Лолита. Ло-ли-та. Тези срички възбуждат целият свят, носят на Набоков световната слава на творец и обиди за педофилия, които продължават да оскверняват неговият дом-музей, години след смъртта му. Има магия в името с толкова много гласни, както е редно да бъде, ако искаме да придадем по-голяма женственост на героите. Има нещо тайнствено и в самия роман, който повече от половин век остава обсъждан, обичан и критикуван по толкова много параграфи, а по толкова много неразбран. Може би това е причината Харолд Блуум да го добави в списъка с литературата на Западния канон като представител на съвременната класика – „Лолита” на Набоков винаги ще остава мъничко неразбрана и много изпъкваща на фона на останалите литературни произведения. Не всеки писател си позволява да пише за любовта към малките момичета (посвещавайки романа на съпругата си), но не и всеки режисьор рискува да филмира историята на екран. Кино историята познава само двама и през 1962 Стенли Кубрик предлага на света една изчистена от сексуалност Лолита, Лолита пълна с нежност, любов и разбира се, така необходимото на това произведение убийство. 35 години по-късно Адриан Лин ни показва „порасналата” Лолита. Обществото вярва, че вече е готово да види тези целувки на екран и разбра се, греши. Оказва се, че всяка подготовка, дори най-добрата, никога не е достатъчна. Но преди да стигнем до филмите и разминаването или точната интерпретация на отделните сцени, нека започнем от началото – от замисъла и реализирането на единия от най-тъжните романи на XX век.
Роман-жена – „Лолита”
„Има книги, които напълно се побират в своите корици, остават в тях и не излизат от там. Има други, които не се побират в кориците си и като че ли преливат през тях, години наред живеят с нас и променят нашето съзнание.” Такава е „Лолита”, чиято история прелива от книгата, напечатана в хилядни тиражи от 1955 година насам и толкова убедително пленила ума на читателите, психолозите и психоаналитиците, че днес всички добре познаваме и боравим с термина „нимфетка”, точно както го предсказва д-р Джон Рей в предговора към романа. Впрочем в тези първи страници, заедно с трогателното „Посвещавам на жена си” има нещо зловещо. Упоритата мисъл, която се опитваме да си внушим четейки текста, че хората като Хумберт Хумберт не съществуват, се разколебава още в самото начало. Набоков няма да ни позволи с толкова лека ръка да приемем произведението като невярно и всячески ще ни упътва да вървим по пътеката на любовта, а не така лесната тема за педофилия. Лесна не за обсъждане или обмисля, а за клиширането, което ще поставим върху текста. Съгласете се, трудно е да разсъждаваш с трезв ум, когато възрастен мъж прелива в любовта си към крехко 12-годишно момиче, опитвайки се да прозреш чувствата към това създание. Но любов в този роман очевидно има, защото финалът би бил съвсем различен и нямаше да има убийство и любовни терзания, самота и нежелание за живот.
Крачките на Набоков към „Лолита” са дълги и тежки. През 1928 година в Берлин той пише първото си произведение за любовта към малките момичета „Лилит”, което е поведе от ясно в посланията си:
Змея в змее, сосуд в сосуде,
к ней пригнанный, я в ней скользил,
уже восторг в растущем зуде
неописуемый сквозил.
Читателят не се е объркал, в това произведение имаме любовен акт с малко момиче, чиято представа за света все още е игра. Следващата крачка към Ло е разказът „Вълшебник”, чийто сюжет наподобява този на „Лолита”, но все още не толкова завършен и пикантен. Романът, замислен още през 40-те („Първата лека пулсация на „Лолита“ ме прониза в края на 1939 или в началото на 1940 година в Париж, на улица Боало по времето, когато ме бе приковала на легло сериозна криза на междуребрена невралгия.”, послеслов към американското издание на романа през 1958 година), се реализира по време на пътешествието на Набоков из Съединените американски щати. Всяка година той със жена си заминават на лов за пеперуди, с които допълват колекцията на Американския музей за естествена история в Ню Йорк или Музея за сравнителна зоология към Харвардския университет. Пътувайки в Телюрид (Колорадо), в Афтън (Уайоминг), в Портъл (Аризона), в Ашланд (Орегон) Набоков отново се връща към романа, който вече е започнал и държи в чекмеджето си с мисловен етикет „тромав” на ръкописа. Този път текстът, написан сякаш от самия Хумбер Хумберт се излива на листа.
