Насилствената детронация на законноизбрания български княз предизвиква гражданска война и дълбока дестабилизация на обществото във вътрешно и външно-политически план. Начело на правителството на детронаторите, обявено с Указ № 1 на Народното събрание от 10 авг. за “изменническо и поставено вън от законите на страната” стои самият митрополит Климент, председателя на Учредителното събрание (чийто секретар пък е архимандрит Константин). Пак той прави и първата публична демонстрация срещу посрещането на новия княз в Търново през пролетта на 1888 г.[7] Реалните измерения на “българската криза” дават най-добре съвременниците.[8] Депутатите в ІІІ ВНС, както и регентите и правителството са призвани да направят необходимите промени, насочени “към запазване мира и тишината в държавата”, “след нещастния случай на 9-ти август, по който останахме съвършено без глава”. Гарант на независимостта на страната според чл. 5 на Конституцията е Българският Княз, върховен представител и глава на държавата. Чрез избора му се цели осигуряване гаранция за държавната независимост и защитата от външни вмешателства.[9]Дотогава проблемът за вакантния български престол е рисков фактор за пряка и косвена намеса в българския политически живот на всички заинтересовани външни сили, с непредвидими последици[10]. Вътрешната и външната опасност за окачественото от съвременниците като “злощастно” в онзи критичен момент отечество се подсилва – или по-скоро илюстрира – от трудността при намирането на нова кандидатура. При това бъдещият княз трябва да се съгласи да поеме функциите си и без формалното съгласие на Високата порта и останалите европейски сили, като се конфронтира с международните договори. Рисковете на българския престол и руския натиск предизвикват отказа на кандидати като датският принц Валдемар и Олденбургския принц. Нормализирането на политическото състояние в страната чрез избор на нов княз, който да овладее излизащите от контрол вътрешно-политически борби, за да се неутрализират превратаджиите и техните вътрешни и външни поддръжници се оказва сложна за изпълнение задача.[11] Когато на 25 юни 1887 г. най-сетне е избран княз Фердинанд Сакскобурготски, широко разпространено е мнението, че той е предприел рисковано начинание с предизвестен край, като на своя предшественик.[12] Под това мнение се подписват и авторите на доклада по случай 20-годишнината от встъпването на Българския Княз. [13]
Фердинанд І поема българския престол не само без официална международна санкция от страна на великите сили и трябва да води борба не само за признаването си от тях.[14] Но докато тесните му кръвно-родствени връзки с водещите европейски династии го карат да се надява на едно полуофициално одобрение, то не така стоят нещата с отношението на политическите сили в новата му родина. Освен за собственото си утвърждаване в българското общество, той трябва да води борба и за налагането на институцията на българския държавен глава в българската парламентарно-политическа действителност, борба, в която неговия предшественик претърпява пълен крах. Проблемът с утвърждаване на Княжеската институция след Освобождението[15] възниква още при първите опити за прилагане на една буржозно-либерална конституция в условията на неразвитите социално-икономически отношения в страната. Това предизвиква блокиране между законодателната и изпълнителната власт, прилагана от народното представителство и прерогативите на княжеско-монархическата институция и довежда до провала на Княз Александър І, провокиран и от българската политическа действителност.[16] От тази гледна точка, задачата на Княз Фердинанд, който идва на българския престол дори без санкцията на руския император и Великите сили изглежда предварително обречена и нищо чудно, че си спечелва произвище на авантюрист.[17]
Острата криза във вътрешно-политическото положение на България вследствие кризата в българо-руските отношения е предизвикана от силното реакционизиране на руската външна политика на император Александър ІІІ. Вътрешно-партийните конфликти се радикализират до степен, че за русофилските кръгове между които демонстративно се включва и духовенството, решаващо условие за отношението към Българския княз стават не интересите на България, а на Русия. Това е най-кратката характеристика, която може да бъде направена за т.нар. “русофили”. След като постига изгонването на Княз Батенберг, царската дипломация изисква българската конституция, българската армия и българския бъдещ княз да гарантират доминираща роля на Русия в целия политически живот.[18] В този смисъл фигурата на Княз Фердинанд се оказва натоварена със задачата да извоюва не само признаване от европейските сили, но и да бъде гарант за запазване независимостта в условия на външна и вътрешно-политическа опозиция. Поради това въпросът с “българската криза”, засяга и периода след 1886-1887 г.[19] С избора на български княз приеман далеч не еднозначно, кризата навлиза в нова степен на развитие, в която проблемът с руско-българските отношения и личността на българския монарх генерират напрежение до смъртта на Александър ІІІ през 1894 г. В условията на организиран вътрешен отпор с активното участие на Синода (инспириран и финансиран от Русия), нормализирането на положението и неутрализирането на опитите за нов преврат не се осъществяват само с акта на избора на Княз.[20] Откритото непризнаване на държавния глава очертава рамките на политическа и държавническа зрялост от страна духовенството[21]. Антидържавните демонстрации стават причина то да бъде третирано от правителството по същия начин като политическите опозиционни действия[22], за да се стигне до отнемане правомощията на митрополит Климент като наместник на екзарха[23], както и разпускането на Св. Синод по-късно на 30 дек. 1888 г.
