Рене Декарт

„Като видях, че в самото положение: аз мисля, следова­телно аз съществувам, няма аб­солютно нищо друго, което да ме уверява, че казвам истината, освен съвсем ясното съзнание, че, за да мисля, аз трябва да съ­ществувам, реших, че мога да приема за общо правило следно­то: всички неща, които схваща­ме извънредно ясно и отчетливо, са истинни, но че има само из­вестна трудност да различим добре кои именно от тях схва­щаме отчетливо.“

Р. Декарт,

Разсъждения за метода…, ч. 4

Сънят на един философ. Методическото съмнение. Мисля, следователно съм. Двете субстанции. Смъртта на един философ.

Рене Декарт (фр. Rene Descartes),
(1596 – 1650)

Декарт е роден през 1596 в Ла Е, Централна Франция, в семейството на Жоашен Декарт, юрист с дребна благородническа титла, притежаващ земи в Шателро в хугенотската област Поату. Майката на Рене Декарт умира през 1597 и, след като баща му се жени повторно в Рен, той е отгледан в Ла Е от баба си по майчина линия. През 1606 е изпратен в йезуитския колеж в Ла Флеш, основан две години по-рано от крал Анри IV. През 1616 той завършва право в Университета в Поатие, по това време хугенотски център, противопоставящ се на крал Луи XIII.
Бащата на Рене Декарт се надява той да продължи кариерата му в съдебната система, но за това е необходимо да навърши 27 години. През 1618 Декарт заминава за Бреда, Нидерландия, за да изучава математика и военно строителство в армията на принц Морис Насауски. Там той се запознава с физика Исак Бейкман, на когото посвещава един кратък трактат за музиката, Musicae Compendium.
През 1619 Декарт заминава за Германия и през следващите години пътува из Европа и прекарва дълго време в Париж. Поради засилването на Контрареформацията във Франция, той заминава отново за Нидерландия малко след падането на последната хугенотска крепост Ла Рошел през 1628. Декарт остава в Нидерландия до 1649, като често сменя местожителството си. През този период той пише основната част от своите произведения.
През втората половина на 40-те години Рене Декарт пътува на няколко пъти до Франция. През 1649 заминава за Швеция по покана на кралица Кристина и умира там от пневмония в началото на 1650. Тъй като е католик, той е погребан в гробище за некръстени деца. По-късно останките му са преместени в Париж, а по време на Френската революция – в Пантеона.
С Рене Декарт започва философията на Новото време. Ако вярваме на самия Декарт, всичко се случило на 10 срещу 11 ноември, 1619 година, в града Улм, където бил на бивак след сраженията от Тридесетгодишната война. Уморен от походи, отпуснат в една топла стая, нему се присънили три съня: в първите два се редували кошмари; Декарт сметнал, че това е дело на зъл дух, който искал да го отклони от обе­щанието, което дал на приятеля си Исак Бекман, математик, медик и физик, с когото се бил запознал точно преди годи­на, пак на 10 ноември в холандския град Бреда. Обещанието било следното: да сложи в ред механиката и геометрията, щом се задържи повече време на едно място; то било дадено по повод на една решена от Декарт задача, за която Бекман не намирал отговор и след като го получил, заклел Декарт да не изоставя способностите си.
В третия сън му се явила маса, на която лежал дебел реч­ник до сборник латински стихове: един от тях, а именно единственият, запомнен от сънуващия, звучал така „Quod vitae sectabor iter?“ или по нашему „Какъв път ще следваш в живота?“. Декарт сметнал, че речникът символизирал целостта на знанието, а стихът – настойчиво питане на висшата сила, която искала отговор; и отговорът бил даден в едно тръгнало от тук нататък творчество, чиито теми, решения и проблеми се отнасят наистина към целостта на знанието, а сред всичко това стои класическото cogito, ergo sum, мисля, следователно съм.
Методическото съмнение
Метод идва от гр. metodos, „път, начин на търсене, изследване“: изследователския път на Декарт, започнал със съ­ня, но и с отличната му подготовка в корпуса на тогавашното знание, има една сама по себе си тривиална цел – да постиг­не очевидност, самодоказуемост, достоверност в такова положение, от което да могат да се изведат истинни положения за всички неща, влезли в обсега на знанието т.е. да се намери онази опорна точка, чиято сигурност ще е условие да се „повдигне“ масива на знанието до несъмнеността. Разбира се, след делото на Декарт е лесно да кажем, че такова изискване е тривиално; но си струва да си представим тогавашното време, белязано от все още силна църква, от постоянни войни, от пръснато в манастирски библиотеки знание, за да оценим Декартовата задача, а и решението й, получено от едно радикално съмнение във всичко.
