Международният тероризъм в досиетата на държавна сигурност

Автори: Костадин Грозев, Йордан Баев, Татяна Кирякова

В условията на глобални предизвикателства пред човечеството и безпрецедентно многостранно взаимодействие между правителства, народи, общности и организации тероризмът е онова социално явление, което предизвиква най-сериозна загриженост и представлява най-значима заплаха за националната, регионалната и международната сигурност. Ефектът и последствията от дейността на терористичните мрежи засягат непосредствено и най-развитите държави като възпрепятстват устойчивото и демократично развитие на гражданските общества и постигането на стабилен и мирен свят чрез интеграция и взаимоизгодно сътрудничество между отделните нации.

В същото време не можем да не признаем, че дълголетните усилия на политици, експерти и учени да достигнат до общо разбиране за корените, същността и характерните черти на понятието тероризъм засега не са се увенчали с успех. Разнообразните литературни и  историко-психологически, описателни и функционални, статистически и военно-технически определения за този неконвенциален феномен на политическо насилие често допринасят за разгаряне на нови дискусии с лансиране на още по-противоречиви и противоречащи си интерпретации. В първите две издания (1984 г. и 1988 г.) на авторитетното справочно издание за политическия тероризъм под редакцията на известния експерт на ООН по тази проблематика Алекс Шмит са предложени 109 различни дефиниции за явлението, разпределени в 22 по-общи категории. Двадесет години по-късно авторите на поредното преработено издание на същия сборник споменават вече за 123 обяснения на термина политически тероризъм.[1]Проблемът с дефинирането на тероризма понякога изглежда неразрешим, дори – в рамките на една отделна държава, в която различните специализирани правителствени агенции използват свои специфични определения. Така например, определени нюанси съществуват в предложените отделни официални дефиниции от Конгреса, Държавния департамент, ФБР, ЦРУ и Пентагона в Съединените американски щати.[2]

В последните 40 години международната общност в лицето на най-представителните свои междуправителствени организации (ООН, Съвета на Европа, НАТО, ЕС и др.) се опитва също безуспешно да постигне консенсус за определението тероризъм. Уникалната световна среща на над 170 държавни и правителствени ръководители в рамките на 60-тата юбилейна сесия на Общото събрание на ООН през септември 2005 г. открои същностните различия и гледни точки по този проблем между отделни групи държави. Постигнатото съгласие в раздела за тероризма, подобно на одобрената година по-късно от ОС на ООН „Глобална контратерористична стратегия”, предполага съзнателно едно много дипломатично и твърде общо описание на причините, формите и проявленията на тероризма.[3] Няколко са ключовите дилеми в различните разбирания за същността на тероризма, но преди всичко те се отнасят до границите между тероризма и другите форми на политическо насилие (национално-освободителна борба, съпротивително въстание, партизанска война, гражданска война и т. н.)

Съвременната историография за тероризма открива корените на това обществено явление в предходни исторически епохи. Така например, за първообраз на етно-религиозния тероризъм се посочват „зелотите” от І век и „хашишиините” от ХІ-ХІІІ век, за родоначалници на политическия тероризъм в Европа се разглеждат терористите анархисти от ХІХ век, а за предтеча на съвременния държавен тероризъм е представян „революционния якобински терор” от края на ХVІІІ век и неговия идеолог Максимилиян Робеспиер.[4] Без всякакво съмнение в анализите и оценките за международния тероризъм от последните две десетилетия на Студената война важно място заемат идеологическите пристрастия, характерни за двуполюсния конфронтационен модел на глобално противопоставяне между двата водещи военно-политически блока. Това е особено характерно за периода на последната ожесточена „вълна” на Студената война в началото на 80-те години на ХХ век, когато двете суперсили взаимно се обвиняват в „държавен тероризъм” и в подкрепа на международни терористични групировки и провеждат съответни психологически операции в тази насока за спечелване на общественото мнение за своите каузи.

