Автор: Генчо Генчев
Много разпространено в миналото още от древността е било схващането, че високата надареност, достигаща до гениалност, е във връзка с някакви болестни разстройства на личността, преди всичко с определени психични заболявания. През миналия век започна научното изследване на проблема. Особено голямо раздвижване на научната мисъл по този въпрос предизвика известният труд на италианския психиатър Чезаре Ломброзо „Гениалност и лудост”, в който той застъпва становището, че както геният, така и „роденият” престъпник страдат от явна (манифестна) или скрита (латентна) епилепсия. Макар някои негови наблюдения и съждения да изглеждат правдиви, основният му възглед, че душевните болести, престъпността и големите творчески прояви имат своя основен двигател в епилепсията, е напълно неоснователен от гледище на съвременната наука. Подобни възгледи за психопатологичната обусловеност на гениалността изказват Фройд, Кречмер, Ланге-Айхбаум и др., при което те сочат и примери в подкрепа на тезата, че болестни реакции на личността – неврози и психогенни психози – са установявани в редица гениални личности и таланти. Както обаче отбелязва проф. Шипковенски, ако дори един-единствен между гениите не е страдал нито от болестно състояние, нито от болестна реакция, нито от болестен процес на личността , това би било достатъчно доказателство, че гениалността не произтича от „лудостта”. Всъщност познати са не един, а десетки подобни случаи на душевно напълно здрави гениални личности – творци в различни области на изкуството, науката и политиката.
За разлика от тези и някои други схващания в миналото днес редица страни на проблема се разглеждат и изясняват в светлината на новите данни от биохимичната генетика и от изследванията, които са били насочени към търсенето на определени връзки между надареността и някои прояви на физиологична и психично-нервна дейност на човека.
Както казва Ефроимсон, мисълта, че всеки човек се ражда на света с разнообразен набор от способности, стана един от крайъгълните камъни на хуманистичната представа за личността. Днес тази мисъл може да се формулира по-определено: почти във всеки човек са заложени значителни умствени възможности. Действително милиардите клетки на човешкия мозък могат да извършат огромна работа. Въпросът е в това, че ние още не сме се научили да мобилизираме цялата тази мощ на забележителния „механизъм на мисълта”; затова огромното болшинство от хората използуват грандиозните възможности на своя мозък само в незначителна степен.
Особено голям научен интерес представляват случаите, когато самата природа като че извършва експеримент, стимулирайки по подобен начин активността на мозъка. Конкретно става дума за някои наследствени аномалии, водещи до рязко увеличаване на творческата енергия на човека. Изобщо днес вече не буди съмнение, че генотипът на човека определя не само неговите външни физически признаци и биохимични свойства, но и много от психичните му особености. Еднояйчните близнаци, които са генотипно идентични, дори когато се възпитават отделно един от друг в различна среда, проявяват забележително психологично сходство и почти еднакви способности. Изобщо много факти от науката позволяват да се постави днес съвсем определено въпросът за генетичния произход на редица психични свойства на човека, за които по-рано съществуваше мнението, че са изцяло детерминирани от социалните и културно-възпитателните въздействия. Нещо повече – някои наследствени дефекти на метаболизма и отклонения от нормалното развитие определено показват връзка с известни положителни прояви на интелекта, психиката, издръжливостта на физическо и умствено натоварване и т.н. Каква е генетичната природа на подобни аномалии, при които рязко се повишава творческата енергия на индивида? Според Ефроимсон отговорът на този въпрос представлява не само теоретичен интерес. Изследването на вътрешните причини за рязко изразена творческа енергия на отделни индивиди може да изиграе роля за изграждането на важни представи относно възможността за оптимизиране на външните фактори, от които зависи увеличаването на тази енергия и по-пълното самореализиране на личността. Разбира се, приведените по-долу данни от биохимичната генетика и от генетиката на поведението не омаловажават в никакъв случай първостепенното значение на социалните фактори за проявите на изключителна умствена или друга енергия у хората.
Ефроимсон разглежда три типа наследствени патологии, които спомагат за рязкото увеличаване на умствената енергия: подаграта и два синдрома – на Марфан и Морис, – подробно описани в специалните ръководства и монографии по медицинска генетика.
