Географското положение на нашата страна, богатството на релефни форми, различните климатични влияния и сложната геоложка история са онези съществени предпоставки, под чието действие българската растителност има днешния изглед и състав. Не по-малка роля за развитието на един богат и интересен растителен свят играят т. нар. мезо- и микро-екологични фактори, определящи жизнените условия на различните биотопи. Влажни скални пукнатини, планински поляни, блатни води с висока киселинност на водата и тинята, топли почви с обилно съдържание на варовик, припечни скатове и т. н. са част от условията, към които са приспособени множество интересни растения. Преди да започнем нашето запознаване с тях, трябва да се спрем на съдържанието на няколко термина.
Развитието на растителния свят е резултат на сложен комплекс от причини, чието действие трябва да проследим в исторически аспект. Постепенната промяна на земната кора е довеждала до смяна на различните типове растителност през геологичните епохи. Тъй като в повечето случаи промените са били неблагоприятни, голяма част от съществуващата растителност е измирала. Независимо от условията, някои особено пластични в биологично отношение групи са успели да преживеят критичните периоди. Това са т. нар. „реликтни“ (остатъчни) групи или видове. Изчезването на дадена група или отделен вид е свързано с ограничаването на районите на разпространение — повечето от реликтите имат малки ареали или се срещат само на определено място, където условията са били запазени сравнително непроменени. Така стигаме до съдържанието на понятието „ендемизъм“, отразяващо степента на географското разпространение на групата или вида.
В различните случаи мащабите на ендемизма са различни. Ареалът на планинската хвойна се простира в Азия и Америка, добре познатите ни бук и ела се срещат само на европейска територия. Родопският силивряк може да намерите само на Балканския полуостров, а насекомоядната венерина мухоловка расте в едно единствено блато в Северна Каролина. Онези реликти, които са типични само за определени пунктове, образуват групата на „палеоендемитите“ — понятие, отразяващо връзката между относителната възраст и са пента на разпространение. Дали то е било по-широко или не, говори наличието или отсъствието на отпечатъци от листа, плодове и други части в земните пластове. Съществуващите у нас палеоендемити са предимно плейстоценска възраст, докато в други райони на земното кълбо има живи представители на по-ранни епохи. Особено характерен в това отношение е следният пример: в горещите сухи пясъци на Южноанголската пустиня Намиб е намерило убежище едно уникално растения — вeлвичия (Welwitschia mirabilis) мезозойски реликт и ендемит за този пункт. Тук на 20 години веднъж вали дъжд!
Процесите на отмиране и териториално ограничаване имат и една обратна страна. Именно в средата на постепенно отмиращите и изчезващи групировки се създават предпоставки за възникване на нови растителни организми с по-съвършени от еволюционна гледна точка приспособления. В сравнение с тези на загиващите предшественици, те осигуряват по-добър баланс в системата среда — растителен организъм. Плод на този сложен, многофакторно регулиран процес са нови типове растителни организми. В процеса на своето географско разселване те дават нови видове, т. нар. „неоендемити“. Поради своята относителна младост те имат ограничени ареали. В морфоанатомично отношение се характеризират с преходи помежду си и с незначителни видови разлики. Що се отнася до жизнеността им, те са особено конкурентоспособни и са в състояние да изтласкат по-старите или генетически в изчерпаните видове от техните местообитания. Типичен пример в това отношение са представи тели на семействата Карамфилови, Розоцветни Сложноцветни. Последното семейство се смята от някои автори като исторически най-младото семейство. В тази връзка броят на ендемитите за даден район е толкова по-голяма колкото по-рано се е изолирала неговата растителност, т. е. колкото по-стара е тя или ако е център на нов видообразуване. На остров Св. Елена ендемитите съставляват 85% от цялата растителност (включително палеоендемити), в Нова Зеландия те са 72%. а на Балканите 27% .