Последователно Декарт се усъмнява в сетивата; след това във външния свят; по-нататък в придобитото знание; дори в себе си, почти по примера на древния китайски фило­соф, който веднъж сънувал, че е пеперуда, а след това като се събудил, се попитал, дали въпросната пеперуда понякога не сънува, че е човек. Единственото, в което не могъл да си спомни, оставало самото съмнение: отличителната форма на мисленето, самообосноваващият се факт, за чието битие не е нужно съществуването на нещо друго. А това е вече опреде­ление за субстанция, за опора на нещата, за несъмненост.
„Мисля, следователно съм субстанция мислене“ е отгово­рът на въпроса за най-достоверното положение, чиято непо­колебимост дори и от най-екстравагантните допускания го утвърждава за първи принцип на знанието. Наличието на та­къв несъмнен факт вече става безусловно „условие“ за досто­верно разгръщане на познанието според други, тръгващи от тук пътища, т.е. методи. За Декарт те могат да се опишат ка­то изисквания към всяко знание, макар той да твърди, че са си негови, лични, както впрочем е и само негово съмнението. (Впрочем, буквално възприето и онтологизирано, положени­ето „мисля, следователно съм“ може да е извор единствено на солипсистка достоверност, на тази, според която „само аз съм“: все пак нещо недопустимо за Декарт и присъстващо единствено в „езиковите възможности“, следващи от израза. В по-новите времена това е особено експлоатирана възмож­ност, бъркана с действителност – вж. напр. Витгенщайн, ала приемането й натрапва на Декарт възгледи, които той просто не е могъл да има – ако не поради религиозни, то поне поради чисто научни причи­ни: науката, пък и религията са все още „общо дело“ на хора пред лицето на една несъмнена обективност.) На пръв пог­лед изискванията са обичайни, но още веднъж следва да се напомни, че е така за нас и то благодарение тъкмо на Декарт, който след тях открива пътя на рационализма, на изс­ледването, което приема разумната постижимост на съществу­ващото по веднъж за винаги установени в мисленето прави­ла; става въпрос за мисловни аксиоми, другото име на прос­ловутите Декартови правила за ръководство на ума. Те имат следния вид:
Първо — да не приемам за вярно нищо, което да не ми е известно с очевидност, че то е такова, т.е. да избягвам стара­телно привързаността и предубедеността и да включвам в съжденията си само това, което би ми се представило на ума ми така ясно и отчетливо, че да нямам никакъв повод да го поставям под съмнение.
Второ — да разделям всяка една от проучваните труд­ности на толкова части, на колкото е възможно и необходи­мо, за да ги разреша по-добре.
Трето — да спазвам винаги реда в мислите си, като за­почвам от най-простите и най-лесните за познаване предме­ти, за да се изкача малко по малко като по стъпала до познанието на най-сложните, и като приемам, че има ред дори и между ония, които естествено не се предхождат един друг.
И последното, четвърто — да правя навсякъде толкова пълни изброявания и толкова общи прегледи, че да бъда уверен, че нищо не съм пропуснал.
И тази поредност от правила е такава, защото, пише Декарт, се задоволява от увереността, че с нея разумът се полз­ва ако не съвършено, то поне по най-добрия начин, като доказателство за това е и най-непротиворечивата наука – ма­тематиката. Нейната пределна рационалност, изчистена от сетивност и материя, е идеал за научност. А след като вече има осъществен такъв познавателен идеал, задачата да се из­пробва в метафизиката е напълно смислена, но не като се математизира напр. философията, а като се открие онази об­ласт от достоверности, която прави възможно да изпъква непротиворечивото, несъмнено знание. Защото за Декарт, ако математиката е наука, то нейната научност не може да бъде по-голяма от тази на другите, а само е осъществена като та­кава благодарение на интуитивното използване на универса­лен метод в една все пак частна област. Значи задачата е в това: да се обоснове изобщо възможноста на научното зна­ние чрез самото него и произведените от него понятия, зако­ни, предмети, т.е. да се навлезе в областта на безусловното. На езика на Декарт това значи да се намери субстанцията на знанието. Разбира се, тя е мислене. Но освен че се отнася към самото себе си, мисленето има работа и с външен свят, който сякаш го ограничава; мисленето все някога опира до граници, които следва да прескочи, ала не за да стане друго, и за да познае другото. Тази драматична дилема има за вре­мето на Декарт и друг израз: как мисловно изчислените тра­ектории на движението на един снаряд преминават през реални крепостни стени и убиват реални хора; за нас това е проблемът на прехода от теория в практика.

