Етно-политическите промени, които настъпили в края на VI-началото на VII в., създали сложна и напрегната обстановка в Европейския югоизток. Византийската империя изживявала тежка криза, търпяла големи териториални загуби и правела мъчителни опити да промени своята военноадминистративна провинциална организация, за да се приспособи към новите условия. Ислямският Арабски халифат проникнал в малоазийските й владения и се насочил към завладяване на Цариград. Аварският хаганат се опитвал да задържи и укрепи властта си над славянските и номадските племена в Средна Европа и в Балканския северозапад. Хазарският хаганат наложил господството си в степните пространства между реките Кубан и Днепър, някогашно владение на прабългарите, и се стремял да проникне към Долния Дунав. Балканският полуостров се оказал арена на съперничество между различни политически и етнически сили, а столицата на Византия магнетично привличала към себе си целия варварски свят.
Напредъкът в социално-икономическото развитие на югоизточните славяни след заселването довел до промени в политическата им организация. Още в края на VI в. сред тях се появили по-големи обединения, които включвали няколко племена.
В борбата за отхвърляне на аварското владичество славяните, които обитавали земите на север от Дунав, създали военно-племенен съюз начело с княз Добрита. През първите десетилетия на VII в. славянските племена в Македония — драгувити, сагудати, велегезити, берзити и др. – образували ново военно-племенно обединение, възглавено от княз Хацон. Малко по-късно негов предводител станал Пребънд. Тези две обединения целели преди всичко завладяването на Солун, който бил обсаждан многократно. Военно-племенен съюз създали също северите и „седемте славянски племена“ в земите на север от Балкана, за да противостоят на авари и византийци.
Тези славянски военно-племенни съюзи имали временен характер. Те възниквали във връзка с някоя голяма военна акция или при заплаха от завладяване, а след това лесно се разпадали.
Не дълготрайността им се дължала както на противоречията между отделни племенни вождове и липсата на устойчиви елементи на организация, така и на силния натиск от страна на Аварския хаганат и на Византийската империя, които с всички средства насърчавали разединението на славянските племена.
Прабългарите начело с хан Аспарух, поселили се в Дунавската делта и на север от нея, безпокоели с непрекъснати нападения византийската област Малка Скития (дн. Добруджа) и пречели на империята да установи трайно властта си над славяните. Създала се реална възможност за тяхното съюзяване със северите и „седемте славянски племена“. Възползвайки се от арабската обсада на Цариград, със своята конница те достигнали до стените му (678). След като отминала опасността, Византия решила да накаже прабългарската дързост. През 680 г. император Константин IV Брадати (668-685) организирал голям поход по суша и по море: една армия през Тракия и старопланинските проходи се отправила срещу северите и „седемте славянски племена“, а друга начело с императора на кораби отплавала към Дунавската делта. Като видели огромната византийска войска, те се отказали от сражение, оттеглили се в укрепленията си в Онгъла и взели мерки за продължителна отбрана. В продължение на няколко дни по неизвестни причини византийците не посмели да предприемат настъпление. Междувременно Константин IV отплавал с пет кораба към Месемврия заедно със своята свита под предлог да лекува болките в крака си, а подир това се завърнал в Цариград, където участвал в свикания Вселенски църковен събор. Воденето на войната срещу прабългарите било поверено на стратезите (военачалниците), на които императорът заповядал да водят активни бойни действия. Вестта за внезапното му отплаване се разпространила сред армията и всяла уплаха в редиците й. Понесла се мълвата, че той избягал, за да снеме от себе си отговорността от евентуално поражение. Някои византийски войници в безредие се отправили към закотвените кораби. Тогава, както съобщава патриарх Никифор (VIII—нач. на IX в.), прабългарите излезли от своите укрепления и се нахвърлили срещу дезорганизирания противник: част от византийците „станали храна на техните мечове, мнозина били наранени и пленени, а само малцина се отървали с бягство“. В преследването на панически бягащата византийска армия прабългарската конница преминала р. Дунав, навлязла в Добруджа и достигнала до Одесос. Победата над византийците в битката при Онгъла и настаняването на прабългарите в непосредствено съседство със славянските племена белязали началната история на Българското ханство на Долния Дунав. Хан Аспарух сключил договор със славянските князе. „Седемте славянски племена“ поели защитата на западната граница срещу Аварския хаганат, северите, които живеели край проходите на Източна Стара планина — тяхната отбрана срещу Византия, а прабългарите — защитата на цялата територия на страната откъм морето и р. Дунав срещу Хазарския хаганат. Близостта на славянското селище Плиска до проходите и разположението му в степно пространство предопределили впоследствие неговия избор за резиденция на прабългарския хан.
Създаденото военнополитическо обединение носело белезите на конфедерация, в която господстващо положение имали прабългарският хан и прабългарската аристокрация, а славянските племена и техните князе запазили относителна самостоятелност.