При подготовката на издадения от Комисията по досиетата документален сборник[5] авторите възприеха две основни – тематично и времево – ограничения, които са обусловени и от характера на представените документални материали. Изданието разглежда предимно проявленията на международния тероризъм, доколкото представянето на вътрешния тероризъм на територията на страната или предполагаемите „враждебни акции” на българската политическа емиграция и ответните „оперативни мероприятия” на Държавна сигурност би следвало да бъдат обект на самостоятелни тематични публикации. Подкрепата на българската държава за националноосвободителни или антиколониални движения в страни от Третия свят, както и тайния трансфер на въоръжение и друго „специално имущество” за правителства на независими държави също е предмет на други проучвания.[6]

Долната времева граница на документацията на Държавна сигурност по проблемите на международния тероризъм съвпада с началния етап на интензивно разпространение на това изключително опасно социално-политическо явление в Близкия изток (1968 г.) и в Западна Европа (1969 г.). Горната историческа граница на материалите в този сборник, съобразена с изискванията на Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА, представлява в действителност граничната зона между две епохи в развитието на международния тероризъм. В аналитичните материали на Държавна сигурност се посочват западни данни за динамиката на терористичните действия през разглежданите две десетилетия. Според тях, в периода 1970 – 1980 г. са констатирани 10 748 случая на терористични инциденти с общо 9718 жертви. През следващите четири години (1981-1984 г.) броят на жертвите надхвърля 1500 души. Ако  през периода 1958 – 1967 г. е имало 31 отвличания на самолети, само през 1968 г. техният брой е бил 33, а през следващата 1969 г. е нараснал на 70 случая. За периода 1968 – 1985 г. извън територията на САЩ са извършени 1257 терористични актове срещу американски обекти, 293 – срещу израелски обекти в чужбина, 278 – срещу френски, 203 – срещу британски, 117 – срещу турски.[7] С края на Студената война ролята и значението на левия и десния политически тероризъм в евроатлантическото пространство видимо намалява, докато динамиката на политическите събития в Близкия и Средния изток изтласква на преден план радикалния ислямски фундаментализъм, който придоби глобални измерения с появата на терористични мрежи като Ал Кайда.

При подбора на документите в сборника съставителите се ограничиха до материалите на бившата Държавна сигурност, на чиито органи е възложено пряко и непосредствено да се занимават с проблемите на международния тероризъм. Отделни справки и информации могат да се открият също в други архивни фондове, например в аналитични материали за ръководството на ЦК на БКП, съхранявани в Централния държавен архив, или в шифрованата кореспонденция на българските дипломатически представителства в чужбина, съхранявана в Дипломатическия архив на Министерството на външните работи. В предишни документални издания сме обнародвали някои от тези материали.[8]

Подобно на предишните две документални колекции на Комисията от поредицата „Из архивите на ДС” този сборник бе издаден в два формата. Книжното тяло съдържа 98 архивни документи с общ обем от 471 страници, а разширеният дигитален вариант на DVD включва 538 документи с общ обем малко над 2800 страници. Всички публикувани документи се съхраняват в централизирания архив на КРДОПБГДСРСБНА. В съответствие с нормативните изисквания за регистрация и отчет, постъпилите материали от фондовете на съответните органи по чл. 16 от ЗДРДОПБГДСРСБНА са обозначени по следния начин: „М” – за документите от МВР, „Р” – за документите от НРС, „С” – за документите от ДАНС. В процеса на предварителната селекция бяха прегледани 260 тома новоразкрити материали с общ обем от около 25 000 страници. Огромната част от тази документация са литерни дела от оперативните архиви на Първо, Второ и Шесто управления на ДС, регионалните и общински управления на МВР, както и тематични бюлетини, справки и разработки на Централното информационно-организационно управление на МВР.

В специализираните отдели на българското разузнаване и контраразузнаване се откриват редица литерни дела и обектови разработки по линия „терор” („Международен тероризъм”). Сред тях са ЦДОИ „Терористи” (разследване убийството на турски консул в Бургас и връзката на арменски терористични организации с този акт), ЛД „Арарат” (за арменски терористични групи), ЛД „Анадол” (за турски терористични организации), ЛД „Сиви вълци” (за дейността на дясноекстремистката турска организация в Западна Европа), ЛД „Кондор” (за връзки на трафиканти на оръжие и наркотици с политически терористи), ЦДОИ „Душмани” (нелегални афганистански организации в Западна Европа), ЛД „Бездомници” (за палестински терористични организации), ДОИ „Скорпиони” и ЛД „Ренегати” (арабски терористи), ГДОР „Скитници” (за „Мюсюлмански братя” и „Хизбула”), ГДОР „Рисове” (за международната терористична организация на „Карлос”),  ГДОР „Шарк” (западноевропейски терористични групи), ИД „Пегас” (отвличане на самолети), ЛД „Омега” (гръцки терористи) и т. н.