Запознаването с нашите редки и интересни растения ще бъде една своеобразна екскурзия и при посещението на различните райони ще открием онези видове, които са типични само за нашата страна. За съжаление, те не притежават някакви особени черти или белези, по които да познаем, че са ендемити. Ето защо ще оставим специалиста ботаник да ни води.
И така, потегляме към Пирин. В подножието на карстовото било е разположена местността Каца. Тя наистина прилича на един огромен съд с варовити скалисти склонове. Сред огромните клекови огнища се забелязват цветовете на множество високопланински растения. Вниманието ни се спира на едни особени по устройство виолетови цветове. Те са тръбесто-фуниевидни и всеки цвят завършва с шпора, а всички заедно образуват малки метлици. Никъде досега не сме срещали това растение или пък негови родственици. Доскоро се смяташе, че кентрантусът (Centranthus kellereri) е най-рядкото (а може би и трудно достъпно) растение у нас. Местността Каца е родното му място. Оказа се обаче, че този представител на сем. Валерианови расте несмущаван и неоткрит по сухите варовити сипеи във Врачанска планина. Намирането му тук не ни позволява да го изключим от списъка на особено редките ендемични видове.
Едно растение, което се смяташе за унищожено у нас, е Astragalus fisocalyx (сграбиче). Този български ендемит е обитавал южните каменисти склонове на Пловдивските тепета. През 1962 г., 50 години след първото му установяване у нас, сътрудници на Ботаническия институт го намират отново в Петричко. За разлика от останалите видове сграбиче, неговите цветове са приседнали в пазвите на листата и са дълги до 4 см. Чашката е гола и след цъфтеж се подува мехуресто.
Родопски крем
(Lilium rhodopaeum)
Неговото единствено находище се намира в землището на с. Сивино в Родопите. Стройното му стъбло е обкичено с няколко едри жълти цвета.
По варовитите скали на Родопите, Пирин, Славянка и Беласица расте ендемичната каменоломка на Стрибърни (Saxifraga stribrnyi). Нейните виолетовочервени цветове контрастират със сивия фон на варовика и мамят окото със своята красота.
От ботаническа гледна точка Родопите са район, особено богат с интересни растения. Във влажните и сенчести долове можем да намерим туфите на «безсмъртния» родопски силивряк (Haberlea rhodopensis). На пръв поглед, растението прилича на някаква иглика. Неправилните сини цветове, силното окосмяване, назъбването на листата не могат да заблудят специалиста. Това растение принадлежи към семейството на Геснериеви и неговата прародина е китайската провинция Юнан. Родопският силивряк притежава съвършен приспособителен механизъм против засушаване и други неблагоприятни условия. Поставен между два хербарии листа, той може да преживее без слънце, вода и хранителни вещества около 27 месеца. В специална влажна камера за около едно денонощие той си възвръща своята жизненост и може дори да цъфти. Неговата сестра рамонда (Ramonda serbica) може да издържи около 18 месеца. Тук се натъкваме на известната за повечето организми способност за изпадане в анабиоза, т. е. жизнените функции на организма спадат до минимум, но при благоприятни условия се възобновяват напълно.
По скалите край Бачково и Триград се среща едно от най-красивите български растения — морината (Morina persica). Трънливите листа не могат да скрият наредените в прешлени прекрасно обагрени цветове. То принадлежи към семейството Лугачкови и би могло да бъде прекрасно декоративно растение.
Друг интересен район е поречието на р. Струма. Там обликът на растителните съобщества е коренно различен от този на останалите копланински растения спадат към друга категория, също така интересна от историческа гледна точка. Това са онези растения, които са успели да преодолеят заледяванията и са останали постоянни обитатели на нашите алпийски терени. При нахлуването на ледниците от север по време на заледяванията много растения, образно казано, бягайки пред ледената лавина, са се премествали на юг. По този начин до нас са стигнали много типични северни и северноевропейски видове. Впоследствие при оттеглянето на последните ледници в края на вюрмския период е започнал обратен процес. Някои от пришълците, намерили добри условия за развитие в нашите високи планини, където климатичните условия са близки до тези на севера, са останали в своята втора родина. Така у нас се е оформила групата на «глациалните реликти». Особено богат на глациални елементи е връх Йосифица в Рила планина. Тук се намират 4 вида пълзящи дървовидни върби, недостигащи повече от 2-3 см височина. Разположени ниско по повърхността на земята, те биват покривани от снега, който ги предпазва от измръзване. През юни пълзящите, стъбла се обкичват със заоблени зелени листа и изправените реси на съцветията.