Така появата на Българското ханство в Балкан ския североизток била обусловена от необходимостта прабългарите и славяните да се сплотят пред многостранна външна опасност — византийска, аварска и хазарска.
Скоро след това основателят на обединението хан Аспарух извършил с войската си набези в Източна Тракия. Византийският император според израза на Теофан Изповедник (VII-VII в.) „за срам на ромеите и заради многото ни грехове“ се принудил да сключи мирен договор: признати били създаденото обединение и неговата територия, а империята се задължила да изплаща ежегоден данък. Този договор се смята като акт на юридическо признаване на Българското ханство на Долния Дунав. Неговото име България за пръв път се споменава на заседанието на Шестия Вселенски църковен събор в Цариград от 9 август 681 г.
Няколко години след това от гнета на Аварския хаганат било освободено и живеещото по долината на р. Тимок славянско племе тимочани, което също било включено в пределите на ханството. Византия била твърде много заета с отбраната си на изток, където напирали арабите, затова спазвала сключения с Аспарух договор за мир и не безпокояла славянобългарската държава. Намерението на новия византийски император Юстиниан II да воюва със славенобългарите не се осъществило. От своя страна и военно-племенната аристокрация в славянобългарската държава се стремяла да не нарушава мира, за да може спокойно да утвърди извършеното дело по създаването на държавата.
Тимочани
Славянско племе, населявало долината на р. Тимок. Предполага се, че е влизало в състава на Седемте славянски племена и е участвало в образуването на българската държава през втората половина на VII в. В началото на IX в. се поддават на интригите на франките и правят опит да се откъснат от българската държава, но след приключването на българо-франкските войни от 827 и 829 отново остават в пределите на България.
СЪЗДАВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА
Из „Хронография“ на Теофан Изповедник (ок. 760-818) — византийски летописец
„Конниците обаче разпространили слуха, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без някой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч,а мнозина наранили. И като ги преследвали чак до Дунава, преминали го и дошли в т. нар. Варна,близо до Одесос, и до тамошната земя. Като видели, че мястото е много сигурно — отзад поради реката Дунав, отпред и отстрани поради теснините и Понтийско море, и след като покорили измежду намиращите се племена т. нар. седем племена, поселили северите от предната клисура на Верегава (вероятно Рижкия проход) към източните части, а от юг и запад до Авария останалите седем племена, които плащали данък. И тъй, след като се разширили в тези места, възгордели се и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите,които били под ромейска власт. Принуден от това, императорът сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите и заради многото ни грехове. Защото чудно бе за близки и далечни да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички — на изток и на запад, на север и на юг,— да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ.“
Но през 688 г. Византийската империя нарушила сключения договор и нападнала както ханството, така и славянските племена в Македония. Войската на хан Аспарух разгромила византийците, а техният император успял да се спаси с бягство.
И на 701 г. Аспарух загива в битка срещу хазарите на север от дунавските устия.
След Аспаруховата гибел управлението преминало в ръцете на хан Тервел (701-718), който също бил от прабългарския род Дуло. Той успял да укрепи вътрешно държавата и да издигне нейната политическа роля и значение, да я направи известна в цяла Европа.
Междуособиците, които избухнали във Византия в началото на VIII в., дали възможност на Тервел да извлече големи изгоди за държавата си. Той се намесил в тях като взел страната на сваления от престола Юстиниан. С петнайсетхилядна войска от славяни и прабългари хан Тервел се явил пред стените на Цариград и спомогнал за възстановяването на Юстиниан на императорския престол. За тази услуга той и войниците му били богато наградени от императора. Това събитие било широко отразено във византийските и западните летописи. За отплата хан Тервел получил титлата кесар (втора по значимост във Византия след императорската и дадена за пръв път на чужд владетел) и областта Загоре (между Източна Стара планина и Странджа). Това било първото териториално разширение на Българското ханство на юг от Балкана. По заповед на византийския император на цариградския хиподрум била поставена статуя на българския владетел. Самият хан Тервел в чест на удържаната победа наредил да бъде изсечен прочутият релеф на Мадарския конник, който символизира триумфа му над Византия, отразен и в текста на най-ранния надпис към него. Бил увеличен и определеният през 681 данък, плащан от Византия на българската държава. През 708 византийският император нарушил договора и предприел поход, но при Анхиало (дн. Поморие) войските му били разгромени. През 711 Юстиниан II отново потърсил помощта на Тервел, за да си възвърне престола. Този път нахлуването на българските войски във Византийска Тракия не могло да помогне на василевса. Възползвайки се от междуособиците във Византия, Тервел изпратил през 712-715 в Тракия войски, които достигнали до Цариград. През 716;т. император Теодосий III (715-717) бил принуден да сключи мирен договор с българите при следните условия: уточнена била границата между двете държави, която на юг стигала до крепостта Милеона (дн. с. Ябълково, Хасковско), р. Марица и Странджа; империята се задължавала да изплаща ежегоден данък в скъпи копринени дрехи и червени кожи на стойност 30 литри злато; двете страни трябвало взаимно да си предават политическите бегълци. Уредени били и търговските отношения между двете държави — стоките, които не били снабдени с печати, щели да бъдат конфискувани. Това е първият договор в европейската средновековна история, който регламентирал междудържавни търговски отношения.