Закономерен е въпросът доколко представителна и изчерпателна е наличната архивна документация и каква част от създадените информационни масиви е била унищожена при реорганизацията на специалните служби в първите години на прехода. Направените справки в регистрационните дневници и архивните регистри на българските контраразузнавателни органи и техните областни и общински поделения показват, че по линия „Терор” са били създадени 153 литерни дела, от тях през 1990 – 1993 г. са унищожени с протоколи 46 дела за 1969 г. и 1980-1989 г. Унищожените дела почти изцяло са от регионални подразделения, а също и от архивните колекции на ГКПП-Връшка чука (Видин) и ГКПП-Варна. Осем други литерни дела са обединени в четири нови. Отделно в архивните описи на контраразузнавателния отдел (КРО) на българското външнополитическо разузнаване са открити 25 тематични литерни дела (общо 67 тома) по линия „Международен тероризъм”.

За обхвата на оперативно-агентурната и информационно-аналитичната дейност на Държавна сигурност свидетелстват и някои други обобщени данни. В докладна записка до главния секретар на МВР от 9 май 1991 г. се посочва, че в рамките на международния проект СОУД (Система объединенного учета данных) в информационната система на СОУД е била създадена картотека на особено опасни лица (терористи, отвличащи въздушни и морски съдове и похитители на заложници) със заложени данни за около 17 000 лица.[9] В електронната информационна система на граничните контролно-пропусквателни пунктове (СКРЕЧ) е създаден оперативен масив от обекти с категория „Т” (тероризъм), чиито брой през април 1987 г. е 3274 души. След преразглеждане на натрупаната информационна база данни, през ноември 1988 г. картотеката е „ограничена” до 2830 „обекти” от 36 държави. Установено е, че 179 терористи (6 % от картотекираните лица) са преминавали през територията на България. 129 от тях са били регистрирани членове на „Сивите вълци”, които прекосяват страната на път за Западна Европа[10]. Сведенията за отделните терористи са обособени в 24 категории, които в много голяма степен отговарят на кодираните названия на откритите литерни дела:

Публикуваните в сборника архивни материали са обособени в четири взаимно свързани тематични раздели. В първата част се разглеждат позициите и политиката на ръководството на Министерството на вътрешните работи и Държавна сигурност към международния тероризъм и изграждането на организационни структури, ангажирани пряко с антитерористична дейност. Вторият раздел  представя оперативно-аналитичната информация за международни терористични организации, придобита от българското разузнаване и контраразузнаване или получавана чрез разузнавателния обмен с КГБ и други източноевропейски служби. В третия раздел са поместени част от най-характерните материали за присъствието на международни терористи на българска територия, а последната четвърта част запознава с получаваните в Държавна сигурност сведения за антитерористичните формирования в развитите западни държави и международното сътрудничество в борбата с тероризма. Предвид на ограничения обем на книжното тяло, справочният апарат към документалната колекция е ограничен до кратка хронологична справка, обяснение на най-важните специални термини и използвани съкращения и актуални данни за названията и характера на споменатите в публикуваните материали международни терористични организации и групи.

Нормативната основа за организиране на дейността на българските служби за сигурност срещу „тероризма” се видоизменя съществено през последните три десетилетия на Студената война. През 60-те години под „терор” се разбира основно действия или заплахи за насилствени действия и „диверсии” срещу „социалистическия строй”, държавни и обществени учреждения и официални лица от страна на „главния противник”, представители на „вражеската емиграция” или „престъпни и криминални елементи” вътре в страната. По това време тероризмът е разглеждан през призмата на силно идеологизираните постановки, характерни за периода на установяване на сталинския политически модел на управление в края на 40-те и началото на 50-те години [Док. № 66]. В същото време разгарянето на политически тероризъм в Западна Европа и етно-религиозен тероризъм в района на Близкия изток в края на 60-те години се определя като неизменна черта на „капитализма” и първоначално не се смята за реална заплаха срещу социалистическите страни.