Особено красив е сребърникът (Dryas octopetala) — осемте снежнобели венчелистчета и листата, покрити със сребристи власинки, са накарали хората да му дадат това поетично име.
Между туфите от боровинки намираме и емпетрума (Empetrum nigrum) — типичен северен елемент, чиито плодове приличат на черни ягоди.
За цялата група глациални реликти е особено характерна способността на представителите да издържат на физиологична суша. Това значи, че почвата има необходимата влага, но поради разлики в температурата растението не е в състояние да я възприеме. Ето защо в своето развитие те са се устроили така, че издържат и най-големите студове. Кожестите листа, покритието с власинки или восъчен налеп, групирането в туфи (температурата тук е по-висока с няколко градуса), пълзящи стъбла, затрупвания от снега и др. ограничават водната обмяна и предпазват растенията от измръзване и изсушаване.
Да напуснем планинските върхове и да се пренесем във влажните и сенчести долове на Странджа планина. Тук се крият такива растения, които ни карат да мислим, че сме попаднали в друг район на земното кълбо.
Грабват окото едрите масленозелени кожести листа на странджаненската зелика (Rhododendron ponticum). Тя принадлежи към семейството на боровинките и красивите й цветове могат да се видят в началото на май. Тогава дъбовите гори, в които тя расте, добиват особена прелест — всред нежната зеленина на младите дъбови листа се розовеят пламъците на съцветията на зелениката. Красотата е привлекателна, но бъдете предпазливи — цялото растение съдържа отровни вещества.
По ливадите на Странджа расте и битинският синчец, който се различава от обикновения пролетен синчец по своето скъсено венче. Подробни изследвания на странджанската растителност са били направени от проф. Д. Йорданов. Благодарение на неговите и последвалите проучвания се доказа, че растителността от българския дял на Странджа е най-близо до кавказката или по-точно до колхидската растителност, развиваща се по течението на р. Риони.
Колхидските представители проникват и по-навътре в страната, където екологичните условия позволяват това. Като пример може да се посочи лавровишнята (laurocerasus officinalis). Нейната северозападна граница се намира в Източна Стара планина. Това растение в миналото е имало значително по-голям ареал на разпространение. При разкопките за основи на Софийската опера са намерени листни отпечатъци и вкаменели плодове от лавровишня, което е още един пример как едно растение в исторически отрязък от време може да отстъпи своята територия и да се ограничи само в един район.
По нашите поля и гори се развиват растения с най-различни физиологични свойства и приспособления. Ако минаваме през поляна с росен (Dictamnus albus) и непредпазливо носим запалена цигара, ще се окажем в центъра на един малък взрив. Тежките етерични масла, които се отделят от тези растения, не се изпаряват, а се задържат като облак около тях. Възпламеняват се много лесно и ако не се изгорим, то поне ще се опърлим доста. Освен това, ако невнимателно се опитваме да накъсаме клонки от росен, ние обезателно ще получим изриви по кожата, по-силни от тези на копривата, тъй като етеричните масла имат и съставка с кожнообривно действие.
По черноморското крайбрежие расте един малко по-особен представител на тиквовите. Наричат го пръскало или луда краставица (Ecbalium elaterium). При узряване налягането в плодовете се увеличава значително и при най-малкото докосване те се откъсват от стъблото и разпръсват своите семена на десетина метра разстояние.