Една година след това арабите обсадили Цариград по суша и по море. Византийската империя изглеждала пред гибел. Победоносният ислям заплашвал Балканите със завладяване, подобно на онова, извършено на Иберийския полуостров. В най-решителния и съдбоносен момент българската войска оказала помощ на византийците, нанесла няколко поражения на многобройната арабска армия и я принудила да се изтегли от европейските предели. В решителната битка през август 718 г. българската войска избива 22 000 араби. С право е наречена от един френски историк „забележителна дата в световната история“, тъй като тогава била възпряна арабската експанзия към вътрешността на Балканите и Европа.
Участието на българите в отблъскването на арабската обсада на Цариград е най-широко отразеното събитие от нашата история в средновековната историопис. Неговият съвременник Беда Преподобни, един от забележителните западни богослови, го отбелязал в своята „Голяма хроника“ като важно събитие.
След полувековно управление на хановете, които произхождали от Аспаруховия род Дуло, начело на държавата застанал хан Кормисош (739-756) от рода Вокил.Тази династична промяна била обусловена от изострените борби за престола между знатните прабългарски родове.
Към средата на VIII в. Византийската империя укрепила своето вътрешно положение и постигнала успехи във войните си срещу арабите в Мала Азия. Император Константин V Копроним (741-775) си поставил за цел да унищожи Българското ханство и да превърне неговата територия отново в част от Византия. В продължение на 20 години (от 755 до 775) той организирал девет похода срещу България, но не могъл да осъществи заветната мечта на империята. Временните византийски успехи във войните срещу Българското ханство задълбочавали обхваналата го вече и без това вътрешнополитическа криза. На ханския престол за петнадесетина години се изредили представители на различни прабългарски родове. Някои от тях били убити от противниците си, а други — принудени да потърсят убежище във Византия. В хода на жестоките и кървави междуособици в страната се очертали две групировки: едната била склонна към съглашение с Византия и проявявала готовност да постави ханството под нейна власт, а другата защитавала с всички сили и средства неговата държавна независимост. Тази независимост била твърдо отстоявана и от влизащите в пределите на ханството славянски племена. В отбраната на старопланинските проходи особено се отличил князът на племето севери Славун. Както пише П. Мутафчиев, ако Балканът бил „щит и закрилник“ на ханството през първия век от неговото съществуване на Балканския полуостров, то славяните били „стражата на Балкана“, която винаги била готова да се възправи срещу византийския нашественик.
След продължителна отбранителна политика България отново преминала в настъпление едва при хан Телериг (768-777). През 774 г. той изпратил 12-хилядна войска в Македония, за да подпомогне славянското племе берзити. С този ход била продължена външнополитическата линия на ханството, наложена от основателя му хан Аспарух — приобщаване и сплотяване на славяните за борба срещу Византия. За да неутрализира провизантийската група сред българската аристокрация, която постоянно извършвала шпионска дейност в полза на империята, хан Телеригс хитър ход успял да получи от императора списъка на неговите агенти в България и заповядал да бъдат избити.
Като узнал за това, Константин V от гняв „изскубал много от побелелите си коси“. Незабавно организирал поход срещу България, по време на който заболял от треска и умрял. Неговата смърт била сякаш предзнаменование за възтържествуването на България.
Малко по-късно поради интригите на политическите си противници хан Телериг бил принуден да потърси убежище в Цариград, където бил приет радушно, покръстил се, придобил християнското име Теофилакт и получил титлата патриций. Историята с неговите предшественици на ханския престол се повтаряла. По ирония на съдбата спасителят на ханството бил принуден да стане предател.
Вътрешните междуособици стихнали окончателно при хан Кардам (777-802). Той активизирал българската външна политика по отношение на славянските племена в Македония. През 789 г. българска войска проникнала по долината на р. Струма и унищожила разположената там на стан византийска армия. Византийският контраудар в Тракия претърпял неуспех: в битката при крепостта Маркели (дн. Карнобат) армията, предвождана лично от император Константин VI (780-797), била разгромена, пленени били обозът й, императорската шатра със съкровището и цялата й прислуга. По силата на сключения скоро след това мирен договор между двете държави (791) империята се задължила отново да изплаща ежегоден данък на българския хан.
Заселването на Аспаруховите прабългари в Долния Дунав и на Куберовите прабългари в Македония съществено променило хода на събитията на Балканския полуостров. Създаденото върху византийска територия, в преддверието на Цариград Българско ханство било обречено на непрекъснати стълкновения с Византия, за да се съхрани и заздрави своите позиции в една винаги оспорвана земя.
Източник: nauka.bg