Първият конкретен инструктивен документ, свързан с противодействие срещу международни терористи, е Окръжно № І-2616 относно зачестилите насилствени отвличания на самолети, изпратено на 11 ноември 1970 г. от Секретариата на МВР  до централните управления на Държавна сигурност и регионалните управления на МВР в страната [Док. № 1]. По инициатива на КГБ в края на септември 1970 г. във Варшава е било проведено многостранно съвещание на органите за сигурност в държавите от Варшавския пакт. На съвещанието е постигната договореност всяка една национална служба за сигурност „да набележи конкретни мерки за сигурността на самолетите от братските страни” и да се организират „съвместни мероприятия” за предотвратяване на възможностите за отвличане на граждански самолети[11]. В съответствие с приетото решение, в началото на ноември ръководството на МВР утвърждава мероприятия за предотвратяване на възможни опити за отвличане на граждански самолети.

В края на 70-те години органите за сигурност в страните от Варшавския пакт регистрират за пръв път обезпокоителни случаи на редица терористични действия и на тяхна територия (взривове в московското метро, в Ереван и в други съветски градове през 1977 г., умишлени палежи на хотели в Будапеща през 1979 г. и др.). В началото на януари 1980 г. министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов подписва Заповед МЗ № І-2 за организиране усилията на органите за сигурност за „разкриване, предотвратяване и пресичане на терористичната дейност” [Док. № 3]. В документа е направена констатацията, че в последно време „тероризмът придобива все по-организиран характер и взема застрашителни размери” в Западна Европа, поради което съществува реална опасност за пренасяне на „терористичната вълна” на българска територия. В заповедта се нарежда формиране на специални звена в централните управления на Държавна сигурност и отделяне на оперативни работници в окръжните управления на МВР за борба с тероризма. Предвижда се също усилване на създаденото през 1979 г. бойно подразделение „командоси” в системата на МВР за провеждане на операции по обезвреждане на евентуални терористични действия.

Първо сериозно обсъждане на “международния терористичен феномен” се провежда по време на заседание на Колегиума на МВР през май 1983 г. Началникът на Второ главно управление на ДС и заместник-министър на вътрешните работи ген. Георги Аначков прави подробен преглед на редица международни терористични организации. В друга детайлна справка на ВГУ от август с. г. се изброяват много от “пъстрото множество терористични групировки и организации с различна идеология, цели и структура”. Като по-известни от тях са изброени в Западна Европа “Червените бригади” – Италия и Франция, Фракция “Червена армия” – ФРГ, “ЕТА-Милитер” – Испания, “ИРА-извънредни” – Северна Ирландия, “Сивите вълци” – Турция и ФРГ, “17 ноември” – Гърция и “Организацията на световната революция” на “Карлос”. За района на Близкия изток са посочени групата на “Абу Нидал”, “Ръката на черния септември”, “Мюсюлмански братя” и ливанската мюсюлманска организация “Амал”. От другите терористични организации по света са споменати арменската организация “АСАЛА”, “Червена армия” – Япония, “Ананд марг” – Индия, “Фронт за освобождение на Кашмир”, “М-19” – Колумбия, и международната терористична организация “Кондор” в Латинска Америка[12].

Три са главните причини за сериозно безпокойство на българските специални служби от повишената активност на международни терористични организации на българска територия. На първо място, възможността за осъществяване на терористични акции в България, какъвто е случаят с убийството на административното аташе от турското генерално консулство в Бургас Бора Сюелкан на 9 септември 1982 г. от представители на арменската терористична организация “Отмъстители за арменския геноцид”. На второ място е обвързването на кампанията за “българската следа” в атентата срещу папа Йоан Павел ІІ с твърдения за официална българска подкрепа за търсени международни терористи. В една информация от заместник-началника на ВГУ- ДС ген. Георги Младенов от май 1984 г. изрично се подчертава: “Случаят с Мехмет Али Агджа показа на практика какви опасни последици за сигурността на страната могат да имат неконтролираните пребивавания на терористи в НРБ и как те се използват от противниковите специални служби”.[13] На трето място, особената “чувствителност” към проблемите на тероризма се засилва в средата на 80-те години в резултат от серията бомбени атентати на протурски националисти от 1983-1985 г. (безпрецедентно явление за българската действителност за период от три десетилетия). През втората половина на 80-те години “борбата срещу тероризма” се превръща в основна задача за службите за сигурност.

