Из „История“ на Георги Акрополит
Византийският историк и писател Георги Акрополит (1217—1282) е роден в Цариград. Получил е своето образование в Никея. Бил е приближен на никейските императори Йоан III Дука Ватаци и сина му Теодор II Ласкарис и е участвал в походите им срещу България. Неговата „История“ се отличава с достоверност. Тя отразява събитията на Балканския полуостров и в Мала Азия в периода 1203—1261 г. Превод на М. Войнов в ГИБИ, VIII, С, 1971, с. 156, от Georgii Acrpolitae Opera, rec. A Heizenberg, Lipsiae, 1903, с. 23—24.
И тъй той [Калоян] сринал до основите му Филипопол, твърде забележителен град, който е разположен край Еврос, а освен това всички други градове: Ираклия, Панион, Родосто, Хариопол, Траянопол, Макри, Клавдиопол, Мосинопол, Перитеорион и много други, които не е нужно да изброяваме. А населението той вдигнал оттам и го настанил край бреговете на Истър. Той нарекъл селищата им по имената на собствените им разграбени села и градове. Той отмъщавал прочее, както казвал, за злините, които император Василий извършил спрямо българите. И като казвал, че Василий се наричал Българоубиец, себе си назовавал Ромеоубиец. И тъй той дошъл чак до самия Солун и умрял, обхванат от болка в страната. А, както казват някои, смъртта му произлязла поради божия гняв срещу него. Той видял насън, че въоръжен мъж застанал до него и го ударил с копие в страната. Наистина никой никога не е причинявал такива злини на ромейската земя, така че и име му било дадено [ново], получавайки прякора „куче“. Всички го наричали Скилойоан. Защото, като се сближил със скитското племе и завързал с тях роднинство, той възприел и характера на зверската им природа и се наслаждавал от убийствата на ромеите. Като умрял, царската власт над българите взел синът на сестра му, по име Борил, който се оженил за вуйна си скитка. Синът на Асен, който бил още дете, бил взет тайно от някого и отведен при скитите [русите].
Из „Деянията на св. Димитър Солунски“
Превод на В. Тъпкова-Заимова в БВИФ, с. 455—458, от В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове, III, С, 1973, с. 581—587.
Тогава владетел на българите бил Йоан, известен повече е името Йоаница и наричан така и досега. Той въпреки пустошта, която го възпирала, се отправил на поход срещу ромеите. И като пребродил цяла Македония, опустошил всички области, сринал и разрушил из основи крепости, оплячкосал, опустошил и преселил цялото население покрай брега на р. Дунав, с една дума, превърнал в пустиня всяко място, което нападнал. С неудържим устрем той се отправил и срещу Солун, като водел войнство, по-многочислено от морския пясък: българи, кумани, татари, хазари, гърци, алани, руси — потомци от всички родове, които е откърмила северната страна, подобно на многоглава хидра, както би казал някой, или стоглав тифон, сторък исполин или някакви други свирепи зверове.
Там имало стрелци, копиеносци, шлемоносци, щитояосци, прашкари и всички други видове войници. Пред него вървял воеводата на неговите войски Манастър, който бил твърде опитен във военното дело. Той водел многочисленото войнство и се разположил за малко на стан в ливадите край река Галик. След това и българският цар разположил стана си със своето множество войска в Лагадина — място, което отстои недалече от града и има изобилна вода и паша за конете. И така стекли се войски от Галик и от Лагадина и този велик град Солун се увенчал с венец не на слава, а на изпитание. Заградили го войски отвсъде, околностите му се изпълнили с полкове. Всички хълмове се изравнили, земята долу се тресяла от въоръжените конници, а горе въздухът ечал от цвиленето на конете. Чувал се трясък, подобен на гръм, който предизвикал трепет в сърцата на гражданите. Един изглеждал ката Ксеркс, който воювал срещу Гърция, друг — като Рампсак от Асирия, трети — като Сенахерим, който отивал на поход срещу Юдея. Пред него огън опустошавал, а зад гърба му плам се разгарял, както казва божественото писание, „сякаш пред лицето му се разстилаше пищен рай, а след него оставаше безлюдна пустиня”. И след като владетелят на това безчислено войнство пристигнал откъм тамошните по-северни високи хълмове, отгдето му се разкривал целият град, той почнал да го разглежда от височината. Той наблюдавал великолепието и красотата на къщите, разпитвал и за пречестните църкви и ги разглеждал. Той съзрял също и храма на великия Димитрий, запитал за него и щом научил, че това е църквата на мъченик Димитрий, веднага слязъл от коня, поклонил се и рекъл: „Свети Димитрие, ако превзема този град, ще ти построя прекрасен манастир.“ Прочее той замислял нещо, лукаво за този прочут град, обаче бог от небесата не утвърдил това…
Но, та, Димитрие, добрий мъченико, закрилник на града, покорител на родното си място, велики военачалнико на божието „опълчение, си се надсмял над неговото безумие и си поругал суетната му замисъл. Ти вече си наострил срещу него оръжието си, но все пак си се въздържал и си му дал време да се разкае целомъдрено и да се отвърне от злината и суетата си. Той обаче не сторил това, а с най-голяма бързина изпратил съгледвачи около целия град, преброил всички кули и всички разстояния между кулите по стените и всички зъбери. Скоро след това военачалниците му се събрали на съвет и съветът решил как да се води войната: към всяка крепостна кула на града да настъпи по един полк от неговата войска. Всеки един полк да донесе по две стълби, та когато цялото войнство обкръжи града едновременно и го нападне вкупом, лесно да го овладее според правилата на войната. И неговите намерения щели да се осъществят. Защото при такова огромно множество войска къде би могъл нашият град да намери вътре [в градските стени] люде, годни да го отбраняват, ако великият наш бранител, военачалник и победоносец отново не вдигнеше силите си и отново не предприемеше спасителен за града поход?
