1914
Капитанът на английски боен кораб разбрал, че се намира над подводница от клас „U”, която той можел да види, но не можел да докосне. Офицерът отговарящ за снабдяването подхвърлил, че се нуждаят от „някакъв вид бомба, която да хвърлят във водата”. Затова започнало проектирането на дълбочинен заряд, който взел своите първи жертви през март 1916. Но като цяло тези дълбочинни заряди не били достатъчно ефективни защото трябвало да бъдат пусната в голяма близост до подводницата; примерно дължината на една стая. Главната полза била психологическа.
1915
Английската блокада имала приказен ефект и Германия обещала да проведе контра блокада с подводници. Въпреки това германският флот трябвало да се пребори със сериозна етична и законова дилема. Според международното законодателство, боен кораб може да спре търговски и да го претърси; в случай, че бъде открита контрабандна стока за врага, корабът може да бъде заловен на него да се качи екипаж, от бойният кораб, които да го закарат до подходящо пристанище. При някои условия корабът можел да бъде и потопен, стига преди това екипажът да се е качил на спасителните лодки.
Подводниците нямали нужният екипаж, които да прехвърлят за да заловят кораба , единствената им възможност била да го потопят. За тази цел подводниците били оборудвани с оръжия на палубата. Но ако подводницата изплува на повърхността, за да даде предупредителен изстрел, самата тя става лесна цел ( корабът може да я блъсне или да използва скрити оръжия или боен кораб да се притече на помощ на търговският).
Германската политика минала през няколко стадия; в началото тя била за спазването на правилата, но през февруари, като отмъщение за огромните щети нанесени от блокадата, тя се обявила за неограничени бойни действия на подводниците. Правното изискване за честно предупреждение било спазено поне на теория, били определени бойни зони, в който всички кораби били обект на атака без предупреждение.
Само 35 подводници клас „U” Германия започнала да потапя английските търговски кораби по-бързо отколкото те можели да бъдат строени, което променило отношението им към подводниците. Няколко ускорени програми за строене на подводници били задействани; една била за по-малки и по-небоеспособни подводници, които трябвало да действат близо до пристанищата. Така се дало начало на нов клас подводници „UB”.
1915
През Май U-20 потопила цивилният пътнически кораб „Lusitania”, с което убила 1198 човека, включително жени и деца. Германия на искала да провокира САЩ и под натискът на международното обществено мнение се оттеглила за известно време. През февруари 1916, неограничените операции били подновени, но през април отново били спрени заради контра атака проведена над цивилен ферибот. Но до този момент подводниците от клас „U” вече потапяли кораби с маса от 300 000 тона на месец.
1915
Англичаните разбрали, че техните торпеда минават под целта си, защото бойният заряд в главата на снаряда тежал 20 килограма повече от халосният, с който се упражнявали в цивилно време и спрямо който торпедата били настройвани. Те не били единствената нация (а това единствената война), при която грешките в дизайна щели да доведат до подобрения в торпедата.
1916
Германия създала най-добрата по време на Първата Световна Война подводница: истински подводен крузер с широк обсег на действие. Подводниците от клас „UA” били дълги 68 метра, тежали около 1500 тона развивали скорост от 15.3 възела на повърхността и обсег от 12.63 мили при скорост от 8 възела. Въоръжение: две 150 милиметрови оръдия на палубата, 1000 снаряда, 19 торпеда, екипаж от 56 човека с място за още 20.
47 подводници от клас „UA” били поръчани, но само 9 били построени преди примирието от 1918.
Една от първите подводници от клас „UA” била построена с цел да превозва стока с което да прекрати блокадата тя била собственост на Северно германската морска компания. „Deutschland” можела да превозва товар от 700 тона, малко в сравнение с корабите плуващи по повърхността (но точно толкова колкото 7 самолета C-5A от 1990). Тя се занимавала с високодоходна през атлантическа търговия, като се потапяла, за да избягва английските кораби; при първият си курс, тя пренасяла суровини за боя и скъпоценни камъни за Америка, а на връщане никел , гума и калай (голяма част от които закрепени върху външната страна на корпусът).
1916
До краят на годината ситуацията в Германия станала отчайваща. Дневните порции били: „5 филии хляб, половинка малък котлет, половин чаша мляко, две малки парчета сланина, няколко картофа и чаена чаша захар”.
