Полска челебитка
(Nigella arvensis)
Полската челебитка най-често ще намерите в посевите от зимна пшеница и ръж, в старите люцернови ливади и лозя и сред окопните култури, както и в залежите1 и в изоставените ниви. Ще я срещнете също по сухите поляни и сред разредените дъбови гори и храсталаци. Ето и белезите, по които най-лесно ще я разпознаете.
Полската челебитка е високо до петдесетина сантиметра сиво-зелено, често и със синкав оттенък, едногодишно тревисто растение. Стъблото й е изправено, слабо разклонено, с последователни приседнали листа, петурите на които са 2 — 3 пъти пересто разсечени на ланцетно-шиловидни делчета.
Полската челебитка започва да цъфти през юни и цъфтежът й продължава до октомври. Цветовете й са гълъбовосини или синкавозелени до белезникави, изпъстрени със зелени жилки. Те са единични, връхно разположени. Имат правилен околоцветник, съставен от 5 свободни, хоризонтално разперени, венчевидно обагрени чашелистчета. Петурката им е почти закръглена, но на върха е късо заострена, а в основата — изведнъж стеснена в дълъг нокът. Нормално венче липсва. Всички венчелистчета, те са 8 — 10 на брой, са видоизменени в малки двуустни нектарници, всеки с бледа синьо-виолетова дръжка, белезникавосиня горна и зеленикава долна устна, изпъстрена с виолетови жилки.
Тичинките са белезникавосини или зеленикави, с островърхи прашници. Плодниците са най-често 3—5, рядко 8, сраснали от основата докъм средата си. Плодовете са сборни, съставени от сраснали също докъм средата мехунки. Семената са дълги около 2 мм, триръбести и са почти черни, поради което в някои краища на страната наричат полската челебитка и с името черника.
Полската челебитка е вредно плевелно растение.
1 Залеж се нарича обработваната земя, която се оставя да почива една или няколко години, за да „набере сили“ и да стане отново . годна за засяване.
Обикновена ралица
(Consolida regalis)
Обикновената ралица се среща най-често из посевите на житните растения, на лена, фия и люцерната, както и сред окопните полски култури. Ще я откриете също по сухите буренясали места в и край селищата, край пътищата, по синорите, в изоставените ниви и неподметнатите стърнища. Разпространена е из цялата страна — от крайбрежието на морето докъм 1100 м надм.в.
Обикновената ралица е едногодишно тревисто растение, високо от 20 до 60 см, с изправено, в горната част разперено разклонено стъбло. Листата й са последователно разположени. Долните и средните стъблови листа са неколкократно разсечени на тясно линейни до почти нишковидни делчета и имат дръжки. Горните листа са приседнали, просто наделени и постепенно преминават в цели или триделни прицветници.
Обикновената ралица започва да цъфти през май. Тогава върховете на стъблата и клонките й се окичват със синьо-лилави до тъмносини цветове (само понякога те са розови или бели) и се превръщат в гроздовидни съцветия, които общо образуват разперени метличести съцветия. Самите цветове са с Двустранно симетричен околоцветник, съставен от 5 венчевидно обагрени чашелистчета и от 2 венчелистчета, които са сраснали и изглеждат като едно. Горното от петте чашелистчета е по-голямо от останалите и основата му е удължена в тънко и дълго кухо образувание със заострен връх, наречено шпора. Срасналото венчелистче е по-светло обагрено и пластинката му е разделена на един среден по-тесен и по-дълъг раздвоен на върха дял и на два странични по-къси и по-широки дяла, а основата му е удължена в нектарна шпора, която е вложена в шпората на горното венчевидно чашелистче. Тичинките обикновено са 8 — 10 и са с плоски дръжки. Плодникът е само един. От него след опрашването и оплождането се развива плод-мехунка, дълъг до 1,5 см, завършващ с остро носче. След узряването той се разпуква надлъжно само по един шев и от него се изсипват многобройни дребни семенца с неправилна тристенна форма, целите покрити с напречно наредени ципести люспици.
В нашата страна се срещат още 3 вида ралица. От тях само източната ралица (Consolida orientalis) е по-широко разпространена. Тя обаче е по-едро растение, високо от 30 до 60 см, обикновено с неразклонено стъбло, на върха, на което цветовете са събрани в гъсто гроздовидно съцветие.
Обикновената ралица е вредно плевелно растение, което трудно се унищожава, защото и след отрязването на върховете на стъблата й при жътвата развива нови клонки, които продължават да, цъфтят и да плодоносят. Същевременно тя обаче е и полезно растение. Пчелите събират от нея нектар и цветен прашец, които преработват в златистожълт мед. Освен това цветовете й съдържат зелено багрило, което в присъствие на стипца става синьо и може да се използва за боядисване на коприна и вълна. Най-после семената или цялата надземна част на растението (всички части на обикновената ралица съдържат отровни вещества), стрити на прах след изсушаване и смесени със свинска мас, могат да служат за лекуване на краста и против въшки.