Българският цар Йоан си легнал да спи, след като подготвил от вечерта всички бойни съоръжения, плановете си, войската си и оръжия, мечове, лъкове и всички други съоръжения, та на другия ден още с настъпването на утрото, при изгрев слънце, да обкръжи града е войска и да го щурмува. Вече настъпила нощта на неговата смърт. И, както подобава, през нощта той не си представял и не сънувал друго освен как неговите полкове обсаждат града, как с помощта на стълбите се възкачват по стените, виждал кръвопролития, слушал смущение и се виждал да влиза в града с голяма гордост. Това траяло чак до полунощ, а след това той се пробудил. В нощната тъмнина мъждукали свещи в палатката, а вън пред нея според обичая бдели и стояли на стража млади войници.
Тогава, именно тогава в дълбоката нощ чрез ревността на мъченика бог излъскал докрай сабята на своето отмъщение и я наострил сякаш на точило. И внезапно неуморимият истински наш страж и пазител на града Димитрий — великият воин на великия владетел, се появил пред българския цар като конник, яхнал бял кон, и в миг нанесъл смъртна рана на нещастника. А той изведнъж изохкал и започнал да обвинява върховния военачалник на войската си Манастър, че бил наранен от него, защото му се сторило, че го е видял да влиза на кон в шатрата, яхнал чистокръвен бял кон, и да забива в сърцето му копието, което носел. И пак отново и още много пъти го обвинявал, така че и самият Манастър скочил от леглото си, стреснат от виковете — защото неговата шатра била наблизо, — влязъл при него и видял и чул наяве: „Ти преди малко пристигна тук на белия си кон и ме прониза с копието си.“ А Манастър се уплашил и казал: „Не, царю, помилуй и пощади ме! Не съм аз, не съм! Видение ти се е явило, това не е истина.“ А царят, ранен дълбоко със смъртна рана, страшно се превивал, викал и стенел. Защото бил прободен направо в утробата и потекла чиста алена кръв под него. Така заради твоя град, Димитрие, нозете ти се обагрили в кръвта на твоите врагове. Той вече започнал да изнемогва; Виждайки това, върховният военачалник на неговата войска Манастър го положил възнак и побягнал презглава, търсейки спасение. Така заминал той тайно с най-голяма бързина, а след него и заедно е него се оттеглило и цялото онова многохилядно войнство — така бързо, сякаш някакви северни вихри, както се казва, ги гонели. Прочее по някаква необяснима причина страх и трепет ги бил обхванал. А Калоян не живял дълго след това, но още същия ден към залез слънце умрял от насилствена смърт — също както познатата от разказите еднодневка, която пожънала плодовете на своята злост и суета и изпила чак до дъно чашата на гнева господен. . .
Из житието на св. Сава
Житието на сръбския архиепископ Сава е написано от Теодосий около началото па XIV в. Превод на В. Златарски, История на българската държава през средните векове. III, С, 1973.
Калоян, цар загорски, се вдигна и като разори, много гръцки градове по цяла Тракия и по цяла Македония, защото тогава царуваха франките и владееха Константиновия град, без да скърбят за разорението на другите градове, понеже не ги смятаха за свои, той, като ги намери празни и безсилни, разоряваше. Дойде той е много войска, както в старо време Сенахерим срещу божия град, срещу докрай земя прославения богохраним голям град Солун, срещу родината на светия великомъченик и страстоносец Димитър — в него град лежат и честните му мощи, от които тече миро, — без да се посрами от светостта на светеца, нито пък да се стресне от чудесата, които стават от него при светия му ковчег чрез мироизвиране, и мислеше както другите градове, тъй и Солун да разори и да го докара в крайно запустение. Но чрез горещото настояване на светеца пред бога той се отказа от суетния си помисъл, не изсипа тул стрели, нито извади оръжие, а заедно с пристигането си при града по божия присъда от невидима рана в сърцето си получи смърт, неочаквано се помина. И тъй чрез молитвите на светеца бог запази града невредим. Дошлите войски, обхванати от ужас, боейки се от светеца, намислили да бягат, но началстващите воеводи не искали да оставят своя цар за поругание на гражданите и за ядене на зверове н птици, а като имаха вяра към него и показваха последната си обич, понесоха мъртвия си цар със себе си; а понеже се бояха от дългия път, те разрязаха корема му [и] като извадиха всичките му вътрешности и тялото му осолиха, отнесоха го в своята страна.
Източник: nauka.bg
Изображение: omda.bg