Един немец писал: „Ако ще умираме от глад като плъхове в капан то наше право е да уморим от глад врагът си”.
1917
През февруари, Немското правителство обявило, че ще пренебрегва ограниченията за подводниците. В дописка до американското правителство потвърдила, че Англия използва своят флот за да направи незаконен опит да умори от глад Германия, и предупреждавала, че Германия е принудена да използва целият арсенал, който бил на нейно разположение. Немското правителство знаело, че при създалите се обстоятелства Америка ще се включи във войната, но предвижвало, че ще принуди Англия да седне на масата за преговори, преди Американската подкрепа да е оказала влияние.
Също през февруари , вследствие на един от паралелите с който историята ни възхищава, друг пътнически кораб бил потопен от подводница– този път американски.
Великобритания имала един от най-големите търговски флотове в света, почти половината от търговските кораби, но не можела да строй кораби с обща маса по-голяма от 650 000 тона за година. До март подводниците клас „U” вече потапяли кораби с обща маса от почти 600 000на месец и Великобритания останала с хранителен запас за 6 седмици.
САЩ се включила в войната през Април.
1917
Има един метод за охраняване на търговски кораби от вражески атаки доказал се с времето: конвой, съществуващ почти от зората на морската търговия. Въпреки всичко, английският флот устоял: просто твърде много кораби влизали и напускали пристанищата почти, 2500 на седмица, и съоръженията на пристанищата били под огромно напрежение; появата на конвой в тълпата щяла да доведе до хаос. Конвоят щял да се превърне в идеално цел за подводниците клас „U”. Конвоят можел и да свърши работа за спомагателните военни кораби като транспортните кораби, но екипажите на търговските кораби не били обучени да участват във военни формации, а и повечето хора не знаели английски. Повечето търговски кораби били достатъчно бързи да изпреварят подводница. Освен всичко, и може би най-важно, бойните кораби трябвало да търсят врагът не да охраняват търговски кораби. Флотът бил обучаван за офанзива, не за защита. Да бъде агресивен, а не пасивен.
Контра аргументите: голяма част от търговията се извършвала от фериботи и крайбрежни кораби; имало само 140 през атлантически кораби на седмица пристигащи в различни пристанища. Подводницата можела да проведе само 1 атака преди конвоят да я принуди да бяга и да се крие – колкото по-голям е конвоят толкова повече кораби ще се връщат. Търговският кораб можел да изпревари подводница само за да попадне в ръцете на друга. Екипажът можел да бъде обучен. Целта била да се намалят загубите, а не морските офицери да се чувстват добре.
В късната пролет, ситуацията била достатъчно мрачна за да принуди флотът да се съгласи да изпробва системата с конвоите. И никога не се отказала от нея. От 83,959 кораба охранявани от конвои от тогава до краят на войната, едва 257 били потопени от подводници. За същият период били потопени 2,616 неохранявани кораба. Главната полза от конвоите: принуждавала подводниците да нападат докато са под вода, което значело че те трябвало предварително да са готови за атака когато конвоят минавал покрай тях.
Конвоите с въздушен ескорт били най-успешни, защото подводниците знаели, че дори ако проведат атака, самолетът лесно ще определи тяхното приблизително местоположение по ясните следи, които торпедото оставяло. Но теглото, което самолетите от онези времена можели да носят не позволявало тежко въоръжение. Голяма част от самолетите летели дори без радио.
1917
6 подводници клас „UA” били пратени на източното крайбрежие на САЩ, където поставили мини и потопили 174 кораба- предимно малки корабчета, които нямали радио, по което да бъдат предупредени или да потърсят помощ. Подводниците клас „UA” доказали че подводница може да оперира на разстояние от 3000 мили от пристанището си, но нямали особено отношение към преносът на войници или продоволствия към Европа.
12 американски подводници заели постове около Ирландия и Азорските острови. Те имали нулев ефект върху войната, но научили много за военните операции.(Главният принос на флотът на САЩ бил, че предоставил конвои против подводниците на 80 % от корабите плаващи през атлантическият океан).Един прост урок: времето за потапяне което било нужно на Американска подводница било твърде голямо; тя се нуждаела от 2 минути и 23 секунди. Малка подводница клас „UB” можела да се потопи изцяло за 27 секунди.
1917
Камуфлажът „Pattern” бил разработен за да обърква подводниците и да не им позволява да преценят скоростта разстоянието размерът и курсът на целта. Тази практика продължила и през Втората Световна Война, когато се появили по-сложни методи.