Не по-малко драстичен е и случаят с Константин Врачански. Участието му в противоконституционната борба на Св. Синод срещу решението на ВНС за избора на българския държавен глава продължава в духа на действията му против Княз Александър Батенберг и дават чест повод за злостни вестникарски коментари. Политическите му пристрастия го хвърлят в постоянни вражди с различни среди, институции и личности. Още преди Освобождението той влиза в открит конфликт с първенците от своята епархия, та дори не смее да се установи в седалището си Враца. Замесва се в скандалната кампания на духовенството срещу Княз Батенберг,[24] в острите партийно-политически борби между либералите и консерваторите в епархията, в демонстрациите подкрепящи атентата срещу Царя-Освободител, предизвикали установяването на режима на пълномощията на 27 апр. 1881 г.; свързва името си с антиправителствени брожения и открити бунтове сред населението, окървавените избори от 1884 г., предизвикването на честа смяна на административните власти, провокирането на партизански настроения сред енориашите.[25] В този дух особено значение придобива фактът, че Врачанска и Белослатинска околия са бойкотирали изборите за ІІІ ВНС. Непризнаването на княза от страна на русофилите компроментира както самото русофилство, така и привържениците му и в същото време държи Врачански окръг в неизгодна за него изолация. За неутрализиране антидържавните прояви на русофилските кръгове, проправителствените сили с организираното посрещане на Княза при пристигането му в Оряхово, изпращането поздравителни адреси и телеграми, опитват да покажат,[26] че населението се дистанцира от тях. Първият жест за приобщаване на размирния край прави Князът, като кани на прием народните представители от врачанска околия, заедно с още 4 окръзи на 30 ноемв. 1887 г. “ Препоръчвам ви господа, братско единство, взаимна любов и съгласие. Към това ако се стремите и ако се ръководите от тези чувства, за които не се съмнявам, вий желаете величието, щастието и напредъка на България”.[27] Чуждестранните дипломати съобщават в донесенията си, че Князът полага големи усилия да бъде в добри отношения с православната църква, като се стреми да не парадира със своето вероизповедание.[28] Точно обратното твърдят обаче синодалните архиереи.[29]Откритият призив на Княза не променя отношението на митрополита към него, а на 14 февр. 1888 г. отказва да отслужи молебен за българския държавен глава. Кое предизвиква това демонстративно конфронтиране с Княза и правителството в началото на 1988 г.?[30] В ТДА-Враца се съхранява преписка на митрополита от 5 авг. 1887 г. с духовниците от епархията относно указване начина за споменаване на Княза в богослуженията, както и подробни “Указания как да се споменува при разните свещенодействия името на НВ Княза” от същата дата.[31] Те са в разрез с действията му от началото на 1888 г. и дават основание да се потърси външен подтик за тях. Данни за такъв външен подтик се откриват във възникналия конфликт между правителството на С. Стамболов със Св. Синод и особено с владиката Климент в началото на 1888 г. по повод споменаването името на руския цар в богослуженията. Той възниква след абдикацията на Княз Александър, когато името му престава да се споменава, а все още няма избран нов български Княз с който да бъде заместен. Същевременно поради липсата на български богослужебни книги масово се употребяват руски, издавани през различни векове, в които фигурира руския царски дом. В периода на безкняжието някои духовници преставайки да споменават бившия български Княз започват да четат благословиите за руския цар, отпечатани в църковните руски книги[32]. Министерският съвет в свое заседание разглежда този проблем, изострен поради скъсването на отношенията на царското правителство с България. В атмосферата на ожесточена борба предприета от Руския император срещу правото за самоопределение на българската държава, споменаването му от духовниците става по-вече от неуместно и придобива характер на откровена провокация срещу новия държавен глава. Стамболов се обръща към екзарх Йосиф на 28 ян. 1888 г. с предложение да се отпечатат български църковни книги, които да заменят остарелите руски издания, като в тях се впишат и съответните официални формули за споменаване на българския Княз. Екзархът отказва да приеме предложението, но Министерството на изповеданията с окръжно 729 от 5 февр. 1888 г. нарежда на всички митрополити да се споменава в богослуженията Българския Княз и да се прекрати остарялата практика за споменаване чужди владетели, което освен че е неканонично, но поставя под въпрос независимостта на държавния престол и короната.[33] В отговора си на окръжното митрополит Климент предизвикателно настоява, че българската църква е длъжна да почита руския цар като единствен гарант на държавността. При това не само Царя-Освободител, но и всеки следващ руски цар “като покровител на България, на нейната независимост, свобода и за укрепяване на самият държавен престол и корона”.