Препечатан в три екземпляра от съпругата му, ръкописът, дописан през 1954 година не е добре дошъл да стане част от изданията на САЩ. Всички опити на Набоков да намери смело издателство, готово да шокира публиката си с нова интерпретация на любовта, остават безплодни и две години по-късно неговият литературен агент го изпраща в Париж, препоръчвайки му издателството „Олимпия прес”. Нататък историята е логична и ясна на всеки съвременник, запознат поне малко с един от основните закони на маркетинга – сексът продава. В нашия случай дори не сексът, а намекът за него, дори мисълта за тази възможност, вече води скандала и купувачите се редят през книжарниците, за да си набавят този роман. Посочена като една от трите най-добри книги за 1955 г. от Греъм Грийн, интересът към нея се увеличава и повлича останалите издатели да обърнат внимание на романа. Следва издаването на романа в Англия, забраната му във Франция, изданието в САЩ и преводът на руски през 1967 г. изготвен от самия Набоков, а години по-късно превод и издание на романа из цялото земно кълбо. „Лолита” се появява в СССР едва през 1989 г. ощетявайки руските читатели да бъдат част от световния спор дали „Лолита” е порнографски или любовен роман. Има ли границата любовта и къде е уместно да се крием зад пуританското си образование, а къде трябва да имаме смелостта да поговорим за нещата, такива, каквито са.
„Истина е, че в цялото произведение не може да се намери нито един неприличен израз; нещо повече: здравенякът еснаф, научен от съвременната условност да приема без всякакво отвращение цяло съзвездие от улични думи в най-баналния американски или английски роман, ще е много шокиран от липсата на подобни в „Лолита“.” „Недостатъчен” – така определя романа неговият измислен редактор, д-р по философия Джон Рей в предговора към текста и бърза да добави, че „неприличното“ твърде често е равнозначно на „необикновеното“.
Много ограничен би бил подходът към романа, ако го разгледаме едва през еротическата и криминалната призма. Както пише Ивайло Знеполски в студията си „Няколко ключа към „Лолита”: „Лолита“ не е просто нито пикантна, нито развлекателна, нито възпитателна, нито назидателна, нито „прогресивна“ книга. За да ни се разкрие, тя изисква не консумативно, а проблемно четене. Разговорът за нея трябва да преодолее консерватизма на битовото съзнание и да се разположи на нивото на културата.”
Междувременно критиците се надпреварват да посочват многобройните теми на романа – за едни той е роман за пътуването на Съединените американски щати през 50-те години на миналия век, за други той е богохулствен роман, отричащ всичко божие. В една своя публична лекция руския критик и писател Димитър Биков отбелязва смело, че разбирането на романа е ощетено вече десетилетия наред заради липсата на смелост да се говори адекватно за него. Романът „Лолита” може и да разхожда читателя из пътищата на Америка, а може и да звучи обидно за много от вярващите, но той пред всичко е роман за една страст, прерастваща в любов. Това е роман за силни чувства, каквито можем да изпитваме веднъж в живота и които ни белязват завинаги.
„Лолита“ се вписва в поредицата на големите любовни романи. Ако временно оставим настрани някои от предпоставките на чувството и на любовната връзка, може да кажем, че това е книга за един особен, изстрадан, безутешен начин на обичане, за бавното, мъчително откриване на любовта.” Пътешествието на главните герои е едновременно външно и вътрешно – те не само се движат из картата на Съединените американски щати, те пътуват в собственото развитие, в личностната борба за своите права и свободи на щастие. Не случайна е фразата на Лолита, която в напълно неочакван момент напомня за нейните „граждански права”, която ни припомня за някаква форма законодателство, съществуващо сякаш в паралелната вселена. В нашата собствена или в тази на романа, законодателната система е напълно ненужна. Тя не може да направи един човек щастлив и пълноценен, а следователно се проваля в опита да създава ред. Така романът преминава в свое собствено битие, с неговите собствени закони и събития.
„Лолита” е много повече от еротичен роман, в който читателя става свидетел и дори участник в „мръсните мисли на един педофил”. Всъщност той е много далечен от това определение, което недоброжелателите на романа му приписват. Езикът на киното може само да допълни тази история и го прави два пъти – през 1962 и 1997 година…
Цялата публикация прочетете в сп. „Българска Наука“, брой 76.