Арадаххешу
ЛУНА НАД ВАВИЛОН
Когато стана на осемдесет години, Арадаххешу се отправи към храма на Мардук, който бе на източния бряг на реката Ефрат.
Храма на Мардук построи сам той — Арадаххешу, и сам възстанови Зикурата Атеменанки. Той издигна и великолепния дворец с Висящите градини**, който бе на север, зад първата стена на града, защото храмовете бяха зад втората
–––-
**
Построени, според една от легендите, за царица Семирамида. Възможно е Арадаххешу да е строил или само да е проектирал западната част на двореца и на Висящите градини, датирани от времето на цар Навуходоносор II — 604 до 561 г.
Висящите градини на Семирамида
–––-
стена и бяха много: на Ищар, на Гула, на Нитура. От храма на Ищар до храма на Мардук вървеше безкрайно широката улица на Процесиите. Тя отвеждаше до най-красивата от осемте врати на вътрешната стена: вратата на Ищар. От улицата на Процесиите тръгваше друга улица, която водеше на Ефрат.
Денят бе празничен — посветен на богинята на Луната. В този ден не работеха и амелуту — робите на града, които наричаха още каллу. Те се познаваха главно по бедното облекло и бръснатите глави. Някои носеха клеймо високо на ръката, а тези, които се бяха опитали да избягат извън градските стени — на открито поле, обитавано от варвари и лъвове, имаха клеймо на самото си чело. Амелуту или каллу стояха пред работилниците за сукно, пред работилниците за корабни платна, които се тъчаха от лен върху конопена основа, повъртяха се край малките затворени магазинчета. Защото робите на Вавилон можеха да стават и дребни търговци, особено тези, освободените чрез пречистване. По-старите бяха работили на строежа на храма на Мардук и на двореца. Те познаваха строителя, който минаваше изправен, в ръка с ритуален жезъл — Арадаххешу отиваше на молитва, доживял толкова много години.
Под финиковите палми миришеше душно на птичи тор, по калдъръмите блестяха светлозелени локви от урина — големи бели волове теглеха по улиците тежки коли с колела от цяло дърво, без спици. Пред малък дом един каллу учеше своя млад господар да свири на флейта, а пред друг роб-геометър чертаеше фигури върху прясно изготвена табличка. Всички, които се държаха като равни на вавилоняните, бяха пречистени.
Арадаххешу се усмихна при тази гледка:
— Каква е твоята задача? — запита той.
— Тази окръжност, о Арадаххешу — каза геометърът, — тази великолепна окръжност, която начертах с много труд, трябва да бъде разделена на дванадесет равни части, така че аз трябва да разделя числото шестнадесет на числото дванадесет, за да намеря разкрача на всеки ъгъл. Тази задача ми е нужна, за да начертая формата на ново корабно
платно.
Задачата беше трудна, но не и за Арадаххешу. Той бе опъвал много пъти въжето на земемера, за да отмери правите ъгли на своите храмове, и бе делил много пъти ъгли, което е ужасен труд, за да намери необходимите му овали, когато строеше Вавилонската кула**.
–––-
**
Има две различни реконструкции на Зикурат: на Бусинк, шведски учен, и на Колдуей, според която сградата е имала правоъгълна основа и сечение.
–––-
Нека още тука кажем, че знаменитият архитект и маг вдигна кулата деветдесет метра висока, състави я от седем стъпала — подобно етажи. Всяко стъпало боядиса в особен цвят и посвети на отделно божество. Цветовете се редяха така: първото долно стъпало — черно, второто — червено, третото — бяло … Последното, седмото стъпало, строителят облицова в светлосини емайлирани плочки и украси със златни рогове, които блестяха на слънцето и се виждаха от много далеч.