[34] Това писмо навежда на мисълта, че митрополит Климент инициира действия за непризнаване на Княза и така предизвиква демонстрацията на митрополит Константин на 14 февр. 1888 г., няколко дни след възникналото противоречие с правителството. Конфликтът се задълбочава на сесията на Св. Синод свикана през дек. 1888 г. Сами включени в нарушение на условията за членство, Константин и Климент поставят под въпрос легитимността на Княз Фердинанд, отказват да нанесат официална визита на правителството и държавния глава, отстраняват софийският митрополит Кирил, който се ползва с доверието на Стамболов. Ескалацията на конфликта продължава когато правителството получава сведения, че се изготвя синодално окръжно за забрана споменаването на Княза и самия митрополит Константин още на Коледната служба в катедралната църква в София не споменава името му и забранява това и на останалите свещеници[35]. Окончателният разрив с правителството настъпва, когато синодалните старци са уличени в замисъл да го анатемосат по време на тържествената литургия на 1 ян. 1889 г. в катедралната църква в София, което да послужи като знак за бунт.[36] Стамболов предприема крути мерки за предотвратяване на замисления заговор срещу държавния глава като обявява нелигитимността на Светия синод, прекъсва отношенията с него и въдворява митрополитите в епархиите им.[37] С това той предотвратява изпълнението на заговора и отправя протестна телеграма до Екзарха. В нея разобличава противодържавното поведение на Св. Синод и заявява решимостта си да санкционира незаконните действия на архиереите и всяка тяхна намеса в политически акции насочени срещу правителството.[38] Двамата митрополити Константин и Климент обаче предприемат едновременни акции по изпълнение намерението си за анатемосване на Княза в своите епархии по време на службите на 1 ян. 1889 г. В резултат на тази публична противодържавна акция срещу Константин е заведено прокурорско разследване и съставен обвинителен акт, с който е признат за виновен за обида и клевета срещу държавния глава според чл. 9 от Закона за престъпните деяния против особата на Н.Ц.В. Княза, комбиниран с чл. 8 от същия закон.[39] В същото време се засилва и организираната дейност на опозицията на д-р Радославов, който е уличен в споразумение с владиците. Арестувани са 50 видни противници на правителството, които пишат антиправителствен адрес до Екзарха. Подемането на този широкомащабен заговор се извършва на фона на недвусмислените действия на Русия за налагане на политиката си в съседните Сърбия и Румъния. Крал Милан е принуден да абдикира, съставени са русофилски кабинети в двете страни. Тези събития предизвикват опасения в българското правителство от една обща офанзива срещу България. Това налага предприемане на решителни мерки за парализиране на заговорниците по всички линии, в това число и срещу владиците, които открито бунтуват населението от църковните амвони.[40] Конфликтите при честването на официални празници в двете епархии разкриват настъпилите противоречия и смущения всред местното духовенство, поставено пред объркващи го нареждания от страна на духовното му началство и на държавните власти[41]. Тогавашната преса[42] е пълна с данни за партизански прояви на духовници, които стават притча во язицех. През цялата 1889 г. Константин Врачански и Климент Търновски чрез открити демонстрации срещу държавния глава и правителството в епархиите си подклаждат политическия разкол и дестабилизация, чиято кулминация става заговора на майор Паница за убийството на Княза, разкрит на 19 ян. 1890 г.[43]Данни за развитието на конфликта между Константин Врачански и правителството се съдържат в непубликувано изложение на врачанския архиерей до екзарха в Цариград от 7 апр. 1890 г.[44] В него се описват и факти за настъпилото разделение и смут сред населението и местните власти, организиране на събрания срещу него с цел да бъде освободен от катедрата, за да се нормализира обстановката в окръга. Добитите “от сигурен източник сведения” за мерките предприети от правителствените сили в тази насока говорят, че дестабилизирането придобива размери, при които единствен изход властите виждат в отстраняването на митрополита.[45] Действията на Климент Търновски и Константин Врачански започнали в началото на 1889 г. [46] продължават чак до откриване на делото срещу заговорниците на кап. Паница, поради което правителството предприема известното въдворяване на Търновския архиерей и разследването срещу него. Непубликувана преписка на митрополит Климент с изложенията му до Екзарха по разследването на правителството срещу него през 1889 г., и разпращана след това от Екзарха до врачанския владика говори за съгласуваност и одобрение на действията им от него.