Още преди векове е било забелязано, че сред болните от подагра независимо от тежестта на болестта изпъкват личности, проявяващи рядка творческа енергия. Количествени данни по този въпрос и известни корелации привеждат Еллис, Ороуен, Мюллер и Брукс, Голованов и др. Разбира се, на всеки „велик подагрик” може да се противопоставят няколко велики личности, които не страдат от тази болест. Трябва да се отбележи, че подаграта е в значителна степен наследствена, най-често доминантна и почти напълно свързана с мъжкия пол. Посочват се много забележителни подагрици – исторически личности, писатели, учени, философи: Александър Македонски, Иван Грозни, няколко византийски императори и турски султани – големи завоеватели, Карл Велики, Ян Собески, Мартин Лутер, Еразъм Ротердамски, Томас Мор, Филип ІІ, Хенри VІІІ, Нютон, Дарвин, Микеланджело, Стендал, Мопасан, Гьоте, Тургенев, Ф. Бейкън, Харвей, Лайбниц, Бисмарк, Берцелиус, Линей, Галилей и др. Много велики пълководци въпреки техния суров и подвижен живот били подагрици, което говори за значително участие на наследственото предразположение в тяхното заболяване.
За отбелязване е, че сред населението на Европа и Америка честотата на подаграта е сравнително малка – 0,3 – 0,6% – докато сред великите хора – рядко надарени или гениални в различни области – тя е от 12 до 43%. Много факти показват, че „подагричната гениалност” е в тясна връзка с повишеното съдържание на пикочна киселина ( респ. на урати – соли на тази киселина ), която има сходна структура с два общоизвестни стимулатора на мозъчната дейност – кофеина и теобромина. В организма на болни от подагра количеството на пикочната киселина е 20-30 г , докато при нормален човек то не достига повече от 1 г. Постоянното ниво на пикочната киселина в кръвта на подагриците е повишено 1,5 – 1,8 пъти в сравнение с нормалните индивиди. Известно е също, че във всички бозайници пурините и пиримидините, превръщащи се в пикочна киселина, подлежат на разграждане под действеито на ензима уриказа и само у приматите и човека поради липса на този ензим пикочната киселина се запазва в кръвта и като стимулатор на мозъчната активност открива нов етап в еволюцията. Може да се допусне, че причина за това е била една полезна мутация на гена за уриказата, която е улеснила „очовечаването” на животинския предшественик.
Подаграта има толкова характерни признаци, че е била ясно диагностицирана и отделена като особена болест още от Хипократ, така че не е могло да се допуснат грешки при определянето и у великите хора още от древността. Заслужава внимание и фактът, че освен страдащите от подагра мъже ( 0,3 – 0,6% ) много по-често се срещат хора с високо ниво на уратите в кръвта, без да показват признаци на болестта, но с подчертана енергия и забележителни постижения в различни области. Редица изследвания напоследък са посветени на връзката между умствената активност и нивото на уратите в неподагриците.
Има данни, че в повечето подобни случаи повишеното ниво на уратите се унаследява полигенно, т.е. при участието на няколко независими алелни двойки, всяка от които, изглежда, има слабо действие с адитивен ефект. Очевидно при подобен тип на генетичната обусловеност на тази биохимична особеност на хората може да се очаква във всяко потомство разсейване на причините за проявяването й. Затова тук не се наблюдава сходството по отношение на способностите на членовете на едно семейство, хвърлящо се в очи при изследването на родословия, където един-единствен ген обуславя съответното наследствено проявяване. Въпреки това връзката между повишеното ниво на уратите в кръвта, от една страна, и умствената активност и целенасоченост, от друга, е съвсем ясна. Мюллер и Брук са изследвали умствената активност на 113 професори от Масачузетския университет и са установили корелационен коефициент 0,43 до 0,57 за зависимостта между нивото на уратите в тяхната кръв и интензивността на общата им дейност, професионалната продуктивност, широтата и многостранността на дейността и т.н.
У подагриците нивото на уратите е още по-високо и тази корелация изпъква още по-ясно, когато се вземат под внимание посочените гениални исторически личности, пълководци, обществени дейци, учени и др. Както отбелязва Ефроимсон, „великите подагрици” най-често са хора на едно дело, на една цел. Основните им отличителни свойства са „нечовешкото” всепобеждаващо упорство, трудолюбие, енергия и воля, пълно мобилизиране на интелектуалната мощ. Между тях почти липсват хора на внезапното вдъхновение, разноцелни, такива поети-лирици, композитори, музканти, в които внезапното вдъхновение е раждало големите им произведения.