Двете субстанции: мислене и протяжност

Намерил несъмнената изходна точка, Декарт се отправя към изясняването на поредица видимости, интуитивно даде­ни ясни и отчетливи неща, в които по-преди се е съмнявал. Методическото съмнение започва да работи като догматичен конструкт, започва да се изявява некритично. От тук тръгва и една любима за философите аргументация – приетото за достоверно не може да има случаен произход. Поне при Декарт на това се основава т.нар. онтологическо доказателство за битието на Бога, а именно – представа за висше съвършен­ство не може да изключи и съществуването му (защото тога­ва не би било висше); но този тип онтологизация се провеж­да от Декарт не само към Бога. Преди него той се изпробва върху идеите, които имаме в мисленето. Редени по степен на яснота и отчетливост, някои от тях са по-близо до несъмнеността и са дори самата несъмненост: тях Декарт ги нарича „вродени“, но не в смисъл, че ги имаме актуално още с раж­дането си, а че те присъстват като условие за всяко мислене и могат да бъдат „събудени“ до достоверността си; характер­ни за всяко мислене, те стават негови факти едва след изказ­ването им или постигането им тъкмо като интуитивно ясни, а че това може да стори и друг, не е от значение: те просто „просветват“ и оттук нататък действат като „очевидни исти­ни“. Такива идеи са тези на математиката, законите на нау­ката, идеята за Бог. Това, че някой не ги признава за ясни и отчетливи, все още не значи, че той не ги разбира, защото са­мото им отричане е вече някаква отчетливост, макар и смът­на. Тя се родее със смътността на представата за външен свят, давана ни от сетивата и ето защо Декарт, когато отвръ­ща на адептите на външността, ги нарича „о, тяло, ти не раз­бираш и т.н. …“, т.е. неразбиращият е в плен на неяснотата, идваща не само от объркани мисли (това би било фантазма), а от свободната му воля и обвързаността му се онази друга, ограничаваща мисленето субстанция.
Погледнато критично, ние бихме могли да кажем, че са­мата представа за две субстанции е противоречива, доколко­то тъкмо в съсъществуването им се съопределят, нарушавай­ки така дефинитивността, че субстанция е това, което не се нуждае от друго, за да съществува; бихме могли да кажем, че проведен докрай, Декартовият метод би следвало да се спре само на субстанцията мислене и нейните модалности -желание, съмнение, воля, харесване и пр. Но ходът, който той предприема и който би ни изглеждал нелогичен, е на­пълно оправдан от логиката на рационализма, обвързал се с мисловното съвършенство, според което не може да се до­пусне, че ясни и отчетливи представи нямат и съществуване, т.е. най-висша степен на битие, която не е човешка. И тъкмо вродената идея за Бог спасява света от пропадането му във фантазията: именно тази идея е гаранция, че висшето същес­тво, дефинирано също и като Творец на видими и невидими неща, не би проявило зла воля да ни лъже и да ни представя някакъв световен ред или природен закон само като изглеж­дащ такъв, за да изпитва вярата ни. Бог, като ортодоксален картезианец (латинското име на Декарт е Картезиус и оттам – -картезианство като синоним на рационализъм), реди света по разбираем начин; че този разбираем начин е такъв единс­твено за него, имайки пред вид вечността му, все още не е основание да се отрече и приблизителното човешко разбира­не на външния свят.
Последният се представя като протяжност или тела, ня­кои, от които са ни подобни, други – сродни, трети – неоду­шевени, но всички са разбираеми, поставими на едно пред­определено място, което е мисловно постижимо и словесно изказуемо. Постигнато и изказано, то може да стане факт на всяко съзнание, което актуално никога не би се насочило към него и не би имало сетивна възможност да възприема „точно тази протяжност“, както и това, че никога не е и „то­ва тяло“.
Характеристиката на телесността се крие според Декарт най-вече в безсъзнателното присъствие в пространството; в инстинктивното, автоматично действие по силата на природ­ни закони, които протичат сляпо за извършителите им. Те­лесната субстанция е лишена от т.нар. „двойна интенционалност“ (двойна насоченост) на мисленето: ако последното знае към какво и как е насочено, протяжността, както говори и името, само се „простира“, заема място, но някак без цел; целта се задава от мисленето и доколкото то е символ на присъствието на висшето – в последна сметка от Бог.