[47] Тези данни обясняват предприетите крайни действия на правителството срещу владиците. Делото срещу врачанския архиерей обаче е потулено от приятелите му в съда и се разминава с домашен арест за разлика от търновския митрополит срещу който е предприето ефективно съдебно преследване. Разследването срещу заговора на кап. Паница както и решителните действия на правителството срещу противодържавните действия във всички среди принуждават Йосиф І да се разграничи от по-нататъшни действия на архиереите в страната към представителите на държавните власти. Интерес представлява в този смисъл негово писмо адресирано до Кирил Видински чието съдържание е “молба да не се противопоставя на властите по повод съществуващия ред в Княжеството”. То указва на входящо писмо “ от 7 априлий под № 272, с което ни се явявате, че властта, чрез своите партизани приготовлявала прошения, с които да иска от нас отстранението Ви от епархията и заместваньето Ви с друг”. Това писмо едновременно дава и отговори и поставя въпросителни по изследвания проблем.[48] Споменаването на датата 18 май – първоначално обсъждана за откриването на паметника – открит обаче на 21 май [49], заедно с цитатите от писмото на митрополита и наставленията му към него, в дух “ да бъдете във всичко коректни с правителството, но и да загладите всичко, което е било и е в противност на коректността и лоялността с властите”, позволяват да се абстрахираме от явната грешка в адресата и да приемем, че това е препис от отговор до Константин, което е необходимо, за да се разкрие явната промяна в позицията на Йосиф І за отношението му към правителството.[50] В ТДА-Враца се съхранява и прокурорска преписка срещу него от 2 май 1890 г. по обвинение в речи срещу правителството на 22 и 23 апр. с. г. в с. Тишевица. На прокурорското запитване, Митрополитът адресира едно коренно различно по характер писмо в сравнение с преписката по делото за обида на княза, в която дръзко отказва да дава обяснения на властите.[51] Тонът му е променен, но едва ли и отношението към властите. Факт е, че той не присъства на откриването на паметника на Христо Ботев[52]. В началото на май започват заседанията на Военния съд по делото срещу заговора на Паница, а на 17 май 1890 г. е произнесена присъдата. По сведения на германския консул, екзекуцията на Паница постигнала очаквания ефект за нормализиране политическата обстановка и преодоляване противодействието на владиците.[53]Прекратяването на домашният арест[54] на Константин Врачански вероятно има пряка връзка със свикването на сесията на Св. Синод в Русе, иницирана от Ст. Стамболов със съдействието на митрополит Григорий[55] с цел да се възстановят отношенията с духовните власти. На тази сесия по-късно се постига изработване на необходимата формула за споменаване името на Княза в богослуженията и преодоляване на конфликта.
В обстановката на разкол и раздори, в каквато врачани реализират инициативата си за построяване първия Ботев паметник във Враца през 1890 г., общината и Постоянната комисия при окръжното управление с подкрепа на жителите предприемат сериозна подготовка, за да организират едно бляскаво тържество. От цялото княжество се стичат депутации на 21 май, а населението е въодушевено от големия случай “откриванието на памятника на българския юнак Христо Ботев и първото идвание на българский княз във Вратца”. На тържеството пристигат и свещеници от Белослатинска и Оряховска околии[56]. В светлината на тенденциозното поведение на митрополита към Княза, което неглижира в определен смисъл и положението на окръга пред държавния глава и на духовенството в частност, интерес представлява ответната реакция, доколкото тя разкрива как кореспондира положението му на български държавен глава със способността и желанието му да влезе в ролята на олицетворение на българската нация. Това свое декларативно желание той изявява пред регентите още при заемането на престола: ” не искам да има бариера между чужденеца-владетел и народа”[57]. Такъв несъмнено определящ, знаков пример е отношението на Княза към поканата да участва заедно с министър-председателя Стефан Стамболов в тържествата – нещо, в чиято възможност и целесъобразност окръжния управител и правителствените сили хранят съмнения.[58] Сведенията на Д. Йоцов разкриват, че въпросът за присъствието на Княза във Враца при взелото невъзможни до нетърпимост размери противопоставяне на Врачанския митрополит и разцепление сред духовенството срещу него е злободневния въпрос на деня. Всевъзможните тълкования, заговори, инсинуации и спекулации са описани и в изложението на митрополита.
От тази гледна точка посещението на Княза във Враца отговаря в най-голяма степен на висотата на положението което заема като български държавен глава. Като пренебрегва несъмнено личното си отношение в случая, той демонстрира достатъчно държавническа решимост да уважи историческия момент – откриване на първия паметник на един революционер, в качеството му на национален идеал на българите и да изпълнява ролята на олицетворение на нацията, която се изисква от държавния глава по Конституция.