Самите подводници се задоволили с по-прости схеми на камуфлаж,в зависимост от терена бяло за арктическите води и различни нюанси на сиво в зависимост от районът. В крайна сметка американският „haze gray” бил приет за стандарт от всички флотове за корабите на повърхността, а подводниците били черни.
1917
Имало една слабост от която съюзническите войски се възползвали, а Германия подценявала- прихващането на радио съобщения. Немците знаели, че техните съобщения можели да бъдат прихванати, което щяло да издаде местоположението на подводниците им, но очевидно не се интересували от това те вярвали, че подводниците ще са се махнали много преди някой да ги достигне. Те не осъзнавали, че знаейки тяхното положение силите на съюзниците можели да пренасочат своите конвой по безопасен маршрут.
1917
Великобритания създала нови подводници от параходен клас „K”. Огромни кораби – 100метра дълги и тежки 1883 тона, три-пъти по-големи от които и да е във флота – се строяли в отговор на доклади на разузнаването гласящи че, Германия създава подводници движещи се с 22 възела. Докладът грешал.
Така се появили подводниците клас „К”. Те се потапяли за 11 минути; температурата в котелното достигала 60 градуса по целзий, а при двигателят 40, но понеже двигателите не работели под вода никой не трябвало да стои в тях, докато подводницата е под вода. Проектантите на флотът не били притеснени от огромното време, за което подводницата се потапяла, те разчитали, че екипажът й ще забележи всеки, който се приближава достатъчно рано.
Флотските проектанти явно не са забелязали появата на самолетите в това уравнение.
1918
Разработката на устройства които локализирали подводницата започнала още в началото на войната с худрофоните (микрофони поставяни направо във водата)който трябвало да следят за шум от витлата, и появилите се твърде късно за да вземат участие във войната, ехо локационна систем (Англичаните я кръстили ASDIC- което очевидно не значело нищо в действителност- но сега е известна като SONAR, което означава „Sound Navigating and Ranging.”)Изпращайки аудио сигнал и изчислявайки неговото ехо, операторът можел да установи разстоянието до подводницата и нейното поведение.
1918
До лятото голяма част от Германия била раздирана от бунтове, и правителството започнало да търси примирие. През октомври флотът плаващ на повърхността отказал да влезе в последна самоубийствена битка. Подводничарите останали верни: U-135 била готова дори да атакува дезертиращ немски кораб. При последна победа U-50 потопила английският боен кораб „Britannia” два дни преди примирието от 11 ноември.
Резултат от войната: Германия започнала войната с 26 подводници и добавила 390. В краят на войната 171 подводници били във водата, а още 148 се строили. Загуби по време на водата: 173. Мините потопили поне 48; дълбочините заряди- 30; оръдеен огън 20; тараниране 19; други подводници 17; нещастни случай 19; неизвестна причина 19; самолетни атаки 1.
Междувременно немските подводниците потопили повече от 4000 кораба, с общо тегло повече от 11 милиона тона- една четвърт от всички кораби. В заключение неограничените действия почти спечелили войната за Германия. Но Германия загубила войната именно заради тях.
Ако САЩ не се включила във войната през 1917 Германия най-вероятно щяла да спогоди примирие. Но действията на немските подводници имали влияние върху включването на САЩ във войната.
Въпреки военната пропаганда в полза на противното, немските подводници извършили само 1 зверство- потапянето на Болничният кораб „Llandovery Castle”от U-86 и капитанът се опитал да прикрие следите като убие оцелелите. Той обаче не успял да убие всички. След войната той напуснал страната , за да избегне процесът за военните си престъпления през 1921; двама от неговите офицери били изправени пред съда и осъдени като съучастница. Те не останали за дълго в затвора, успели някак си да „избягат” от своите немски охранители.
1919
UC-97 била единствената немска подводница потопена от американският флот. Една от петте немски подводници предоставени на САЩ за проучвания, обикаляла Великите езера като част от парада на победата и била потопена (нарочно) в езерото Мичиган няколко мили източно от Чикаго.
След войната Флотът на САЩ започнал да прилага научените уроци, тези научени от войната и от пленените подводници, за да разработят нова подводница. Докато назначенията на европейските подводници били предимно близо до дома, американските оперирали най-вече в тихият океан. Затова флотът се нуждаел от подводница която дълго можела да стой в открити води, да има голям обсег, да бъде надеждна и да има прилични условия за живот.