Змийската хурка (Arum sp.) осигурява своето размножение по следния начин: когато насекомото влезе във фуниевидния прицветен лист, той се затваря след него. Не се отваря дотогава, докато не се осъществи опрашването на достатъчен брой цветове. Очевидно е, че става въпрос за сложна химична регулация, много по-сложна от тази при срамежливата мимоза. Отдавна е известно, че повечето животни се хранят с растения. Но е известно и, че някои растения се хранят с дребни животинки и насекоми.
Растенията хищници наброяват около 500 вида. У нас по торфищата на високите планини и субалпийските ливади виреят два представителя на насекомоядните растения — петлгагата и росянката. Листата им са покрити с особени власинки — жлези, изпускащи протеолитични ферменти. Уловените насекоми се асимилират за 24 часа и върху повърхността на листата остават само хитиновите обвивки като доказателство на една ежедневна драма в природата.
Огромно е разнообразието на растителния свят. Само нашата малка страна притежава около 3500 вида диворастящи растения. Приблизително 3% от тях са ендемични, а много от останалите са редки или интересни било в ботаническо, било в практическо отношение. В настоящия момент приблизително 1/3 са проучени, а изследването на останалите е предвидено за един период от 10—15 години. Подробното и последователно проучване на нашата растителност ще обогати още повече познанията ни за света на заобикалящите ни растения, ще ни даде възможност да си представим правилно картината на нашето историческо минало, ще обогати ботаниката с нови и интересни видове растения. Очевидното богатство на нашата флора обаче не ни дава право да се отнасяме с безразсъдно разточителство към нея, дори и при научните изследвания. Необходимо е да я проучваме и изследваме, но и старателно да я пазим.
Зелените хищници
Дървото човекоядец
„…Заминах за Мадагаскар, страната на лемурите и дърветата човекоядци, за да посетя кралица Ринавалоне II. На мадагаскарския ми водач Хендрик беше известно, че освен дето плащам високи надници, аз обикновено щедро възнаграждавам всички, които ми покажат нещо чудновато и необикновено. Той ме склони да замина за югоизточната част на острова, където сред хълмовете, покрити с девствени гори, живее първобитният народ мкодо. Хората от това дребно на ръст племе обитават естествени карстови пещери и нямат никаква друга религия освен преклонението пред някакво свещено дърво.
Придружени от тълпа мъже, жени и деца, ние минахме през една долина, в дъното на която блестяха водите на езеро. Една пътечка от южния му край ни изведе в гъста гора.
Изведнъж всички закрещяха: „Тепе!. . . Тепе!. . .“
Спряхме се. Сред поляната се издигаше дърво, високо около два и половина метра. Стъблото му беше дебело и по конусовидната си форма приличаше на ананас. От върха му висяха към земята неподвижно осем листа, покрити откъм лицевата страна с твърди извити шипове, които наподобяваха нокти на тигър.
В основата на тези чудовищни листа бе събран бистър сок, за който Хендрик ме увери, че опиянява човека, а след това го кара да изпадне в сънно състояние. Туземците принасят в жертва на боготвореното от тях дърво момиче от племето, като го карат да се качи на върха и да пие от този сок. Ако вселеният в дървото зъл дух е в добро настроение, то благополучно слиза долу на земята.
Изведнъж мкодо подеха песен за умилостивяване на свещеното дърво. После мъжете подкараха с копията си едно момиче към него. Когато то се изкачи до върха на конуса, тук се появиха тичинки, които непрестанно се движеха и като същински камшици със свистене разсичаха въздуха.
— Тсик!. . . Тсик!. . . (Пий!. . . Пий!. . .) — неистово завикаха мъжете.
Момичето се наведе и пи от свещената течност, после застана неподвижно със затворени очи. В този миг цялото дърво сякаш оживя. Тичинките се удължиха неимоверно и се увиха като змии около главата на момичето. Огромните листа бавно започнаха да се изправят като стрела на подемен кран, те обгърнаха девойката и я затвориха сякаш в зелен ковчег. Те се впиваха все по-силно в тялото на нещастната жертва и надолу потече сладката течност, примесена с кръв.