Свещената площадка на седмото стъпало направи за жилище на бог Мардук и на Сарпанит — негова жена, богиня на Зората. Тук можеха да идват само жреците на Арадаххешу. Простосмъртните отиваха в другия храм, вдигнат също в чест на Мардук, разположен недалеч от Зикурат. Целият бял, с червен цокъл отдолу и сини зъбци, сътворен пак от него. За този храм бе тръгнал сега Арадаххешу.
Но като видя, че робът-геометър се измъчва, той се наведе над чертежа и двамата потънаха в размисъл.
Във Вавилон, чиито къщи най-често бяха двуетажни и триетажни, а само търговските лавки и дюкяните за стоки лежаха ниско на земята, бе достатъчно някой жрец или лекар, или писар да се наведе над глинената табличка с подострен тръстиков писец и веднага биваше заобиколен от любопитните черни глави на каллу или амелуту, които се втренчваха с будни очи в клиновете и чертежите.
Така стана и сега. Каллу се стълпиха около двамата, от които единият бе свободен и маг, а другият като тях — каллу.
Това бе време, когато господарите не обичаха робите и ги продаваха на нищожна цена или им налагаха непоносими тегоби, които ги отвеждаха в гроба. Но това бе и време на едно небивало изграждане на нововавилонската държава. Жреците, аристокрацията и самият цар не можеха без работните ръце на архитекти и майстори, които прокарваха широки тържествени улици и умееха да вдигат дворци, култови сгради и укрепителни стени. Но в Месопотамия нямаше камък и главният материал за строителство — кирпичената тухла — беше нетраен. Наскоро граденото често се поправяше. А това бяха много храмове-крепости, дворци-крепости, укрепени подстъпи към култови сгради, огромни ровове и защитни кейове по двата бряга на Тигър и Ефрат. Зараждащото се строителство в целия египетски свят — със своя геометричен правоъгълник или квадрат — се възприемаше и от Вавилон. Храмовете трябваше да се градят или поправят бързо — те играеха сложна култова и „научна“ роля с жреческите магии и астрологическите наблюдения — първата люлка в детството на астрономията, химията и медицината.
Та робите, помагащи в строителството на изящните сгради и храмове, врати и стени, не бяха много и можеха да напуснат Вавилон, бягайки при медите или дори в Ереб — страната на дългите сенки, която бъдещето щеше да нарече Европа.
Неочаквано до слуха на строителя стигна дълъг болезнен вик. Арадаххешу се спря: лекар-роб премахваше струпей от челото на своя господар. Робът работеше с тънък бронзов бръснач. Той изрязваше струпея внимателно, защото беше близо до окото и защото в закона на Хамураби беше записано: „Който лекар при операция на окото ослепи, да бъде сам ослепен!“ Лекарят се стремеше да стигне до чисто, незаразено месо, без да нарани окото. Щом свърши, извади малко глинено гърне с балсам и намаза кървящата рана. Той разбираше работата си. Старият Арадаххешу оцени веднага ловкостта му и остана доволен в сърцето си. Той не бе „хаму“, той бе сръчен лечител и затова не носеше дори клеймо.
Нещо ставаше във Вавилон, особено след рухването на всесилната Асирия. При вземането на Ниневия — 612 г. пр. н. е. — бяха избити всички знатни мъже от елита. Победите доведоха в града-победител много роби, някои от тях бяха третирани като инвентар на домакинството и къщен добитък, а други — като свободни жители, които можеха да водят самостоятелна търговия. Тази сложна диференциация беше довела до изменения в нововавилонската държава и до огромно социално и духовно раздвижване. Разрастваха се суеверието и съмнението, песимизмът и магията като възможност за лично спасение… Тежката участ на онеправданите служеше за обяснение на внезапно връхлитащите беди.
Нещо ставаше във Вавилон. Ала строителят на Кулата, наричана още Зикурат, и на храма на Мардук мислеше за това, което беше направил с известно тщеславие . .. След векове легендите щяха да му припишат още много неща: изяществото на двореца и висящите градини на Навуходоносор II, които са зад първата северна стена. Кой друг наистина може да направи такива чудеса? Доволен от себе си, Арадаххешу си припомни със сърцето си стария химн:
Осветител на небето.