1919
Япония, насърчена от изненадващата победа над Русия през 1905 и успешната си роля в предоставянето на ескорти по време на световната война, започнала да планира евентуален открит конфликт с техният най-голям и очевиден съперник враг: САЩ. Като един от победителите в Първата Световна Война Япония получила 7 немски подводници. Но те не се ограничили само с това, те си осигурили около 800 немски механици, инженери и военноморски офицери, които трябвало да ги научат как да проектират и строят подводници.
1919
Няколко не завършени подводници клас „К” минали от парен към диселов двигател. Една, подводница M.1, била оборудвана с 12 инчово оръдие. На теория с него можело да се стреля и под водата; на практика, подводницата трябвало да се издига на повърхността за да презареди след всеки изстрел. М.1 потънала вследствие на сблъсък през 1925.
Друга подводница М.2 била превърната в подводен самолетоносач.М.2 потънала когато вратите на хангара по погрешка били отворени докато тя все още била частично потопена.
1919
Версйският договор забранявал на Германия да строй подводници и ограничил броят на офицерите до 1500. Един, от които бил капитанът на подводница Карл Диунитц. Той бил назначен за капитан на торпедна лодка (подводница на повърхността).Той започнал да развива тактики за подводници за следващата война.
Тайно, германия закупила датска корабостроителна компания, която привидно проектирала подводници за продан на международни клиенти, а в действителност разработвала нови класове немски подводници. В действителност през 1931 морските опити на 3 подводници продадени на финландският флот били проведени от немски екипажи.
1923
Повечето флотове вече направили опити да използват подводниците, като самолетоносачи, но без успех.S-1
Била оборудвана с хангар върху палубата в който се съхранявал воден планер. Хитро измислено: самолетът трябвало да бъде разглобяван преди да бъде прибран в хангара, и сглобяван след като излезе, което означавало че подводницата трябва да прекара твърде много време над водата. Освен това излитането и прибирането в океанът били на практика невъзможни.
1925
Англичаните изпробвали 3,000 тонните Х.1. въоръжени с четири 5.2 инчови оръдия и 6 21 инчови торпедни тръби. Това бил опит за построяване на подводен крузер. Той не бил успешен и отишъл за скрап.
1925
Американската подводница S-51 била блъсната от параход и потънала на дълбочина от 40 метра.
Две години по късно S-4 била блъсната от катер на морската охрана. Нямало начин оцелелите след сблъсъците да бъдат спасени, което довело до разработката на спасителната камера на МакКан и до увеличаване на заплатите на подводничарите, които били в специална категория въведена от Рузвелт през 1905.
1927
Друга „Наутилус” 168-мата американска подводница била поредният опит за слагане на големи оръдия на подводница; в този случай две 6 инчови. „Наутилус” имала поне едно подобрение спрямо английските и френските подводници: тези оръдия независимо можели да бъдат насочвани и зареждани. Но снарядите били твърде тежки, за да се борави безопасно с тях и класът „V” се оказал твърде тромав за да действа като нападателна подводница. „Наутилус” била превърната в подводница пренасяща гориво за самолетите и била част от поддържащите кораби през Втората Световна Война.
1931
За да не бъде задмината от Англия или САЩ , Франция създала „Surcouf”- 120 метра дълга и тежаща 3,304 тона- най-голямата подводница в света до Втората Световна Война. Въоръжена с две 8 инчови оръдия и самолет. „Surcouf” изчезнала през 1942, най-вероятно в следствие на сблъсък с търговски кораб.
1932
Флотът на САЩ обявил конкурс за лек дизелов двигател, който щял да бъде по подходящ от всички в употреба. Броят на двигателите, от който флотът можел да се заинтересува бил твърде малък за да оправдае инвестицията в разработването, но имало и друг много по голям пазар за такива двигатели, защото те намирали приложени в железниците.
1932
Японските проектанти излезли от сянката на немските и се концертирали върху три класа: клас „I” повечето от който били с размерите на немските подводни крузери. Класът „RO” крайбрежни подводници с размерът на немският VII вид (описан по долу), но с по-малки възможности; и клас „HA” серия от миниатюрни подводници в много разновидности.