Обикновен повет
(Clematis vitalba)
Има растения, които след първото запознанство с тях се запомнят завинаги и по-нататък не се бъркат с никое друго. Такова растение е обикновеният повет. Срещите с него са чести, защото е разпространен из цялата страна
— от крайбрежието на морето докъм 2000 м надм.в. в планините. Ще го видите да расте по разсветлените места в горите и сред храсталаците, да се катери по оградите и зидовете или по телефонните и електрическите стълбове. Най-буйно обаче се развива в крайречните гори и храсталаци, където често се изкачва до върховете и на най-високите дървета, покривайки короните им със зелена плащеница.
Обикновеният повет е лиана с разклонени, силно наръбени и възлести стъбла, дълги до 30 м. и дебели до 5 см. Те се катерят по всякакви живи и мъртви опори или лазят по почвата и със стареенето се вдървеняват. Стъблата на обикновения повет израстват от силно развито подземно коренище и живеят най-много до 24 години.
Листата на обикновения повет са разположени един срещу друг на дълги дръжки. Те са сложни, нечифтоперести, с непостоянен брой на отделните листчета. На един и същ индивид могат да се видят листа само с 3 листчета, други — с 5, трети — със 7, а понякога и с повече. Самите листчета са меки, тревисти. Те имат дълги дръжки и продълговато яйцевидни до почти сърцевидни петури с целокраен или различно назъбен ръб. Върхът им е най-често заострен, но понякога е врязан и листчетата са почти триделни.
По стъблата на обикновения повет няма да видите нито едно приспособление за катерене, подобно на мустачките при лозата или на снопчетата къси въздушни коренчета при бръшляна. Те не могат и сами да се увиват както стъблата на хмела. Специални приспособления, каквито са мустачките, с които завършват сложните листа на много от бобовите растения, няма да откриете и по листата му. Стъблата на обикновения повет се катерят с помощта на дългите листни дръжки и на дръжките на листчетата. Те са особено чувствителни на допир и щом се докоснат до каквато и да е жива или мъртва опора, веднага се увиват около нея.
Обикновеният повет започва да цъфти към края на май и цъфтежът му продължава до края на август — началото на септември. Цветовете му са с дълги дръжки и са събрани в едри връхни или пазвени сложни метличести съцветия. Те са с правилен прост околоцветник, който е съставен от 4 млечнобели (само отвън са понякога зеленикави) и покрити с бял „пух“ околоцветни листчета. Тичинките и плодниците са многобройни.
Наскоро след като цветовете на обикновения повет започнат да прецъфтяват, на тяхно място в съцветията се появяват едни след други, докато покрият цялото растение, пухкави сребристосиви сборни плодове, големи колкото топка за тенис. Всеки такъв сборен плод се състои от многобройни продълговати, слабо сплеснати червеникаво-кафяви плодчета-орехчета. Всяко от тях има на върха си дълго няколко сантиметра разперено окосмено стълбче — хвърчилка. Когато узреят, плодчетата се откъсват едно по едно, а вятърът ги подхваща и благодарение на хвърчилката им ги разнася надалеч.
Обикновеният повет, макар да се проявява често като досаден плевел, е полезно украсно и техническо растение. Той е красив дори само когато се ошуми с големите си перести листа. Още по-красив става, когато се окичи и с едрите си бели съцветия. А когато те прецъфтят, до късна есен неповторима оригиналност му придават пухестите сребристосиви плодове. Затова в много европейски страни се отглежда като украсно растение в градините и парковете, най-често за озеленяване на беседки. Освен това от младите му, но вече вдървенели стъбла могат да се изработват различни плетени домакински изделия. Най-после, народните лечители в миналото използвали пресните листа на обикновения повет за лекуване на стомашни язви, гнойни кожни възпаления и главоболие, но официалната медицина не е потвърдила лечебните му свойства.
Пълзящо лютиче
(Ranunculus repens)
Пълзящото лютиче се среща из цялата страна. През май вече ще го видите да се жълтее отдалече из по-влажните ливади и в крайречните гори, по затревените брегове и дъна на рововете, изкопите и крайпътните канавки, край напоителните канали. Ще го откриете също навсякъде по замочурените и заблатените места от крайбрежието на морето докъм 2000 м надм.в. в планините.
Пълзящото лютиче е многогодишно тревисто растение, високо от десетина до четиридесетина сантиметра. В почвата то развива дълго коренище с многобройни шнуровидни корени. От коренището всяка пролет израстват цветоносните стъбла. Те рядко растат изправени, обикновено се стелят по почвата (тип лежащи стъбла) или само връхната им част се извива дъговидно и расте нагоре (тип възходящи стъбла).