Интерес представлява мястото на тази проява от страна на Княза редом с други знакови постъпки от негова страна в тази посока, които разкриват отношението му към неговата роля като български държавен глава – олицетворение на националните идеали. Такъв знаков характер има още самото му пристигане на 30/11 авг. 1887 г., когато той преминава от Видин, по Дунава до Русе и В. Търново, където полага клетва пред Конституцията, а от там предприема обиколка през Южна България до Пловдив.[59] С тази демонстрация за необратимостта на Съединението, Князът показва пълното си ангажиране с българските национални идеали и каузи още с встъпването си на престола. След пристигането си в София, той посещава Сливница и Драгоман, където се покланя на падналите в боевете и произнася речи за значимостта на тези събития[60], а на 7 ноемв. 1887 г., още в първата годишнина след поемането на българския престол участва в тържествено честване на победата в Сръбско-българската война като народен празник, ознаменувал победата на целия народ за свободата, независимостта и целостта на Отечеството. Честванията на Сливнишката епопея на 7 ноември и деня на победата на 15 ноември стават първите големи национални празници, чиято традиция последователно се налага от Княза, а по-късно прераства в ден за честване падналите за Отечеството.[61] В началото на 1888 г. той предприема пътуване из страната и посещава старите исторически паметници, църкви и гарнизони, по повод на което адресира специално обръщение към Стамболов[62]. В този дух през целия период до 1908 г., когато той обявява независимостта на България, виждаме Княза при откриването на всички паметници посветени на национални герои или исторически събития, където произнася подходящи слова. На 22 окт. 1895 г. открива паметника на “народния труженик” В. Левски в София, а на 15 май 1903 г. полага основния камък за паметника му в Карлово. През 1900 г. приема да стане върховен представител на Комитета “Цар-Освободител Александър ІІ“, чийто основен камък полага на 23 апр. 1902 г.; а на 20 апр. 1900 г. полага основния камък на паметника на Априлското въстание в Оборище[63].
На този етап когато все още налагането на Княжеската институция е в ръцете на самия Княз и правителството начело с неговия пръв министър, се налага впечатлението като че ли те единствени тогава осъзнават и носят отговорността на момента, от който зависи независимостта на страната.[64] За това допринасят и документите, разкриващи противодържавните прояви на врачанския митрополит и висшето духовенство през изследвания период. Реализирането на очакванията към него като фактор за изход от кризата Князът може да осъществи, само ако се превърне в реален фактор на вътрешно-политическата стабилност. За целта в голяма степен придобива значение и способността му да се идентифицира с българските национални идеали като български държавен глава. Поради това присъствието му на тържествата при откриването на паметника на Христо Ботев във Враца при тогавашните специфични обстоятелства придобива знаков характер. В този смисъл отношението към българските национални герои може да се разглежда като един съществен аспект от процеса по налагането на Княза на българския престол и утвърждаването на Княжеската институция. Това е важна предпоставка и показател за провеждането на самостоятелна политика, насочена към запазване на българската независимост след избухването на “българската криза”, която да докаже на Великите сили, че България е независима държава, развиваща се по пътя на своето вътрешно самоопределение и национални идеали. За резултатността от провеждането на тази политика след години свидетелства изказването на лорд Солсбъри, един от авторите на разделението на българския народ в две държави: “ Тогава ние мислихме, че сте руси и че Русия чрез вас ще се простре до стените на Одрин, вследствие на което се трудихме, колкото можахме, да я задържим. Ние не знаехме вашия народен гений и неудържим стремеж за самостоятелен политически живот.”[65]
Така представеният проблем е интересен и с очевидния парадокс за разликата в отношението на Княза-чужденец и на митрополита-участник в национално-освободителните борби към Ботев.[66] Логично налагащият се паралел помежду им по отношение на българските национални идеали и техните герои не говори в полза на врачанския архиерей, а снизходителното отношение[67] към политическите прояви на отделни личности, насочени срещу устоите на държавността през целия разглеждан период има отношение към един друг исторически проблем. Това е проблемът за необходимостта при оценката на историческите личности да се отчита преди всичко ролята им в посока развитие или задържане на историческите процеси.[68] Тази необходимост в еднаква степен важи и за личности от ранга на митрополитите и екзарха, които реално са повлиявали обществените процеси в определена посока, предмет на настоящето изложение. Именно с оглед въпроса за адекватното поведение на такива личности към реалните исторически процеси в обществено-политическото развитие става явно, че в приблизително еднаква степен и действията на Българският Княз и на Св. Синод в посочените събития очакват адекватната си оценка от българската историография. Привлечените архивни документи в определена степен разкриват необходимостта и същевременно допринасят за изясняване на тази оценка при изследванията по въпроса.
