Статията има за цел да разгледа социалната структура на българското население през периода на Възраждането. За целта ще се опитам да проследя демографските процеси на българските земи, както и причинноследствената връзка помежду им.
XV век – Османското нашествие
XIV – XV век се извършва едно важно събитие – на Балканите пристига нова популация, тази на османците. Тя се опитва се да завземе земята. Най-изгодната е в равнината, където има вода. Османците заселват преди всичко тези най-удобни за живеене места на Балканите и ги колонизират с турско население. Феодалните имения се създават в Мизия, Добруджа, Тракия, по течението на Струма. Османското завоевание е свързано с преселването на полуномадски племена от Азия към Европа. Те притежават силата, изтласкват местното население, което отива в планините. Има един процес, който е ясно документиран. Огромната част от селищата по яката на Стара планина, Родопската яка, високите полета на Западна България са заселени преди всичко от славянското завладяно население. Между релефа възможностите да се използва за човешките общности и политическите събития има тясна връзка, която не може да бъде разделена.
Османското завоевание оказва дълбоко въздействие върху социалната структура на българското общество. Насилственото разместване на населението в хода на завладяването на българските територии е белязано от три големи вътрешни преселвания. Първото датира от 15 век, когато вълни от българи се придвижват от запад на изток, към Добруджа. Края на XVI и през XVII век се случва второто, когато компактни маси заминават от планините на средна Северна България към Северозападните предели. Третата миграция е от Югоизточна България към Добруджа през XVIII век. Тези преселнически движения водят до уплътняване селския състав на населението и народобитовата традиция, както и омаломощаването етническия български дял в западните покрайнини, в Македония и Одринска Тракия. [1]
XIV – XV век се наблюдава изтребване на голям брой българи. Завоевателите си служат с физическо унищожение, отвличане в робство на компактни маси, прогонване на населението на цели селища и насилствена или доброволна промяна на вярата, за да ограничат състава на чуждоетническите общности в рамките на империята.[2]
Из чуждестранните пътеписи ХV-ХIХ в.
Първоначалната ответна реакция се изразява в изолация, вътрешно затваряне, отграничаване от завоевателя и чужденеца. Българинът търси сила в традиционното начало. Традиционното общество е общество на колективностите. Човек живее в мрежа от социални отношения, която осигурява възможностите за неговото съществуване, хората не могат да живеят извън тази мрежа от социални институции, защото те осигуряват физическото оцеляване и неговия мир с космоса и комфорта му. След XV век българите водят частния си и социален живот при наличието на много други народности по собствените си земи и това дава своето отражение върху обществения и културен живот. Тази пъстрота се среща навсякъде, поради което много рядко на територията на полуострова се срещат чисти адаптивни модели. Тази неразчлененост на труда, която е характерна за периода, особено в селата, където всеки прави всичко, е разпространена. Разделението на труда и специализацията е забавено. Имаме адаптивност, отвореност към променящата се социална среда, която е траен белег на живеенето в тази част на света. Започвайки с най-базовото- стратегиите за изкарване на поминък. Почти няма места в България, където има ясна специализация на скотовъдци, занимаващи се с отглеждането на само едно животно, занаятчии, които се занимават само със занаят и нищо др. и т.н. Те бързо в рамките на човешкия живот се нагаждат към промените на околната среда. Тази стратегия на оцеляване е важна и тук може да се говори за това как се отразява на мисленето на хората, но така или иначе едно от нещата, което не се развива силно, е култът към професионалиста. В Западна Европа класическите експерти се появяват много рано. Такъв тип експерти в тази среда се появяват след средата на 19 век. Това означава, че всяко семейство практикува земеделие, гледа животни, изработва си дрехите, строи си къщата, гледа децата си. Това се самозадоволяващи се системи. Основен мотив е да не зависиш от средата, да можеш сам да задоволиш нуждите си. Средата на живеене е общината. Появяват се поселищни агломерации от смесен тип, оттук се създава предпоставка за наличието на смесени бракове и в перспектива се оформят райони със смесено население. Така се създават условия за денационализация на етническото съзнание, размиване на езика, взаимстване на народната култура. На практика във всеки град още през XVвек има мюсюлманско население, което изтиква християнското.