Цветовете на пълзящото лютиче са връхно разположени на изправени дълги и набраздени дръжки. Те са златисто-жълти (когато напълно се отварят достигат 2—3 сантиметра в диаметър), с правилен двоен околоцветник, образуван от 5 чашелистчета и 5 венчелистчета. Плодът е сборен, съставен от многобройни опадващи поотделно едносеменни плодчета — орехчета. Всяко от тях завършва с късо право или кукесто извито носче.
Само по цветовете обаче пълзящото лютиче трудно може да се отличи от другите видове жълтоцветни лютичета, които се срещат у нас. Много по-характерни са листата му. С изключение на връхните всички останали стъблови листа и при основните са с дълги дръжки. При това дръжките на средния дял и на средното делче са по-дълги от дръжките на страничните.
Ботаническата характеристика на пълзящото лютиче включва още един характерен за него белег — наличието на облистени надземни пълзящи издънки в основата на цветоносното му стъбло. Заради тях се и нарича пълзящо лютиче. Пълзящите издънки се вкореняват във възлите и от всеки вкоренен възел (при благоприятни условия само едно растение може да образува около 60 такива възела) през следващата година израства ново самостоятелно растение. По този начин пълзящото лютиче непрекъснато разширява „владенията“ си.
Пълзящото лютиче подобно на всички останали лютичета е с лютив вкус и е отровно. Тревопасните животни го избягват, не го пасат и затова то се причислява към вредните ливадни плевели. А и никаква друга полза от него няма.
Пролетно жълтурче
(Ficaria verna)
Пролетното жълтурче е извънредно широко разпространено във всички краища на страната — от низините докъм 1600 м надм.в. в планините. Още през март ще го видите вече да разстила лъскаво зелените си килимчета с втъканите в тях златистожълти цветове — звездички, по оголените места из широколистните гори и храсталаци, из върбалаците и елшаците в долините на реките, по влажните ливади и поляни. Не липсва дори в градските паркове. Запознаването с него е обикновено бързо и непринудено, а отличителните му белези лесно се запомнят.
Пролетното жълтурче е многогодишно тревисто растение. Изскубнете ли го, вместо главен корен ще видите снопче от добавни корени. Част от тях са тънки, нишковидни, а останалите — бухалковидно задебелени (те са дебели около 5 мм, а на дължина стигат до 2,5 см), бели на цвят. Именно от добавнит^ корени всяка пролет за сметка на натрупаните под формата на скорбяла и други вещества резервни храни израстват новите стъбла на растението. Те са възходящи, прости или слабо разклонени, сочни и зелени, високи от 5 до 20 (понякога и повече) сантиметра.
Всички листа на пролетното жълтурче са месести, тъмнозелени и силно лъскави отгоре. По форма са бъбрековидни или триъгълно сърцевидни (наподобяват малки копитца). Приосновните листа са с дълги дръжки и по-големи, а стъбловите — по-малки и с къси дръжки.
Цветовете на пролетното жълтурче са единични, връхно разположени, издигнати над килима от листа. Те са ярко-до златистожълти и са дали името на цялото растение. Околоцветникът им е двоен. Чашелистчетата са винаги 3, но броят на венчелистчетата е непостоянен — от 5 до 12. Цветовете се отварят с изгрева на слънцето, а привечер (при облачно и дъждовно време и през деня) отново се затварят.
Плодовете на пролетното жълтурче са сборни. Всеки е съставен от многобройни едносеменни плодчета-орехчета, които опадват самостоятелно.
Пролетното жълтурче е красиво цъфтящо ранно пролетно растение. Стопанската полза от него е твърде малка. Въпреки примамливата му зеленина пред него няма да видите да се спре нито едно тревопасно животно. Всички го отминават с безразличие, защото и стъблата, и листата му, особено през време на цъфтежа, са силно отровни. Не са отровни единствено грудковидно изменените му корени (понякога подобни ,,грудчици“, но със зеленикавокафяв цвят, се развиват и в пазвите на стъбловите му листа) . Те са богати не само със скорбяла, но и с витамин С и могат да се използуват за храна от хората.
В миналото народните лечители с отвара от листата на пролетното жълтурче лекували болки в стомаха, а с каша от счукани пресни листа налагали болните от ревматизъм и подагра. Официалната медицина обаче не го признава за лечебно растение.
Пролетното жълтурче не може да се причисли и към медоносните растения, макар че цветовете му са богати и на нектар, и на цветен прашец, защото цъфти много рано, когато все още малко пчели хвърчат.