Японците проявявали по-голям интерес към подводните самолетоносачи от другите нации: те построили своят първи, тежащ 2,243 тона и дълъг 100 метра „I-5” през 1932. Той бил оборудван с един планер. През следващите 12 години те създали още 28, с непрекъснато растящи размери.
1932
Немското правителство одобрило нелегалното построяване на 16 нови немски подводници.
1935
16 Март, германският канцлер Адолф Хитлер отхвърлил споразуменията от версайският договор. След няколко седмици първата от новата серия подводници влязла в активна служба.
1935
Капитан Диунитц дефинирал своята концепция за следващият конфликт: с два труда „Tonnage war” и „Wolf pack”. Първият копирал тактиката от Първата Световна Война- потапяне на кораби по-бързо отколкото те можели да бъдат строени, за дълъг период, по начин който може да се победи островна държава като Англия.
Вторият- групи от седем или осем подводници, атакуващи посред нощ потапят се за да избягат отново се показват на повърхността за да се групират за следващата нощна атака. Скоростта от 15 възела на немските подводници била почти два пъти тази на обикновеният конвой и равна на тази ескортите които били създадени точно за подводници.
През Първата Световна Война германия създала няколко типа подводници: типичните брегови подводници (II тип), тези с голям обхват (IX тип), и тези който ставали за всичко (VII тип), които преобладавали във флотът повече от 700 завършени до края на войната – в 6 вида кръстени с буквите от A до F. Средно измествали 760 тона вода, били дълги 60 метра, и имали обсег от 8,7 мили и издържали седем или осем седмици без да презаредят. Гмуркали се за 20 секунди на максимална дълбочина от 200 метра.
1938
Опитна 40 метрова японска подводница клас „HA” тежаща 213 тона развила скорост от 21 възела под вода. Японците също така създали и най-ефективното торпедо „Long Lance”(Дълго Копие). Версията на MK95 за подводница тежала 450 килограма, турбини пълни с кислород във възбудено състояние, и обсег от 5 мили и скорост от 49 възела. В същото време торпедата на американският флот имали едва половината заряд и обсег когато работели.
1939
Когато при изпитания чисто новата американска подводница SS-192 „Squalus” потънала на дълбочина от 70 метра; очевидно шлюзът на машинното отделение не е бил затворен докрай. 26 човека загинали в наводнената част; имало 33-ма оцелели. Всички били извадени на четири пъти с спасителната камера на МаККан.
„Squalus”била извадена и прекръстена на „Sailfish”, под което име служила до краят на Втората Световна Война.
1939
Десет дни след катастрофата с „Squalus”, младши офицер отворил наводнен торпеден шлюз с което потопил английската подводница „Thetis”. Няколко човека избягали през спасителният шлюз , 99 загинали.
Англичаните разработили вградена спасителна система, при която моряците (погребани под морската повърхност) чакащи своят ред за камерата през която се излизало , можели да дишат през индивидуални кислородни маски.
Англичаните създали и механизми за заключване на шлюзовете в подобни ситуации, извадили подводницата и я прекръстили на „Thunderbolt”. Тя потънала при битка през 1943.
В началото на годината Хитлер информирал Диунитц, че планира война след 6 години; затова Диунитц развил план за построяването на 300 подводници от VII тип. Така докато първите 100 са по пристанищата, вторите 100 можели да оперират, а третите да бъдат ремонтирани или на тях да се обучава екипаж. Но Германия влязла в Чехия през март и в Полша през Септември. На трети англичаните им дали ултиматум: Излезте от Полша. Имате два часа да решите. Германците не отговорили. Избухнала Втората Световна Война.
Германия тогава имала само 57 подводници, едва 37 от които можели да оперират свободно по море. За онова време това било достатъчно.
1939
Немските подводници започнали с „печелившите правила”. Но не за дълго. Още първият ден U-30 потопила пътническият кораб „Athenia” без предупреждение: 122 от 1100 пътника умрели, включително и 28 американци. Германското главно командване било зашеметено, първоначално твърдели че Англия е поставила бомба за да компрометира Германия и да създаде отрицателно обществено мнение. До януари 1940 министърът на пропагандата Йосиф Гьобелс нареждал на своите подчинени: „Продължавайте да спекулирате с потапянето на „Athenia”… придържайки се към основният принцип при пропагандата , а именно непрестанно повтаряне на достоверни твърдения.” Германското общество не разбрало истината до краят на войната.