който осветяваш мрака в горната и долна област.
Шимаш, осветител на небето,
ти озаряваш н сумрака на планината …
В храма на Мардук, главния бог на Вавилон, който имаше семитски произход, архитектът бе посрещнат от Шуруппак, жреца па бог Мардук.
— Ти идваш да видиш храма, построен от ръцете ти? Ти идваш да видиш перлата на Вавилон, създадена от твоите длани? Неговите високи стълби, неговите безброй стъпала вдъхват ужас на арамеите, пътешествениците от Ереб. Когато се изправят в подножието му, те покриват с ръце лицата си.
Всички говорят за тебе, о, Арадаххешу. Твоите Висящи градини в двореца тревожат сърцата на египетските фараони. Дребният, презреният етиоп от високите планини мисли, че ги забелязва през морето от небесна синева, седнал на върха. Варваринът в дрехи от кожа изгубва съня си и пита: как тъй дърветата растат отгоре надолу?
— Строителството, о, Шуруппак — отвърна Арадаххешу, — то е по-велико от войните, от завоеванията и от скитането по далечното море. Строителят е по-щастлив баща от бащата на двадесет сина. Той няма деца, няма внуци, но тухлите му са живи и ще си спомнят векове за неговите дълго-пръсти ръце.
Дойдох с благодарствен дъх при Мардук, защото навърших двойна човешка възраст. Не ми е известно защо Мардук държи неколцина мъже до пълно побеляване на всичките им косми на главата. Та дойдох при теб да поговорим за смъртта, о, Шуруппак.
—Смъртта — поде Шуруппак, — смъртта, о, Арадаххешу, какво мога да кажа за нея освен написаното от Гилгамеш?
Гилгамеш, де бързаш ти?
Живота, който търсиш, няма да намериш.
Когато боговете сътвориха човека,
предназначиха те смъртта за него,
живота задържаха в своите ръце.
Ти, Гилгамеш, стомахът ти да бъде пълен!
И ден и нощ, като напредваш, радвай се.
И всеки ден устройвай празненства с приятели.
И ден, и нощ играй и пей.
Да бъде чиста твойта дреха,
главата ти да е почистена, с вода измита.
Виж малкото дете, държащо се за твоята ръка.
Жената нека дълго да се радва в твоята прегръдка.
Какво мога да прибавя, о, Арадаххешу, към тази песен? Животът свършва като път в пропаст. Където няма мост, там само птиците летят.
Ти възкреси Зикурата и не постъпи като своите предци, които вдигнаха само три площадки. Ти вдигна седем, свърза ги със стъпала и постави най-горе олтара на Мардук и златното ложе на спалнята му заради него и богиня Сарпанит. Олтарът блести отдалече, диви очите на застаналия пред Ефрат да търси истината … А идват тук хора чак от Елам и Инд, от Ереб и Египет да видят твоето чудо.
Като изслуша думите му, Арадаххешу обърна очи към своето детство. Спомни си как неговият баща, с тъмна като смола коса, го водеше към хълма. Писарите седяха на големите стъпала и пишеха под открито небе. До тях бяха сложени купчина готови таблички от глина, все още влажни… Тогава той обикна работата на писаря. И тази обич го караше дълго, през цялата му младост, през целия му живот, да държи влажната табличка в ръката ся. Това за него бе като досег със самата земя, върху нейната гръд той отбелязваше мислите си … От неговата ръка клинописните знаци излитаха бързи и красиви като стрели. Знакът „сур“ бе лесен, но знакът „гун“ се пишеше и се запомняше трудно. Клиновете бяха различни по дължина и се пишеха отвесно, водоравно и полегато Полегато се пишеха късите. При водоравните имаше дълги и някои минаваха през цялата група от знаци. Имаше малки клинове като тризъбец. Имаше групи от клинове като съзвездия … И беше толкова хубаво, когато те излизаха за първи път правилно от ръката му, когато всеки полегнал клин бе под точен ъгъл.