[1] Д. Маринов описва седалището на българския Екзарх в Цариград като средище на руската конспирация срещу Регентството, ръководено от руския посланик Нелидов от където се организират въоръжените нападения в България след детронацията на Александър І; като инициатор на мазхара до султана през 1886 г. за окупиране на Източна Румелия. През май 1887 г. Митрополит Климент се оказва замесен в заговора на В. Радославов и кап. Николаев за сваляне на Регенстството, поради което е поискано отстраняването му от длъжността, и се ускорява избора на княз. В: Ст. Стамболов и новейшата ни история. С., 1909, с. 404-405; с. 489-490
[2] Тържественото посрещане и полагането на клетвата от Фердинанд в Търново е извършено от бившия екзарх Антим І. “ защото българския екзарх и владиците ни – т.е. нашата национална българска църква в това време плаваше, возеше се в руско море, на руски кораб” В: Маринов, Д. Цит. съч., с. 502, 504
[3] Едва на есенната сесия на Св. Синод през окт. 1890 г. се постига въвеждане на правило и единна формула за споменаване на гражданските власти в богослуженията.
[4] Грънчаров, С. Политическите сили и монархическият институт в България 1886-1894, С., 1984, с. 125
[5] Тук изпъква проблемът с отношението на духовенството към държавните органи и институции още при Княз Александър І, както и ролята на Св. Синод в “българската криза” 1883-1894 г., който изисква задълбочено историческо проучване и оценка. В тези събития Митрополит Константин се оказва тясно замесен.
[6] Първият му конфликт с правителството и княза е провокиран от Д. Цанков още 1880 г. по повод изготвения от него “Правилник за управление на българската църква”, отхвърлен от екзарха, архиереите и от руските дипломатически представители. Тодорова, Цв. Българският въпрос през 1879 г. и началото на 80-те години. В: Българската държава през вековете, т. 2. Доклади от І междунар. Конгрес по българистика. С, 1981 г.,с. 93
[7] Литературен архив т. 5, Из архива на Васил Друмев – Климент Търновски. С., 1973. Изд. на БАН, с. 219-221; вж. и бел. 1
[8] Първостепенни източници на сведения за събитията са съчиненията на Р. Фон Мах, А. Биман, С. Радев, Д. Маринов – преки участници и свидетели на епохата на Регентството и “българската криза”.
[9] “В пълно съзнание на своя дълг, ние незабавно ще пристъпим към избора на Българския държавен глава, за да избавим час по-скоро нашето скъпо Отечество от грозната криза, в която то се намира хвърлено…” в: Алманах на българската конституция, Пв., 1911, с. 659
[10] Пред ВНС на 29 окт. 1886 г. м-р К. Стоилов и Хр. Духовников описват военните действия на Русия, които застрашават пряко съществуванието на България. Пак там, с. 622-623
[11] Доклад на депутацията пред европейските дворове, пак там с. 609-626
[12] “Толкова млад и вече екс-крал”- (Цитатът е от Грънчаров, Ст. Политическите сили…с. 98) шегуват се в Европа, опознали вече достатъчно българските политически нрави, за да не смятат, че и новият Княз ще успее да наложи институцията на държавния глава над котерийните парламентарни борби.
[13] “Настанаха страшни събития, в които младото Княжество можеше да намери своята гибел. Безразсъдно водените политически борби докараха престъплението на нощта срещу 9 август, което хвърли България в анархия…Отечеството се намираше на прага на пропастта и неговото спасение изискваше да се положи край на това революционно положение с установение на законни и общепризнати власти. Овдовелият български престол требваше да бъде зает от нов Княз…Неопитността от една страна, партизанската злоба от друга, беха помрачили известни умове, които не разбираха, че се изтощават в неблагодарна борба против независимостта на своето Отечество. Никога монарх не се е намирал пред по-мъчно предначинание и при по-неблагоприятни условия.” Доклад до НЦВ българският княз Фердинанд І от МС, С., 1907 г., с. V-VІІ
[14] Лалков, М. Императорски блян, царска корона. В: Български държавници 1878-1918 т.І, с. 115
[15] Тодорова, Цв. Цит. съч. с. 81
[16] “Княз Александър І още с пристигането си в България се сблъсква с най-уродливите форми на борбата за власт, известна като “партизанщина”, която блокира нормалното отношение между трите конституционно определени институции на държавната машина – Княз-правителство-парламент и в крайна сметка обуславя и разрива между тях, довел до детронация и гражданска война.” Пак там
[17] Почти не може да се открие изследване, което да засяга личността и политиката на първият български цар след Освобождението, в което коментарите да са извън това русло.
[18] Грънчаров, С. България на прага на 20 –то столетие, С. 1986, с. 39
[19] Грънчаров, С. Политическите сили и монархическият институт в България 1886-1894, С., 1984, с. 109
[20] Сред дестабилизиращите фактори освен легалната опозиция на Радославов са и политици като П. Каравелов и Др. Цанков, офицерите-емигранти и Русия, която поема открит курс за отстраняване на новия княз с всички средства, вкл. и военна намеса. Нейно оръдие стават Екзарха и Св. Синод.