Подаграта не е единствената аномалия, която спомага за увеличаване на творческата енергия. Аналогично действие имат и някои други биохимични и ендокринни стимулатори, които се изработват в човешкия организъм в резултат на определени патологични изменения, например болестта на Марфан – дефект на съединителната тъкан, обуславян от един доминантен ген. При нея при раждането се установяват костни, сърдечни и очни аномалии, арахнодактилия, тясна аорта, луксация на очната леща и др. Тя се среща много рядко – 1 : 125 000. Един от страничните ефекти на тази болест е усиленото отделяне на адреналин – съединение стимулиращо силно физическата и умствена дейност. Ейбрахам Линкълн е страдал от нея и независимо от немощния си вид ( слабо развита мускулатура и др. ) той се отличавал с неимоверна издръжливост и работоспособност, умствена напрегнатост, гъвкав и прозорлив ум, голяма физическа сила, а също и поразителна храброст, упорство и целеустременост, които сигурно са изиграли голяма роля в разгрома на южняците във войната между Севера и Юга.
Друг интересен случай представлява синдромът на Морис – тестикулна феминизация на индивиди с мъжки половохромозомен генотип XY . Поради нечувствителност на тъканите към мъжкия хормон на семенниците, дължаща се на автозомно-рецесивен мутантен ген, такива болни имат полови органи, телесна структура и окосмяване от женски тип и в обществото те се приемат като жени. Развива се фактически фенотипно женски организъм, разбира се, напълно безплоден, без менструация. Жените с тази аномалия обикновено са красиви, едри, с дълги ръце, отличават се със снажна и стройна фигура. Поради своята енергия и атлетическо телосложение често са ставали рекордистки и шампионки в различни видове спорт, което е наложило да се изключат от женски спортни състезания. Между изтъкнатите спортсменки честотата им достига 1%. Те се срещат и между жените с блестящи делови и интелектуални данни независимо от това, че и много нормални жени може да притежават подобни качества.
Разбира се, откриването на такива индивиди е свързано с известни трудности. Докато редкият синдром на Марфан, обуславян от доминантен ген, може да се проследи в поколенията, тестикулната феминизация е много интимна аномалия, а освен това болните нямат потомство. Но все пак някои от тях са оставили следи в историята. Ефроимсон спира вниманието си на Жана д’Арк, която според дадените за нея описания била висока, стройна и с изключителна сила и красиво лице. Общото и телосложение имало донякъде мъжки пропорции. Въпреки голямата си набожност и скромност още от дете тя се отличавала с любовта си към езда, физически и военни упражнения, обичала да носи мъжко облекло. Освен тези косвени указания, даващи основание да се подозира, че при нея синдромът на Морис, има и пряко доказателство за това – тя не е имала менструация, което е типично за този синдром у момичетата с подобни физически черти и умствени прояви. Увлечена в борбата за освобождението на Франция, Жана д’Арк, ръководела цяла армия от войни и ги вдъхновявала за подвизи в името на отечеството.
Както се вижда от посочените факти, съществува в редица случаи някаква връзка на талантливостта, трудоспособността, повишената умствена активност и енергия с високото ниво на пикочната киселина и с други механизми, стимулиращи подобни прояви, а това фактически потвърждава извода, че мозъкът на повечето хора без определена възбуда т.е. в норма, реализира само нищожна част от своите потенциални възможности. Естествено това не означава, че преобладаващата част от забележителните хора са проявили редките си качества поради нивото на уратите и други естествени стимулатори, възникнали в техния организъм при различни патологични състояния. Както отбелязва Ефроимсон, спектърът на човешките способности е почти безпределен, а броят на различните професии се изчислява на около 40 000. Следователно трудно би било да се намерят нормални хора, които да не притежават дарбата да работят творчески в някоя от тези професии, в едно или в друго поприще. Много важна роля в случая играят историческите, възпитателно-образователните, социално-икономическите, включително и „професионалните” фактори, действието на които най-често е трудно отличимо от ролята на генотипа. Едва ли може да има съмнение например, че наследствената надареност има определена връзка и с „традиционнопрофесионалната наследственост”, която се проявява в цели „династии” актьори, музиканти, учени. Известно е, че от 54 мъже – прародители, родители и потомци на Йохан Себастиан Бах – 46 от тях са били професионални музиканти, а от тях 17 – повече или по-малко видни композитори.
Причините за надареността и гениалността – това е един от най-сложните проблеми на генетиката и социологията, за изясняването на който сега се правят първите крачки. Наред с класическите и някои нови методи, прилагани при подобни изследвания, в бъдеще ще придобиват все по-голямо значение данните на физиологията, ендокринологията и биохимичната генетика, които могат да разкрият още редица механизми, действащи в норма и патология за стимулиране на творческата енергия у човека.