Старите писари поглеждаха през рамото на момчето и се удивяваха… Той записваше най-напред храмовото стопанство, после броя на кюлчетата мед и мерките за зърнени храни. По-късно записваше за старата храмова библиотека стари песни, които му диктуваше писар-роб или които четеше в древни, започващи да се рушат таблични.
Момчето обичаше много песента за страдащия — то четеше с наслада редовете й:
Аз съм унищожен. Скръбта ме връхлетя.
Бях малко дете, съдбата отне баща ми.
Майка ми, която ме роди, замина в безвъзвратната страна.
Моят баща и моята майка ме оставиха без пазител.
И още малък се питаше: Откъде идват скърбите в света? Защо в очите на човека избликват сълзи? Човекът трябва да живее с внимание към другите, защото навсякъде има страдащи.
Арадаххешу, младежът — преписваше и пословици: „Не казвай лоши думи, говори добре за другите“, „Почитта носи благосклонност“, „В мъдростта си изучавай табличните“, „Не говори притворно, говори, открил сърцето си“.
У детето и младежа се развиваха едновременно характерът и умът.
Често отиваше да гледа как строят крепостните стени около града, как вдигат храмове и къщи. Във Вавилон имаше още петдесет и четири храма. И всеки ден имаше храмови празници, и всеки ден тържествени шествия минаваха по улицата на Процесиите. И всеки ден. зидарите — повечето роби — поправяха някоя стена и приготвяха нови пресни сурови тухли от местна глина . ..
Ето защо не бива да се чудим, че момчето поиска дрехата на строителя. То знаеше древните митове, знаеше „Енума Елиш“, или „Сказанието за сътворението на света“, и кой бог какъв храм заслужава.
Вавилоняните отдавна не вярваха със старата пламенна вяра — бяха започнали да се съмняват в своите богове. За това говореше и Лудул бел Немеки в песента за невинно страдащия:
Доживях до следната година. Уреченото време мина,
когато се оглеждам, всичко е ужасно, ужасно.
Злините се умножиха, не откривам правото в живота.
Призовах своя бог, но той не ми показа лицето си.
Молих се на своята богиня, но тя не повдигна очите си.
И може би за това архитект Арадаххешу направи Вавилонската кула. Той я направи не като храм, а като извисен нагоре, изтръгнат от гърдите човешки вик. Суеверният арамаец, когато застанеше пред неговите стъпала, мислеше, че те отвеждат на небето — Арадаххешу бе издигнал храма такъв, защото сам се съмняваше в сърцето си:
Денят на почитането на бога бе радост за сърцето ми.
Денят на шествието, посветено на богинята, бе придобивка за мене.
Сега аз съм ужасен от тези неща, не разбирам
техния смисъл.
Строителят прекарваше старите си дни в лекуване на болните, решаване на геометрични задачи и преписване на стари текстове.
Когато над Вавилон изгряваше луната, той обичаше да застава на брега на свещения Ефрат, хранител на живота, и да гледа неговите бързотечни струи, които отиваха към океана… Саловете със стока обикновено пътуваха нощем. Върху направено от глина огнище палеха огън и топлеха храната си или сами се топлеха в нощната влага и хлад. Защото пясъците по двата бряга бързо изстиват и бързо се сгорещяват от слънцето.
Поради човешкото присъствие Арадаххешу усещаше топлина в сърцето си: там, на саловете, имаше хора, имаше живи дихания, имаше посветен на страданието живот. Неговият смисъл бе недостъпен и за мъдреците.