[21] Св. Синод отказва да посрещне новия княз, Климент Търновски се вкл. в опитите за провал на изборите за V ОНС В: Маринов, Д. Цит. съч. С. 489, 518, 522
[22] “За жалост църквата изневери на своя вековен дълг…застана на страната на Русия и нейните домогвания” В: Маринов, Д. Цит. съч. С. 539
[23] Този акт е рецидив на събитията от 1886 г., когато правителството изисква Екзарха да отстрани като свой наместник и Варненско-Преславския митрополит Симеон като съучастник на детронаторите.
[24] Страшимиров, А. Диктаторът.С., 1993, с. 184 :” Народът ни не е черковнически; политическият авторитет на българския клир е никакъв особено след парламентарните борби в първите законодателни събрания”
[25] Местният печат и официалните издания от това време като в. “Свобода” изобилстват с данни за партизанските скандали от Врачански окръг и участието на митрополита в тях; данните в периодичния печат описани в: Райкински, И. Врачанският край от Освобождението до прага на ХХ век. Вр., 2002
[26] ДВ, бр. 86, 3 авг. 1887 г.; Йоцов, Д. Културно политическо развитие на Враца., С., 1937 г., с. 373
[27] 20 години от царуването на НЦВ Фердинанд І. Речи, прокламации и рескрипти. С., 1907 г., с. 25
[28] Йовков, И. Кобургът. С., 1978 г., с. 53
[29] Христов, Хр. Врачанската епархия (исторически обзор). В: Богослужебно последование и житие на св. Софроний Врачански с исторически очерци за неговата (Врачанска) епархия и за Черепишкия манастир. Юбилеен сборник…С., 1983, с. 72-74
[30] НБКМ БИА, ф. 63, оп. 1, а.е. 99, л. 39-45
[31] ТДА – Враца, ф. 381к, оп. 1, а.е. 51, л. 4 -7
[32] В употреба са стари книги от 18 и 19 в., с покойни вече руски царе и царици, чието споменаване става куриоз.
[33] Маринов, Д. Цит. съч. С. 540, 541
[34] Писмото е публикувано в: Из архива на В. Друмев-Климент Търновски.С., 1973, Изд. На БАН, с. 227-229
[35] Маринов, Д. Цит. съч. с. 563, 568; Биман, А. Стамболов. С., 1896 г., с. 134
[36] Биман, А. Цит. съч. С., 1896 г., с. 136
[37] Маринов, Д. цит. съч, с. 568-570 “ това е онуй интерниране…, което вдигна в свое време такъв голям шум”
[38] Руският двор планира Св. Синод да повдигне нов преврат. Страшимиров, А. Диктаторът. С. 1993, с. 184-185.
[39] Окръжният съд във Враца с решение от 27 септ. 1889 г. № 330 дава ход на делото. За размера на разложението в институциите говори не само, че митрополитът отказва да приеме акта, но и съдебните власти и прокурорът Й. Соколов поради приятелските си отношения с него потулват делото чак до амнистиите 1894 г.. ТДА-Враца, ф. 64 к, оп.1, а.е. 302, с. 1-34
[40] Панайотов, Ив. Цит. съч. 139-144
[41] Архив на Стамболов, т. 3, с. 254-255, с. 348; Маринов, Д. Цит. съч. С. 576;
[42] Вж. бел. 25
[43] История на България, т. 7, С., 1991, с. 265; Панайотов, Ив. Русия, великите сили и бълг. въпрос. С. 1941. с. 144; Маринов, Д. Цит. съч. с. 589; Биман, А. Цит. съч. с. 134
[44] ТДА-Враца, ф. 64к, оп. 1, а.е. 332, с. 50-52
[45] Архив на Стамболов, т. 3, л. 254-255
[46] ТДА-Враца, ф. 381к, оп. 1, а.е. 81, л. 1-8
[47] ТДА – Враца, ф. 381к, оп. 1, а.е. 63а, л. 1-30. Изложенията на Климент относно известните събития за проповедта му в Свищов на петдесетница 1889 г. са пространни и витиевати, но същевременно достатъчно заобиколни и уклончиви за да не разкриват същността на възникналия проблем. Като се има предвид, че и съпругата на Стамболов е от Свищов явно е имало доста свидетели на скандалната проповед, за което говори и А. Страшимиров :”Старият съдия Каракашев…е присъствувал и твърди, че словото било тъй недвусмислено, щото могло е да бъде инкриминирано дори в нормални за държавата времена.” В: цит. съч., с. 182-183
[48] Писмото е от 4 май 1890 г., публикувано в т. 3 от личния архив на Ст. Стамболов, изд. 1997 г. от БАН. Ако се абстрахираме от адресата – видински Кирил, а го свържем с врачански Константин, то писмото ще се окаже отговор тъкмо на цитираното писмо № 272 от 7-ий априлий 1890 г., гр. Вратца, отправено до негово Блаженство Екзарха Българского Господина Йосифа в Цариград от Вратчанский Константин. Същите призиви от екзарха “ да пазя лойалност и коректност” към правителството се цитират от самия Константин и в друго свое обръщение от 24 юли 1889 г. И разкриват тенденция в съдържанието на преписките помежду им.