С нова министерска заповед МЗ № І-80 от 8 юни 1983 са утвърдени сериозни структурни и кадрови промени с цел усилване действията на българските служби за сигурност по линия “терор” [Док. № 4]. Към Отдел 04 на ПГУ-ДС (отдел за външно контраразузнаване) е създадено специално направление „Борба с тероризма”, като от есента на 1983 г. основните резидентури на външнополитическото разузнаване са инструктирани да провеждат целенасочена дейност по придобиване на сведения за “терористични организации” в съответните страни и за координираните действия на западните служби за сигурност в борбата срещу международния тероризъм [Док. № 5]. Към ВГУ-ДС е създаден нов Отдел 17 “за борба с международния тероризъм и свързаната с него контрабанда на оръжие и наркотици”. Допълнително е увеличен щата на Отдел 07 в Шесто управление на ДС със сформиране на отделение “по въпросите на вътрешния терор”. Предвижда се също създаване към регионалните управления на МВР на „групи за бързи действия за ликвидиране на терористични актове”.

Следващи инструктивни документи на българските органи за сигурност са министерски заповеди № І-6 от 5 януари 1984 г. и № І-164 от 21 юни 1985 г. за усилване на информационната дейност по линия „терор” и засилване мерките за граничен контрол (проверка „Паспортизация”). През ноември 1984 г. Колегиумът на Министерството на вътрешните работи провежда двудневно заседание по въпросите на “борбата с тероризма” В заключителното си изказване министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов съобщава за разкрито пребиваване на българска територия на представители на палестински терористични групи, арменската терористична организация АСАЛА, както и отделни западни леви и десни екстремистки групи. Такова присъствие Стоянов обвързва с възможността за организиране на терористични действия срещу чуждестранни дипломатически представителства в страната с цел “дискредитиране” на режима в България.[14]

На 30 – 31 октомври 1985 г. в София се провежда ново заседание на ДС по въпросите на “борбата срещу тероризма”. Заместник-началникът на българското външнополитическо разузнаване ген. Владимир Тодоров информира относно “някои тенденции в развитието на международния тероризъм”, съобщавайки данни за брутални актове на тероризъм в Ливан и някои страни от Западна Европа. Като своеобразен поучителен пример за страните от Варшавския пакт той посочва усилията за “координация на антитерористичната дейност” от страна на правителството на САЩ и специализираните американски агенции и осъществени съгласувани мероприятия на служби за сигурност от Западна Европа.[15]

През април 1986 г. в Секретариата на МВР е подготвена нова заповед относно “Организация и провеждане на борбата на органите на МВР за разкриване, предотвратяване и пресичане на терористично-диверсионната дейност на противника”. Темата е обсъдена на специално заседание на Колегиума на МВР на 22 април.[16] На 5 юни 1986 г. министърът на вътрешните работи подписва окончателно редактираната заповед МЗ № І-90 [Док. № 8], в съответствие с която в Шесто управление на ДС се осъществява важна структурна промяна – създава се специално направление “Т” за борба с тероризма, което заема междинно място в йерархията на службите за сигурност между отдел и управление. Към направление “Т” се придава на подчинение и специалния батальон от 200 “червени барети”, обучени за борба с терористични действия срещу граждански обекти. Създаден е също постоянно действащ Съвет за координация на борбата с тероризма.