Тълпата се втурна към дървото и всички започнаха жадно да пият от зловещата напитка, която скоро ги опияни. След това започна нелепа, отвратителна оргия.
Не дай боже да видя такова нещо още веднъж!. . .“
Това съобщение за дървото човекоядец било публикувано през 1881 г. в списанието на Лондонското мисионерско дружество, издавано в столицата на Магадаскар Тананарив — „Антананарив ънуеленд Мадагаскар мeгазин“. Автор на статията бил немският пътешественик доктор Карл Лихе.
Представяш ли си, драги читателю: тичинките обвързват здраво като въжета главата на нещастното момиче, листата го обгръщат плътно и бавно започват да изсмукват жизнените сокове на младата плът. Каква ужасна, каква мъчителна смърт!… Животното хищник поне умъртвява жертвата си и едва след това я разкъсва.
Лиани удушвачи
Ужасни истории за растения, които ядат хора и животни, разказват ловци, пътешественици и изследователи на тропическите лесове, особено на Африка, Южна Америка, Мадагаскар и други острови на южните морета.
За дърво-човекоядец се разказва и в Португалска Източна Африка.
Интересна своя преживелица описва ловецът пътешественик М. Дънкан, посетил през 1913 г. Никарагуа. Той излязъл на лов в непроходимата джунгла. По едно време чул отчаяния лай на кучето си, което, увлечено в търсенето на дивечови следи, се отдалечило доста от него. Дънкан помислил, че кучето му е попаднало в лапите на някой едър хищник, каквито се срещат в лесовете на Никарагуа, и побързал да му се притече на помощ. Изтичал по посока на лая и какво било учудването му, когато видял кучето си обхванато от лиани, които «бавно го теглеха към зеещия отвор на огромно бяло цвете». Без да се бави, той отсякъл с ловджийския си нож лианите и спасил любимото си куче от явна смърт. Дълго след това нещастното животно носело следи от смъртоносната прегръдка на кръвожадното растение.
В Гвиана пък местен ловец уверявал един учен-изследовател, че веднъж, като бил на лов в джунглата, пред очите му лианите задушили и «изяли» един агут — едро животно от рода на гризачите. Ученият не искал да приеме на вяра този разказ и решил сам да подири доказателства за достоверността му. Той предприел изследвания в екваториалния лес и наистина открил в девствения гъсталак костите на агут които висели по сплетените лиани.
Разказва се и за съществуването на дърво «маймунска клопка», което се специализирал: да лови маймунки. Тези кресливи и палави обитатели на тропическите джунгли често ставали жертва на това растение-хищник.
Известен е и разказът за «дървото змия», което се хранело с птици. Всяка птица, която кацвала на неговите лепкави клони, била обречена на неминуема гибел. Един изследовател хранил това дърво с пиленца, за да наблюдава процеса на «изяждането». Той установил, че клоните на дървото са покрити с особени смукала, подобни на тези у сепията или калмара, с които изсмуквало кръвта на своите жертви. Земята под тези дървета била постоянно осеяна с костите и перата на непредпазливи, птици.
Зелените канибали са измислица
На времето съобщението за дървото човекоядец на мисионерското списание обиколило света. То бе отпечатано в един наш ежедневник след Девети септември. По страниците на чуждия печат и досега може да се срещнат подобни сензационни разкази за дървета човекоядци и растения-звероловци. Всички истории от този род обаче са най-чиста измислица.
Пътешественикът Лихе и насън не е виждал дърво-канибал, което задушава и «пие» кръв на млади момичета, нито пък ловецът Дънкън — лиани, които ловят кучета, защото такива растения. . . не съществуват. Тогава що за непочтен човек е бил този доктор Лихе който съчинил тази невероятна история? Предполага се, че до него са дошли наистина слухове за дърво-човекоядец и той решил да опита белетристичните си дарби, преразказвайки слуховете като собствена преживелица.