[49] Изложението разкрива информацията му по възникналия казус с организиране посрещането на Княза във Враца при откриване паметника на Хр. Ботев във Враца. Сведенията узнал от помощника на кмета, “ … и щото след надлежна демонстрация от страна на правителството да ме изгонят полицейским образом из градът, така щото по никой начин да не се намирам тук за 18-ий май”.
[50] “Отговора който ние даваме, е бил всякога, че правителството не може да се остави да се не почита и не припознава княза от самите сановници на държавата. Нямаме ни най-малко съмнение, че В.В. Преосвещенство не спущате из предвид, че всяко правителство не може да търпи в случай, че един сановник, облечен в своята официалност, си позволява да действува против княза и съществуващия порядък. Това е нещо естествено…затова нашето мнение е било и е, да бъдете коректни с властите, да избягвате предизвикванията и да изнамерите средства за нормални сношения с правителството”.
[51] Писмото му от 14 май съдържа изчерпателно изложение на случая, благодарности към прокурора за отправеното му запитване и молба за оневиняването си по делото, което окачествява като клевета, която цели да препятства на свободното му движение из епархията, което заплашвало с бунтове сред населението и основната според него цел била поставянето му под домашен арест и отстраняването му от епархията.
[52] Йоцов, Д. Културно-политическа история на Враца, Вр., 2000, с. 383. Съвременниците тънат в догадки за възможното местоположение на владиката. Във всеки случай версия за присъствието му на сесия на Св. Синод в Русе не е известна на тогавашните врачани, според описаното от Д. Йоцов. На 18 май 1890 г. вместо молебен за тезоименния ден Княза, свещениците отслужили панахида за четниците в: ТДА-Враца,ф. 381к, оп.1, а.е. 81, л. 5
[53] Биман, А. Цит. съч., с. 147; Панайотов, И. Цит. съч., с. 150
[54] Страшимиров, А. Диктаторът. С., 1993, с. 183.
[55] Маринов, Д. Цит. съч., с. 578; Биман, А. Цит. съч., с. 137; Страшимиров, А. Цит. съч. с. 182
[56] вж. бел. 51
[57] И. Йовков говори за дадено от Княза обещание за увековечаване паметта на Ботев, още при посрещането му на Козлодуйския бряг през 1887 г., чийто подвиг бил позабравен в свободна България.Цит. съч., с. 16
[58] Личен архив на Ст. Стамболов, т. 3, с. 74
[59] Грънчаров, С. Политическите сили и монархическият институт в България 1886-1894, С., 1984, с. 110
[60] Йовков, И. Цит. съч. с. 43
[61] Речите в: 20 г. от царуването на НЦВ…с. 20, 21, 45, 50, 51, 273. В определен смисъл детронаторите поставят на карта и делото на Съединението, поради което дейността на регентите за преодоляване на “българската криза” и избиране на български държавен глава всъщност придобива измерение съизмеримо с неговото утвърждаване.
[62] Пак там, с. 30-34
[63] Пак там, с. 182, 281, 321, 325, 390, 394, 432.
[64] Вж. цит. съч. на А. Биман, Д. Маринов, А. Страшимиров, Р. Фон Мах, заседанията на ВНС, Доклада за 20 год. от възцаряването на Княза и др.
[65] Алманах на Българската конституция, Пловдив, 1911 г., с. 8
[66] Митрополит Климент например, а и Екзархът не подкрепят Руско-турската война и този факт също не е намерил адекватната си оценка в историографията.
[67] Такова отношение демонстрират Ст. Грънчаров, в цит. съч., с. 124-125; Хр. Христов в цит. съч. С. 70-74
[68] Поставен от М. Лалков при разглеждане въпроса за историографската оценка на Цар Фердинанд І В: Някои оценки за Фердинанд в германската и австрийска историческа българистика», с. 458, публ. В: Докладите от ІІ международен конгрес по българистика. т. 8, С., 1988 г.
Автор: ВЕСЕЛА ПЕЛОВА – гл. експерт в Териториален държавен архив – гр. Враца