По предложение на МВР от 21 до 27 ноември 1987 г. във Варна се провежда многостранно съвещание на източноевропейските служби за сигурност по проблемите на „борбата с тероризма”.. В своя основен доклад първият заместник-министър на вътрешните работи, отговарящ за дейността на ДС, ген. Григор Шопов изтъква:

“През последното десетилетие ескалацията на тероризма надхвърли държавните граници и вече е трудно да се прави рязко разграничаване на международен и вътрешен тероризъм. Съвременните условия създават реална възможност терористичната активност да се зароди на едно място, да продължи на други и да завърши на трето. Борбата срещу тероризма е един от най-актуалните политически проблеми днес.”[17]

Три месеца след политическите промени в България на 10 ноември 1989 г. се осъществява радикална реорганизация на структурата на бившата Държавна сигурност. Българското външнополитическо разузнаване (Първо главно управление) с ново наименование „Национална разузнавателна служба” е извадено от системата на МВР и е придадено на подчинение към Държавния съвет (впоследствие Президентството) на Република България. Второ главно управление  през февруари 1990 г. се преименува на „Национална служба за защита на конституцията” (от 1991 г. „Национална служба за сигурност”), а Шесто управление на ДС е изцяло закрито още през януари. В структурата на НСЗК борбата срещу международния и вътрешен тероризъм е съсредоточено в отдели Осми и Десети [Док. № 10]. От пролетта на 1991 г. започва да функционира и ЦСБОП (Централна служба за борба с организираната престъпност). Една от функциите на ЦСБОП наред с борбата срещу криминални престъпни групировки, наркотрафиканти и контрабандисти е също организиране на оперативни действия срещу „заплахи за терор от международни терористични организации на територията на страната”.

Анализът на поместените във втория раздел на сборника разузнавателни и контраразузнавателни справки и информации за повече от сто международни терористични групи [Док. №№ 11-65], които представляват приблизително половината от подбраните документи, позволява да се направят два по-съществени изводи. На първо място, очевидно е, че става въпрос за оперативни материали, част от които са създадени непосредствено след осъществени терористични актове или свързани с тях събития. Следва да се отчита, че в редица подобни случаи се допускат пропуски, фактологични обърквания и дори текстуални грешки при названия на лица и организации. Някои от изложените версии и хипотези са фрагментарни, неточни, а понякога изобщо не отговарят на действителните факти. Поради това, използването на тази оперативна архивна документация в научни и експертни изследвания би следвало да е съобразено с основни професионални изисквания, преди всичко с прилагане на критичен сравнителен анализ на базата на актуалните знания за близкото минало.

Впрочем едва в последните години стана възможно, например, задълбоченото документално проучване на историята, дейността и главните действащи лица в западногерманската терористична организация Фракция „Червена армия”.[18] Част от най-известните случаи на политически тероризъм обаче продължават да предизвикват ожесточени спорове и полярни мнения. Авторите на най-новото изследване за отвличането и убийството на бившия италиански премиер и външен министър Алдо Моро от „Червените бригади” през 1978 г. за пореден път поднасят взаимно противоречащи си хипотези за евентуална намеса на „външни сили”, без да достигнат до общо становище.[19] Едва през септември 2010 г. бившият шеф на криминалната следствена полиция в Стокхолм (CID) Томас Линдстрьом потвърди публично достоверността на версията за намесата на южноафрикански тайни служби от времето на апартейда при убийството на шведския министър-председател Улоф Палме през февруари 1986 г. През септември 2010 г. станаха известни също нови данни и подновено следствието срещу тайната военнизирана ултранационалистическа група „Ергенекон” и стоящите зад нея влиятелни задкулисни поръчители на покушението над турския премиер Тургут Йозал през юни 1988 г.[20]

Вторият основен извод се отнася до дискусионния въпрос за източниците на разузнавателна и контраразузнавателна информация и евентуалните контакти на Държавна сигурност с изявени международни терористи. В първото десетилетие от разглеждания период (1969-1979 г.) българските тайни служби получават по-детайлни сведения за известни терористични групи предимно чрез разузнавателния обмен с КГБ. Въпреки, че това е период на интензивни терористични акции в Западна Европа, сравнително откъслечни са автентичните сведения за западноевропейски терористични групи. Няма налични архивни данни за преки контакти на ДС с РАФ или с „Червените бригади”, каквито твърдения се появяват в западни издания години по-късно.