До краят на септември немското командване наредило всеки кораб, който се опитвал да повика помощ по радиостанцията, когато му се нареди да спре, да бъде или задържан, или потапян. След седмица немските подводници били инструктирани да потапят всеки кораб, който плавал без светлини.Командирите били инструктирани да въвеждат записка в корабният дневник, че корабът е бил потопен заради възможността да бъде сбъркан с военен кораб или поддържащ крузер.
До ноември, всички преструвки били преустановени със заповед номер 154: „Не спасявайте никого и не взимайте никого на борда… Интересувайте се само от своя кораб и се опитвайте да постигнете следващата победа възможно най-скоро! Ние трябва да сме твърди по време на тази война.”
1939
Др. Рос Гън от американската военноморска научна лаборатория предложил употребата на ядрени реактори захранвани от изотопа U-235, да захранват подводниците. Статия в „Saturday Evening Post” от година по-късно, написана от учен отбелязвала, че в половин килограм U-235 имал същата енергия като 2.5 милиона килограма въглища: „2.5 килограмова бучка с съдържание от 10 до 50 % биха били достатъчни, за да могат корабите и подводниците да кръстосват океаните с месеци.”
Немският учен Хелмут Волтер демонстрирал прототип на първата истинска подводница- на теория тя можела да действа под вода за неограничен период от време, независещ от батериите и нуждата от кислород. Подводницата V.80 била задвижвана от разграждането на концентриран (95 % съдържание) худроген пероксид, H2O2, известен като перхидрол. Същината се състояла в това че: когато химикалът се разпадал той отделял гореща пара която задвижвала турбините, а отделеният кислород бил годен за дишане и бил достатъчен за екипажът.
Корпусът на V.80 бил модифициран за подводни операции, което довело до забележителната скорост от 28 възела под вода. Също така показал завиден разход на изключително скъпо гориво , 25 пъти повече от дизеловите двигатели. Според източници, едно пробно пускане продължило 6 часа и половина струвало $200,000 заради разходът на перхидрол.
Дизайнът бил обещаващ. Но Хитлер вярвал, че е спечелил войната и плановете за построяване на серия подводници от този тип били отложени.
Проучванията продължили. Били направени общо 8 подводници с тегло от 250 до 300 тона, които влезли в употреба в периода 1943-1944.
1940
Американският флот провел редица опити с дълбочинни заряди срещу подводници (за повечето тестове използвали потопени подводници без екипаж.)Те открили че 150 килограма TNT не били достатъчни затова удвоили заряда.
1940
През юни Франция подписала примирие с Германия и три френски пристанища предоставили по-удобен излаз към океана за немските подводници. Осемнадесетте месеца между Юли 1940 и Декември 1941 били известни сред немските подводничари като „щастливите времена”. Победите им изглеждали ограничени само от това колко дълго издържат в открити води и колко бързо презареждат.
1940
Операциите на немските подводници били командвани от радио с висок обхват намиращо се в щабквартирата в Германия. Немците знаели, че съобщенията им ще бъдат прихващани но не се интересували защото всички били кодирани. Дори кодирани прихващанията били полезни много подводници можели да бъдат познати по уникални излъчвания. Дори и да не можело да се определи точната позиция на подводницата, можело да се определи кога ще поеме към пристанището, по един от известните маршрути.
1940
Италия се съюзила с Германия добавяйки 105 подводници към действащите на територията на средиземно море. Те нямали много сблъсъци с врага.
1940
Докато изчаквали удобен момент да се намесят във войната – или казано по друг начин, имайки предвид по-изгодното положение на неутралитет заради общественото мнение, като мярка за „всека случай”- производството на американски производство нараснало от 6-7 на година от средата на 30-те до 71 през 1941 година.
Флотът пуснал SS-212 , „Gato” била пусната през октомври, 1940,: 98 метра дълга , 1,825 тона, обсег 11,400 мили и 24 торпеда. След време били направени подобрения включително и по дебел корпус, който бил почти единствената разлика между нея и първата подобрена SS285, „Balao”.
1940
На 7-ми Август , Хитлер официално обявил блокада на Англия. Отчаяно нуждаещият се от ескорти, английски министър председател Уинстън Чърчил, сключил сделка със САЩ: те му заели 50 остарели разрушители от Първата Световна Война срещу правото да установят бази на Нюфандленд, Бермудите, Британска Гвинея и западна Индия.