Пролетен гороцвет
(Adonis vernalis)
Пролетният гороцвет не се среща навсякъде у нас. Ще го намерите само в онези краища на страната, които се намират на изток от линията, преминаваща през градовете Бяла, Горна Оряховица, Казанлък, Харманли и Свиленград, а също по склоновете на ниските планини в Югозападна България — Голо бърдо, Чепан и др. И не расте на всякакви места. Разпространен е само по сухите каменисти поляни и по сухите ливади и пасища, на варовити почви.
Пролетният гороцвет е многогодишно тревисто растение с късо, но дебело коренище. От него всяка година, понякога още към края на февруари или в началото на март, израстват по няколко изправени прости или само във връхната част с единични клонки стъбла. В началото на цъфтежа те са високи от 5 до 20 см и изглеждат целите оплетени в зелена паяжина. На върха си стъблата имат малка рошава зелена главичка, а след като цветовете им прецъфтят, се удължават два до три пъти.
Листата на пролетния гороцвет са последователно разположени. Те са без дръжки и с неколкократно пересто разделени на по-тесни от един милиметър целокрайни делчета.
Пролетният гороцвет започва да цъфти понякога още през февруари, но масовият му цъфтеж обикновено е през март и продължава през април и май. Цветовете му са яркожълти, едри (достигат 5,5, а някои и 8 см в диаметър) , единични, връхно разположени. Имат двоен около-цветник, образуван от 5 чашелистчета и неопределен брой венчелистчета.
Плодовете на пролетния гороцвет са яйцевидни до почти кълбести и са съставени от 30 до 40 отделни, опадващи самостоятелно плодчета-орехчета (тип сборен плод).
Родът Гороцвет е представен в нашата природа с още 4 вида. От тях жълтоцветен и многогодишен като пролетния е само волжският гороцвет (Adonis wolgensis), който се среща по сухите тревисти места в Североизточна България. Той обаче е с по-широки от един милиметър делчета на листата и с по-дребни, едва до 3,5 см в диаметър, цветове. Останалите 3 вида са едногодишни растения с червени цветове и са разпространени като плевели из посевите и по синорите.
Пролетният гороцвет е ценно лечебно растение. От него се приготвят лекарства, които активизират сърдечната дейност. Не трябва обаче да се употребява без лекарско указание, тъй като е силно отровен.
Синя кандилка
(Aquilegia vulgaris)
Синята кандилка не е често срещано растение в нашата природа. Ще я откриете само в планините около гр. Трън, в Средна и Източна Стара планина, в Рила, в Западните и Средните Родопи, където расте по сенчестите каменисти и скалисти места. И няма да я сбъркате с нито едно друго растение, особено когато вече е разцъфтяла.
Синята кандилка е многогодишно растение с късо коренище и високо от 30 до 80 см изправено цветоносно стъбло, което се разклонява само на върха. Приосновните стъблови листа са с дълги дръжки и с два пъти триделни петури, а връхните — приседнали и веднъж триделни.
Синята кандилка започва да цъфти през май (цъфтежът й продължава и през юни и юли) и на всяко от цветоносните й стъбла се развиват обикновено от 3 до 10 цвята. Цветовете са големи, с диаметър до 5 см, тъмносиньо-виолетови, по-рядко розови и са увиснали на дълги до 15 см дръжки. Те са с двоен околоцветник. Петте им чашелистчета и по багра, и на големина приличат на венчелистчетата. Самите венчелистчета, те са също 5 на брой, са видоизменени във фуниевидни образувания и всяко от тях е удължено в дълга права тръбица — шпора. Тя е с кукесто извит към цветната дръжка връх и наподобява ботушче, поради което в някои краища на нашата страна наричат растението ботуш-чета. По този начин нектарът, който се отделя и събира на дъното на шпората, не се изсипва.
Заради оригиналните й красиво обагрени цветове и хубави дантелено нарязани листа Синята кандилка още преди няколко столетия станала любимо цвете в много европейски страни. Тя се отглежда лесно (дори се самораз-сейва) и лесно се кръстосва с други видове кандилки. Благодарение на това са създадени многобройни градински форми, които превъзхождат по красота и оригиналност цветовете на диворастящата синя кандилка. Много такива хибридни форми с най-различно обагрени цветове — от тъмносиньо-виолетови до снежнобели и пъстроцветни, се отглеждат отдавна и у нас и в обществените, и в домашните градинки.
Във високите части само на Витоша, Рила, Пирин и Западните Родопи, по каменистите и скалистите места сред храсталаците от високопланинска хвойна, се среща и друг вид диворастяща кандилка, която е със светложълти до серножълти цветове. Тази жълтоцветна кандилка (Aquilegia aurea) е твърде рядко растение. Освен у нас може да се види още само в Югославия и Албания. В диво състояние тя не се среща никъде другаде по света. Затова е поставена под закрилата на Закона за защита на природата.
Източник: nauka.bg