„Предвиждам: ще ви оскърби
това печално обяснение.
Ще блесне гордост и презрение
във погледа ви може би.
Що искам? И с какви ли цели
разкривам си душата вам?
На зло веселие не ще ли
аз повод с туй писмо да дам?
Съзрял у вас през дните прежни
в случайна среща чувства нежни,
да им повярвам не посмях:
по мил свой навик да се влюбя
и свободата да изгубя —
макар омръзнала, — не щях.
И друго бе ни разделило:
загина Ленски… И тогаз
от всичко на сърцето мило
сърцето си откъснах аз;
за всички чужд, като белязан,
аз мислех: с волност и покой
блажен ще бъдеш. Боже мой!
Как сбърках, как съм днес наказан!
Не, да ви виждам, да вървя
по стъпките ви без почивка,
с очи на влюбен да ловя
ваш поглед, жест или усмивка;
в беседи с вас да разбера
напълно вашто съвършенство,
пред вас бледнеещ да замра…
това, това е то блаженство!
Но съм лишен от туй; за вас
навред се мъкна тъй, наслука;
да, скъпи са и ден, и час,
а губя във напразна скука
едни ли час, един ли ден,
и тъй нерадостни за мен.
Животът ми е, знам, измерен;
по трябва, за да го ценя,
от сутринта да съм уверен,
че ще ви видя през деня…
Дано в молбата ми смирена
не видите (да пази бог!)
измама, хитрина скроена —
да блесне погледът ви строг.
Да бихте знала как ужасно
в любовна жажда аз горя,
как с разума си всекичасно
кръвта си гледам да смиря;
и как, измъчен, заридал бих,
прегърнал ваште колене —
молби, признания и жалби
излял пред вас за миг поне;
а при това привидно хладен
да водя разговор и спор
и да ви гледам с весел взор,
потиснал своя порив жаден!
Не мога вече по неволя
да водя в себе си борба;
решено е: на ваща воля
предавам своята съдба.“