1940
Първата „вълча глутница” започнала да оперира септември. Докато, през Първата световна, самото наличие на конвой принуждавало немските подводниците да бягат, новата тактика (атака през нощта бягство и нова атака) водела до редица от продължителни битки. В началото на войната ескортът бил малко и не организиран. Често различните ескорти дори не говорели по между си, тренирали заедно, но работели поотделно преди да се срещнат в океанът.
Един пример: На 16 октомври, една немска подводница забелязала конвой от 35 кораба и повикала останалата част от „глутницата”, още 6 подводници. Другите се присъединили на другият ден. След три дни 17 от тези кораби били потопени, били прихванати още два конвоя и потопени още 21 кораба, без нито една подводница да бъде потопена. Победата щяла да е по-голяма но повечето подводници изстреляли всичките си торпеда и трябвало да се приберат да презаредят.
1940
В краят на годината Германски военноморски командващ отдал заслуженото на постиженията на подводниците, но пренасочил голяма част от ресърсите за производство от подводниците към бойните кораби. По това време, група от немски подводници , често десет или по-малко, потапяли два пъти повече кораби на повърхността.
За да повдигне морала –на гражданите и моряците- били създадени филм и книга за Вилхелм Байер, които се борел с бюрокрацията и професионалната непреклонност на политиците за да стане национален герой: „Капрал Вилхелм Байер, първият човек спуснал се в мрака”.
1940
През декември бил създаден радар, носен от самолет, който можел да засече немска подводница, движеща се по повърхността, в радиус от 7 мили. Не било много, но било начало.
1941
Американската роля като страничен наблюдател била странна: съществувал постоянен поток от провизии за конвоите в атлантическият океан и за много от пътуванията бил отпускан ескорт от американският флот. След няколко нападения на немски подводници потопили търговски кораб през март, и американски боен кораб на 30 октомври, при което загинали 115 моряка- общественото мнение (70% от населението желаело продължаване на неутралитета) започнало да се променя.
Усилията на разбивачите на кодове най-после дали резултат и те разгадали немските кодове; започвайки през Юни и в зависимост от това дали настъпвали изменения съюзниците можели да следят комуникацията, между немските подводници, до краят на войната.
1941
През Август, Адолф Хитлер демонстрирал своята неспособност да остави своите командири да управляват. Въпреки всички съвети, той направил безсмислено усилие да предпази своите търговски линии с Африка с подводници. Това скоро довело до заповед всички сили от атлантическият океан да бъдат пренасочени към Средиземноморието, по време когато мишените в атлантическият океан били много и се очертавали „добри времена” за подводниците. Скоро на тях бил сложен край.
1941
Япония атакувала американската военноморска база при Пърл Харбер, Хавай, на 7-ми декември. В атаката взели участие 25 подводници клас „I” , които трябвало да охраняват острова. Те не забелязали американски кораби. 5 миниатюрни подводници клас „HA” опитали да влезнат в пристанището преди въздушната атака да е започнала; те не постигнали нищо освен собственото си унищожение. Една от тях станала първата жертва в тихият океан потопена от военният кораб „Ward” заради навлизане във военна зона, още преди да е започнала въздушната атака. Корабът изпратил съобщение до командването, то решило, че е фалшива тревога.
Флотът бил сериозно повреден но скоро всички кораби се върнали на служба с изключение на два: „Arizona”, който потънал по време на бойните действия и „Oklahoma”, който потънал докато бил теглен към пристанището за ремонт.
Единственият ефект от атаката бил, че обединила общественото мнение, като никога дотогава и принудила американският флот да се откаже от вкорененото възхищение от бойните кораби и да се оборудва предимно с подводници и самолетоносачи.
По това време американският флот имал 11 подводници в употреба- 60 в атлантическият океан и 51 в тихият океан.Малко от тях били можещи нещо. „Gato” влезнала в употреба в краят на месеца ; щяло да отнема няколко години преди да се появи напълно боеспособен флот.
С одобрението на президентът Франклин Д. Рузвелт, американският флот отхвърлил ограниченията наложени на подводниците от международното право. За да успокои съзнанието на хората които толкова дълго отхвърляли немската тактика, всички японски кораби били обявени за военни, с което те преставали да бъдат считани за търговски.
Подводници от 1870-1914 година: www.chitatel.net/podvodnitsi-1870-1914/