По-различна е ситуацията с палестинските въоръжени групировки в Близкия изток. До Шестдневната война между Израел и арабските държави от юни 1967 г. България не поддържа преки контакти с радикални палестински организации. До 1970 г. в София е смятана за екстремистка иОрганизацията за освобождение на Палестина (ООП) поради категорично заявената цел за ликвидиране на държавата Израел. Промяната в поведението на българското ръководство в началото на 70-те години се дължи отчасти на промяната в съветската позиция и, от друга страна, на все по-засиленото военнополитическо ангажиране на България с подкрепа за арабските режими в Близкия и Среден изток. След първото посещение на председателя на ООП Ясер Арафат в София през март 1973 г. и откриване на представителство на организацията в страната с „ограничен дипломатически статут” през следващата есен, връзките и взаимодействието с различни палестински групировки рязко нарастват, а с това и възможностите за проникване в България на арабски и ислямистки терористи.

Публикувани автентични документи на КГБ показват, че през лятото на 1974 г. съветското разузнаване успява да постигне договореност за секретно сътрудничество с ръководителя на службата за „външни операции” на Народния фронт за освобождение на Палестина Уади Хаддад. Тайното споразумение съдържа условен ангажимент на палестинската въоръжена организация „да се въздържа от провеждане на неразумни и безсмислени терористични актове”, срещу което е дадено обещание за доставка на съветски военнотехнически средства[21]. По същото време чрез свой агент в Кайро (псевдоним „Аладин”) и други информатори в арабските страни българското външно разузнаване се опитва да получи по-достоверни оперативни данни за позициите на отделни дейци и групировки в палестинското съпротивително движение и „китайското влияние” върху тях. Определен интерес представляват сведенията за дейността и емисарите на „Мюсюлмански братя” и други ислямистки организации. Проучените български документи свидетелстват за интензивни контакти на различни държавни институции с представители на радикални палестински въоръжени формирования от средата на 70-те до средата на 80-те години с предоставяне на финансова и военнотехническа помощ, лечение на ранени бойци и обучение в граждански, военни и политически (АОНСУ) висши училища и школи.

Третият раздел на сборника фокусира вниманието върху активността на терористични групи на българска територия и предприетите ответни контратерористични действия през последното десетилетие на Студената война. Вероятно първият по-сериозен терористичен инцидент на българска територия се случва на 3 май 1972 г., когато ляворадикални турски студенти отвличат самолет на турска авиокомпания и го принуждават да кацне в София с искане до правителството на своята страна за освобождаване на техни съратници от затвора. Те се предават на българските власти и са екстрадирани от страната. В следващите години над българското въздушно пространство има още няколко подобни случаи, като най-широка гражданственост придобива отвличането на турски самолет на 24 май 1981 г. от дейци на ляворадикалната младежка организация „Дев сол” [Док. № 68].

През лятото на 1978 г. световните медии съобщават сензационната новина за съвместна операция на западногерманските и българските органи за сигурност по задържане и екстрадиране във ФРГ на четирима членове на терористичната организация “Баадер – Майнхоф”. Всъщност, става въпрос за ръководни функционери на анархисткото “Движение Втори юни”, което в средата на 70-те години се провъзгласява за “второ поколение” на ляворадикалната терористична групировка “Фракция Червена армия”. Задържаните на 21 юни 1978 г. в българския черноморски курорт “Слънчев бряг” Тил Майер, Габриеле Ролник, Гудрун Стамер и Ангелика Гьодер са заподозрени за участие в отвличането и убийството на председателя на Германската асоциация на предприемачите Ханс Мартин Шлайхер предходната година. Като възмездие за “вероломния акт” на българските власти, на 15 юли 1978 г. са взривени два офиса на българска търговска фирма (Balkan Trading) в Западна Европа. Отговорността е поета от друга ляворадикална организация “Движение за международна революционна солидарност”. Негласното сътрудничество между българските и западногерманските служби за сигурност продължава с официално посещение на делегация, ръководена от заместник-началника на ВГУ-ДС полк. Димитър Йотов в централата на Федералната криминална служба (ВКА) във Висбаден през февруари 1979 г.[22] Установените професионални контакти обясняват и бързата реакция на ВГУ-ДС при ново искане за издирване на западногермански терористи на българска територия през декември 1985 г. [Док. № 70]