[3] Спонтанната биологична реакция е нарастване на раждаемостта, което води до демографски бум – рефлекс за самосъхранение и за възстановяване демографския потенциал на населението. Така към началото на XVIII век вече са компенсирани загубите в следствие на емиграциите, епидемиите, верското и народностно притеснение. Любопитен пример е Пазарджик – пътешествениците говорят, че през XV век там има едно пазарище, има хан, събират се търговци, които продават на минаващите пътници и армия. Няма съмнение, те не говорят за град. Век по-късно се казва, че това е малък градец. През XVII – XVIII век вече е добре уреден град със значително голямо население- 15-20 хил. жители. От пазарище постепенно се появяват трайни постройки и накрая влиза административна регулация и се появява град. Именно поради тази социално -управленческа структура, където няма достатъчно опорни точки, където да се сложи кадията, данъчните служби, съществуващи села се повишават в ранг на градове. Броят на градовете нараства в пъти за периода XV -XVIII век. Подобен процес в Западна Европа се случва през XI – XIII век.
XV – XVII век – демографски подем
Н. Генчев признава ускоряването на урбанистичните процеси през XV – XVII век[4]. Според него: „До началото на XVIII век българското общество представлява една почти изравнена в социално отношение раетска маса, състояща се изключително от селяни, примесени с незначителен брой търговски посредници, с малки занаятчийски групи от градовете, подчинена на османската армия и администрация, и една незабележимо тънка прослойка от манастирска интелигенция”.[5] През Възраждането текат процеси на радикални промени в социалната структура на българското общество, в резултат на които до Освобождението то все повече заприличва на общество от раннобуржоазен тип, като основни негови характеристики са диференциацията (разчленяването) и мобилността (подвижността).
В българското общество от XV – XVIII век са налице два основни демографски процеса. Първото е дезинтегриращото развитие, до което довежда загубата на човешки потенциал в следствие на насилствената ислямизация и турцизация. На второ място идва консолидиращото развитие, което през XVIII и най-вече през XIXвек е съпътствано от демографски подем. През XVII век солидни маси от българи биват потурчени, но за сметка на това много семейства имат голям брой деца (6-7, нерядко и 10-15), което за малко повече от век значително увеличава броя на българите от 1 500 000 до 4 000 000 души.[6] Тези изчисления са приблизителни, тъй като по това време все още не е налична точна демографска статистика. Демографският бум е водеща причина за последвалите вътрешни миграции от планините към гладовете, където българските махали непрекъснато нараствали и все повече българи се ангажирали в сферата на градското занаятчийско производство, което оформя облика на дребната буржоазия.
В средата на XVIII век се случва нещо, на което трябва да се обърне внимание. Появява се ферман, който регламентира стриктно работата на еснафските сдружения в империята. Това е проявата, опит за свръх централизирано управление, което е белег за слабост на империята. Тя става символ на корупцията, подкупничеството, на това, че всеки един сериозен проблем може да бъде решен чрез заобикаляне на правилата, подкуп, а не чрез свободната икономическа активност. По парадоксален начин обаче точно наличието на нерегламентираните отношения между населението и чиновническия апарат всъщност се натрупват капитали в ръцете на хора, които до този момент са призвани само да служат на централната власт, вече има хора със свободни капитали и това подкопава установения ред. Така постепенно се ражда прослойката на забогателите търговци, откупвачи на данъци. Посредническата фигура в Османската империя и икономика, начин на живот придобива изключителна важност. Това е първата голяма възможност за разпада на традиционните общности.
XIX век – разпадане на традиционните общности
Социалната структура на българското общество почива върху динамика. Основна причина за нея са миграционните процеси от планинските и полупланинските към равнинните райони, от селата към градовете. Съвсем отчетлива е тенденцията за нарастване българския дял сред градското население.