Колкото до разказа на ловеца Дънкан, трябва да се каже, че е напълно възможно куче, агут или маймуна да станат «жертва» на лианите в тропическия лес. Ученият изследовател на Гвиана, ако действително е съществувал такъв, несъмнено е открил в девствения екваториален гъсталак скелета на агут, висящ по стъблата на лианите. Животното просто се е оплело в някоя случайно образувана примка от бодливите въжеподобни лиани, не е могло да се освободи от нея и така е загинало. Същото би могло да се случи и с куче или маймуна. Наред с чистите измислици това е едно от основанията за подхранване на легендата за съществуването на «зелените канибали».
И все пак, растенията хищници съществуват
Но макар и разказите за дървета-човекоядци и растения-удушвали да са плод на фантазията на авторите им, все пак растения-хищници, месоядни растения съществуват.
Тези растения са открити и описани в ботаническата литература още през XVII в., но пръв ги е изследвал и разкрил тайната им английският учен-природоизпитател Чарлз Дарвин.
Като се разхождал веднъж по пустинното крайбрежие на графството Съсекс — Англия, Дарвин забелязал някакви дребни, невзрачни на вид растения, които…
Но защо да се занимаваме с насекомоядните растения на далечна Англия, когато същите се срещат и у нас. По-добре е да метнем раниците на гръб някой неделен ден, да се разходим из Витоша и да подирим там едно от най-типичните хищни растения, което яде не хора и кучета, а мушици, паячета, бръмбарчета.
Не е нужно да скитаме много из планината. Достатъчно ще е да се изкачим до едно от най-близките мочурливи торфища, например това над хижата на БАН, под „Златните мостове“. Тук някъде сред мъховете ще търсим опасния месоядец. Разбира се, ако не сме го виждали друг път, трудно ще го открием, защото този хищник е много дребен, макар че славата му е голяма! Но ние добре го познаваме. Ето че се подава над торфения мъх. Това е същото невзрачно растение, което гениалният натуралист е наблюдавал в графството Съсекс.
На върха на високото безлистно стебълце се виждат дребните събрани в грозд бели цветчета. През лятото растението-хищник цъфти. Своеобразните му листа са разположени в розетка близо до корена. Те са нагъсто покритие месночервени власинки, по които блестят на слънцето брилянтни капчици утринна роса. От тук и името на растението — росянка. Именно тези блестящи капчици са фатални за дребните насекоми. Но нека имаме търпение и да понаблюдаваме известно време. Ще видим наистина нещо интересно…
Росянка (Drosera) е родовото название на многогодишни, тревисти и хищни растения от семейството на росянковите. Тя е паразитно растение или още наричано „хищно“.
Ето че след малко някаква мушичка почва да кръжи над росянката. Привличат я яркоцветните листенца и капчиците миризлив сок по тях, отделян от власинките. Тя взема обикновения лепкав сок за сладък цветен нектар, кацва и завира хоботчето си в сиропа-примамка. Сега започва нейната трагедия!
Усетила, че сиропът не е сладък, мухата избърсва хоботчето си и се опитва да хвръкне. Но за беда крачката й са залепнали за гъстия сок и тя не може да се освободи. Нещо повече, власинките се наклоняват към жертвата, отделят още лепкав сок, който я покрива напълно. Самите власинки я притискат от всички страни към листа. Сега идва най-важното: многобройните жлезисти клетки на листа почват да отделят същински „храносмилателен“ сок, който по химичния си състав прилича на стомашния сок при висшите животни и човека.
Ако на другия ден отново минем оттук, от мухата ще са останали само крилцата и кожицата. Всичко друго растението е смляло и „погълнало“. Сега влакънцата са сухи и първият ветрец ще издуха от листа това, което е останало от жертвата.