Следовниците на Декарт, подозирайки възможността за критики, които биха се отправили, просто признават, че ако има субстанция, т.е. съществуване с най-висша степен на би­тие, то това е именно божествената, разкриваща ни се в два атрибута, както смята Спиноза, или гарантираща връзка между мислене и протяжност, както твърди Малбранш. А критики Декарт е получавал много – било в писма, било в трактати, било в лекции на ревниви теолози, усещащи неор-тодоксалните изводи, които биха могли да се направят от картезианските съмнително-догматични очевидности. Класи­кът на рационализма отвръщал на писмата, отговарял на трактатите с подробни обяснения, а от теолозите просто бягал: все пак живеел във време, когато съдът над Галилей бил нещо естествено. За Декарт, обаче, бил неестествен отказът от приетите за достоверни положения и за да избегне съдба­та на Галилей, се заселил в Холандия, воювал – така бил най-добре защитен, заобикалял Париж, чийто философски факултет тогава се славел с мракобесието си, за да се намери най-накрая в Швеция, смятайки, че там, в двора на покани­лата го кралица Кристина, ще намери не само спокойствие, но и височайша сила, която би въвела – за благото на чове­чеството – разумни принципи в управлението. Намерил, оба­че, смъртта си. Тя в някакъв смисъл е символична : още със смъртта на Декарт, първият философ на Новото време, ся­каш се сложил белега, по който може да се познае както тео­ретичното себеотрицание, така и случайното му пребиваване в света на практиката. Защото станало така:
Н.В. кралица Кристина искала да има в двора си свети­лата на мисълта; поканила и Декарт. Приела го още първия ден, когато той стъпил на шведска земя. По време на ауди­енцията не станало дума за философия, както и за наука. Де­карт се надявал, че това ще стане малко по-късно, когато отмине суетата на приемите. И станало, но след четири месе­ца, през които философът, който смятал, че да се мисли доб­ре е нужно покрай другото и топла стая, добро вино и лека храна (напр. яребици в масло), изпитвал прелестите на швед­ската зима; изпитал и прищявката на Н.В. Кристина, която назначила нова среща с философа и то в пет сутринта, защо­то, знае се, техни величества мислят най-добре в такъв един час. Не знаем каква е била дневната температура между 6 и 7 февруари 1650 г. в Стокхолм: знаем само, че по пътя към двореца Декарт простинал и крехките му дробове не издър­жали повече от четири дни: на 11.02. той починал. Н.В. Кристина, очевидно обичаща науката, му устроила тържест­вено погребение.
Декарт оставил следните трудове: Правила за ръководст­во на ума; Светът, или трактат за светлината; Разсъжде­ние за метода; Размишления върху първата философия; Начала на философията; Страстите на душата; Компен­диум по музика; Диоптрика, Метеори, Геометрия и мн.др.
Роден е на 31.3.1596 в Ла Е, Франция, пров. Турен в аристократично-чиновническо семейство; останал сирак на една година и бил възпитаван от баба си, а след това – в йе­зуитския колеж в Ла Флеш, където, според самия него, най-добре можела да се учи философията; в колежа се учело и латински, старогръцки, история, поезия, реторика и геомет­рия. Философията се изучавала постепенно, като най-напред била логиката (по Аристотел), след това – физика и метафи­зика (пак по Аристотел, но и по св. Тома Аквински) и нак­рая – теология.
След колежа учил известно време в Поатие, в чийто уни­верситет се наблягало на медицината и правото (това след­вал, Декарт) и след завършването се записал доброволец в холандската армия, за да пътува из света, защото вече смя­тал, че получените знания в колежа и университета не го би­ли запознали именно със света. При това странстване из света Декарт оставил такава следа, без която днес не можем да си го представим най-вече като единен свят.
Някой негови мисли:
· „Повечето книги са така написани, че след прочитането на няколко пасажа и разглеждането на няколко картинки, вече знаеш цялата информация в тях. Всичко останало, което се съдържа в тези книги е само за запълване на хартията.”
· „Всеки проблем, който разреша, става правило, което впоследствие ми помага да реша други проблеми.”
· „Математиката познава много изкусни изобретения, които могат да бъдат полезни както за задоволяване на желаещите да се учат, така и за развитието на всички знания, облекчавайки труда на човека.”
· „Мисля, следователно съществувам.”
· „Няма нищо, което да е толкова отдалечено от нас, че да не можем да го достигнем, или пък да е така спотаено, че да не можем да го открием…”
· „Умът е градина, в която волята е господар.”

ЛИТЕРАТУРА
1. Р. Декарт, Избрани философски произведения, С, 1978 и встъпителната студия на К. Делев-Дарковски към тях.
2. Г. В. Фр. Хегел, История на философията, Т. 3.
3. Е. Илиенков, Диалектическа логика, С. 1975, стр. 15 и сл.

Източник: nauka.bg