Масата на селяните би могла да бъде разделена на три групи с оглед на имущественото си състояние. Около 8-10% от селските домакинства влизат спадат към бедните селяни, т.е. тези, които владеят до 30 декара и наемат или обработват чужди земи. Това са изполичари, кесимджиите, ратаи. Средната група е най-многобройна. Състои се от селяни, които притежават от 30 до 200-300 декара. По своите социални характеристики би могла да бъде определена като дребна буржоазия. Втори след тях по численост са заетите в занаятчийско-промишлената и търговската сфера, които масово пребивават в градовете. Тази прослойка има разклонена стратификация , тъй като съществува диференциация сред заетите в занаятчийското производство (чираци, калфи, майстори) и занимаващите се с търговска дейност. Те също се причисляват към дребната буржоазия. [7]
Най-високо в йерархията е застанала едрата буржоазия. Тук е мястото на манифактуристите, фабрикантите, предприемачите, едрите търговци и земевладелци. Разграничението е условно, би могло да се говори и за средна буржоазия. В ежедневния език, както и в литературата, те носят общото название „буржоазия”. Нейните представители имат предимно търговско-посреднически функции, тъй като притежават производствен капитал и изпълняват ръководни и организаторски дейности в стопанския живот. В повседневния език за тях често се използва думата „чорбаджии”, т.е. заможни българи, които имат посредническа функция между българския народ и турската власт за користни цели.
През XIX век може да се говори за интелигенция, която все пак остава малобройна обществена група. Към нея спадат учители и свещеници.
Обобщение
Процесите, протичащи на българските земи, са тясно обвързани с икономиката и политиката, упражнявана от Османската империя по време на владичеството. При самото нахлуване на завоевателите числено намаляват броя на българите, изтребвайки ги или бидейки причина за миграционни процеси. Следва период на демографски бум като рефлекс за самосъхранение на българските маси. Характерна за периода XV – XVII век е и настъпващата урбанизация. Краят на XVIII и началото на XIX век бележат промяна в социалната структура на населението. Може да се говори за край на традиционното общество и социална диференциация.
Библиография:
Аначков, Михаил, Очерци по българска история- Възраждане, Макрос 2001, Пловдив, 1998.
Гаврилова, Райна, Колелото на живота, Университетско издателство „Климент Охридски”, София, 1999.
Генчев, Николай, Българската култура – XV-XIXв., Университетско издателство „Климент Охридски”, София, 1988.
Грозданова, Е., С. Андреев, Българите през XVIвек, Издателство на Отечествения фронт, София, 1986.
Иванова, Светлана, Градовете в българските земи през XVвек, сб. Българският петнадесети век, Издателство на Народна библиотека „Св.св.Кирил и Методий”, София, 1993.
Лазаров, И., П. Павлов, И. Тютюнджиев, М. Палангурски, История на България – част втора – XVIIIвек-1947г., Слово, Велико Търново, 1996.
[1] Генчев, Николай, Българската култура XV-XIXв., Университетско издателство „Климент Охридски”, София, 1988, с.94.
[3] Иванова, Светлана, Градовете в българските земи през XVвек, сб. Българският петнадесети век, Издателство на Народна библиотека „Св.св.Кирил и Методий”, София, 1993, стр.61.
[4] Иванова, Светлана, Градовете в българските земи през XVвек, сб. Българският петнадесети век, Издателство на Народна библиотека „Св.св.Кирил и Методий”, София, 1993, стр.53.
[5] Аначков, Михаил, Очерци по българска история- Възраждане, Макрос 2001, Пловдив, 1998, стр.21.
[6] Лазаров, И., П. Павлов, И. Тютюнджиев, М. Палангурски, История на България – част втора – XVIIIвек-1947г., Слово, Велико Търново, 1996, стр.66.
[7] Аначков, Михаил, Очерци по българска история- Възраждане, Макрос 2001, Пловдив, 1998, стр.22.
Източник: nauka.bg
Автор: Калина Хицова