Заслужава особено внимание връзката между надареността и някои прояви на физиологична, психична и нервна дейност на хората, на които се спира Малиновский. Спомената бе известната от миналото хипотеза на Ч. Ломброзо, че гениалността е свързана с някаква психопатичност, варианти на която хипотеза се срещат в някои мисли на Фройд, Кречмер и други представители на психофизиологията. По-правилно е осветен този въпрос при изследванията на Крушинский, който се опитва да екстраполира за някои психични особности на човека получените от него експериментални данни за формиране на поведението на животните в норма и патология. Неговите опити са показали, че понякога ясно наследяващи се доминантни форми на отбранителна реакция у животните не се проявяват у индивиди, у които съобразно с генетичните данни би трябвало да се проявят. Отнася се за животни, от които се очаквало да покажат типична отбранителна реакция съобразно с техния генотип, но не са я проявявали и се държали пасивно. Подхождайки към това явление като физиолог, Крушинский идва до извода, че за проявяването на отбранителната реакция и изобщо на различни форми на поведение е необходимо определено ниво на възбудимост на животното. Тъй като обаче степените на възбудимост се унаследяват независимо от характера на отбранителната реакция, тя може да отпадне у отделни индивиди въпреки наличността на „отбранителен” генотип, защото не е достигнат в тях прагът на възбудимост, необходим за проявяването на този генотип. Крушинский е проверявал тази хипотеза, като повишавал чрез подходящи фармакологични въздействия възбудимостта у такива животни. По този начин той успял да предизвика у тях онази форма на реакция – агресивна или пасивноотбранителна, която би трябвало да се очаква съобразно с данните за техния генотип. За отбелязване е, че животните, при които не се очаквала никаква реакция, въпреки повишената им по фармакологичен път възбудимост не са проявявали нито агресивност, нито плашливост. Това също потвърждава хипотезата.
Въз основа на тези данни Крушинский предполага, че именно с възбудимостта може да се обясни проявяването както на някои форми на надареност, така и на някои психични заболявания. Оттук се стига до извода, че отделни лица от едно семейство с „повишена възбудимост” може да имат както положителни, така и отрицателни прояви, например творчески способности или психопатии съобразно с други свои наследствени заложби или действието на определени фактори на външната среда. Изпъква и въпросът за възможностите да се предизвика проявяването на надареността чрез съответни въздействия върху физиологията на човека, като се изхожда от предпоставката, че един или друг физиологичен фон може да стимулира или да потисне проявяването на генетично детерминираните способности, макар те да не зависят пряко от този фон.
Малиновский посочва случаи от личната си практика, от които се вижда, че под влияние на различни изкуствени средства с възбуждащ ефект или при повишено съдържание на адреналин в организма поради внезапна нервна възбуда отделни лица са били в състояние да решават определени задачи и да проявяват изобщо творческа активност, необичайна за тях при обикновени условия. Напълно допустимо е обаче същите състояния на възбуда да доведат при лица с друг генотип до малки или съществени патологични последици.
Очевидно възможностите за пълно реализиране на талантите трябва да се търсят в различни направления – социално-историческите фактори, педагогическите методи, генетичните заложби, – а също и в изучаване на физиологичните предпоставки за проявяване на скритите във всеки човек способности. Близки до посочените изводи правят и изтъкнати психиатри, например П. Б. Ганушкин в книгата си „Клиника на психопатиите”.
Много показателен е фактът, че към физиологичните аспекти на проблема за способностите и гениалността насочват все повече вниманието си видни представители на биологичната наука, генетици, физиолози и психиатри. Това, както отбелязва Малиновский, е нова крачка към изясняване механизмите на надареността, която рано или късно ще доведе човека до нови знания и ефективни средства за управление на собствените му творчески възможности, които количествено и качествено варират в много широка скала. Всъщност всички досегашни изследвания и наблюденията в самия живот показват, че между обикновените способности, дарбите и гениалните прояви при хората има много преходи. Причините за това се крият в много сложното взаимодействие между условията на околната среда, преди всичко на социалните фактори, и наследствените заложби, намиращи понякога израз и в определени патологични състояния на организма от типа на описаните по-горе. Разбира се, проблемът е много сложен и затова постигнатото досега в тази област е твърде незначително в сравнение с онова, което предстои да се извърши. Очевидно все още не са разработени достатъчно надеждни методи и не са открити някои от главните направления за атакуване на този проблем. Предполага се, че когато социологията и сродните на нея хуманитарни научни области достигнат в следващото си развитие до по-пълно разкриване на пътищата за формиране на личността под влияние на факторите на средата, а социалната генетика стане точна наука, днешното решаване на много от тези въпроси ще изглежда толкова далечно от действителността, колкото алхимията от съвременните отрасли на химическата наука.
Из „Генетика – проблеми, постижения перспективи”
Източник: nauka.bg