Строителят Арадаххешу си припомни всичко това. И тогава той каза така на служителя на Мардук:
— Боговете, изглежда, ни поставят на изпитание. Велико бе съмнението в сърцето ми и затова такъв издигнах Зигурата. Нека боговете да разберат силата на моето съмнение.
Аз съм огорчен от Гилгамеш след смъртта на Енкиду. Бих искал като него да беседвам със сянката на мъртвия. Какво има отвъд далечните звезди? Ето въпроса, който ме измъчва и не ми дава покой … Арадаххешу помълча и се обърна към жреца:
— Ти си спомняш какво е казано в разговора на двамата неверници: „Който принася жертви на боговете, е доволен от сключената сделка. Той прави дългове след дългове.“ Нашите жертви, о Шуруппак, изгарят върху огъня на нашето съмнение. Има ли по-смели и по-щастливи хора от нас?
— Ти изричаш богохулство! — каза служителят на Мардук. — Скоро луната ще изгрее над Вавилон и ще видим божественото лице, цялото в сълзите на неизброими звезди.
— Това, което имаме на земята, са шепа древни песни. Нашите богатства са построените от човека улици, къщи, храмове и дворци. Ние, вавилоняните, е по-добре да се обърнем към действеното добро: да лекуваме болните, да напояваме полетата за просо, да строим кораби и да узнаваме нещата около нас.
Искам да узная точния ход на звездите. Вярно ли е, че при стълбовете на Херкулес свършва земята и започва океанът? Истина ли е, че в небесата живее вечно гладен дракон и за да стори зло на хората, понякога гълта слънцето. Чакалът от скръб ли плаче през нощите?
Арадаххешу замълча, този път по-дълго, и отново заговори:
— Във Вавилон започва просветление. Виж дребните каллу, и те искат нещо да узнаят. Защо техните бащи са подвластни, а не господари? Нали кръвта у роба и у свободния е една и съща? Това не ме оставя в покой . . . Не взех жена и не завъдих потомство, за да не оставя страдащи след себе си. Моите деца са храмовете и човешките домове…
— Мистериите на Мардук — отвърна му служителят — са по-големи от самите небеса.
— И аз тъй мислих дълго.
Двамата не успяха да си отговорят на много въпроси. Напразно Арадаххешу дойде при божия служител тази вечер. Той си отиваше без отговори — торбата му бе празна, без отговори и без питата на милостта. Но той все пак беше спокоен в сърцето си. Ако небето бе празно, то земята бе населена и под финиковите палми, някои от които са пренесени чак от Мидия. Той вървеше и чуваше дишането на бездомните и на най-бедните, които живееха между двете укрепителни стени на града, широки толкова много, че по тях можеха да се разминат две колесници.
Старецът-строител се спусна по улицата на Процесиите към своята къща. Очакваше го бедна трапеза: шепа варено просо и шепа сушено грозде. Тялото имаше нужда от малко, а защо бе толкова голям гладът на духа? … Той се радваше, защото имаше вярата в човека, която му беше близка, и бързаше да направи химн за небето, в който растеше радостта на земята.
На улицата на Процесиите строителят се поколеба. И вместо да се върне в къщи, той се възкачи по стъпалата на издигнатия от него Зикурат. Изкачи се бавно най-горе, седна на малката площадка и се взря от висината в прострелия се пред него Вавилон. Очите му постепенно се успокоиха и започнаха да различават сградите.
Той бе оставил знак за своето присъствие на земята — тази величествена сграда. Бе оставил и други знаци и те не бяха само негови, а на човешката деятелност, на възможностите, до които може да стигне човек. Те бяха знаци на божествената и на човешката непреходност. Усетил мъдрото спокойствие на истинския творец, Арадаххешу запя:
Слънце, ти си при пътника, чийто път е труден,
ти си при моряка, който изпитва ужас от вълните,
ти стоиш на стража по невидимия път…
ВЛАДИМИР СВИНТИЛА
Източник: nauka.bg