Както се подчертава в няколко обобщаващи доклада на българското контраразузнаване, сериозното проникване и установяване на международни терористи в България е фиксирано през 1978 – 1979 г. с престоя в страната на функционери на терористичните групировки „Мюсюлмански братя” и „Абу Нидал” и известния терорист „Карлос” (Илич Рамирес Санчес). В периода 1983 – 1985 г. е осъществено оперативно наблюдение при всяко посещение на „Карлос” в страната [Док. № 18, 76], но едва през лятото на 1986 г. са предприети адекватни действия за недопускане следващо влизане на членове на неговата терористична група на българска територия. В същото време, именно в средата на 80-те години редица изявени палестински лидери, обявени на Запад за международни терористи заради организиране на множество кървави бомбени атентати, политически убийства и отвличания на самолети и заложници, пребивават в София и имат официални срещи с членове на българското партийно и държавно ръководство – Жорж Хабаш, Найеф Хауатме, Абу Аяд, Абу Дауд, Абу Джихад, Абу Аббас и др. Тези посещения предизвикват неофициалната американска реакция с връчване на „нон пейпър” от посланика на САЩ в София Мелвин Левицки на 28 януари 1987 г. Някои от аргументите на американската страна са коментирани допълнително по време на конфиденциалната среща между българския външен министър Петър Младенов и заместник държавния секретар на САЩ Джон Уайтхед на 4 февруари 1987 г. [Док. № 73]

Последният раздел на документалния сборник е посветен на международното сътрудничество в борбата с тероризма. През 70-те години на ХХ век са приети важни международноправни документи, които трасират пътя към ефективно многостранно антитерористично сътрудничество – Хагската конвенция от 16 декември 1970 г. и Монреалската конвенция от 23 ноември 1971 г. за борба с въздушния тероризъм, Европейската конвенция за противодействие на тероризма от 27 януари 1977 г., Международната конвенция за борба срещу вземането на заложници, приета от ОС на ООН на 14 декември 1979 г. и др. От документацията на Държавна сигурност проличава ясно, че българските тайни служби проявяват засилен интерес към националните законодателства в САЩ  [Док. №№ 79, 80,] и Западна Европа и създадените специални антитерористични формирования. Постоянен интерес предизвикват също  договореностите за двустранно и многостранно сътрудничество в рамките на НАТО и Европейската общност [Док. №№ 81, 83, 84, 89, 91, 94, 98]. Проблемите за международното сътрудничество в борбата с тероризма са специално споменати в заключителните документи на Виенската среща на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа през януари 1989 г. и на първата балканска многостранна междуправителствена среща в Белград през февруари 1989 г. Разискванията по време на тези международни форуми предизвикват също така няколко експертни срещи на представители на външните министерства и службите за сигурност от Варшавския пакт. [Док. № 92]

В редица донесения на  българското външнополитическо разузнаване,  включени в разширения електронен вариант на документалното издание, се обръща специално внимание на предшественика на Европол – „Групата Треви”[23], която започва да функционира през 1976 г. с ежегодни заседания на министрите на вътрешните работи и на правосъдието на страните от Европейската общност. По време на ежегодните срещи в рамките на „групата Треви” през периода 1977 – 1989 г. са лансирани някои нови инициативи за многостранно сътрудничество: изграждане на европейска информационна мрежа с база данни за международни терористи (EIS), засилване на съвместния граничен контрол (особено след подписването на Шенгенското споразумение от 1985 г.), създаване на европейска полиция. Тези идеи намират по-късно законодателен израз в договорите от Маастрихт (1992 г.) и Амстердам (1997 г.) за Европейски съюз.

[1] Alex Schmid and Albert Jongman, Political Terrorism: A New Guide to Actors, Authors, Concepts, (Harvard University Press, 2005), p. 40-42.

[2] Повечето чуждестранни автори най-често се позовават на ежегодните доклади на Държавния департамент на САЩ Patterns of Global Terrorism, които са публично достояние от близо 20 години.

[3] UN A/RES/60/1. 2005 World Summit Outcome, p. 22-23; A/RES/60/288. The United Nations Global Counter-Terrorism Strategy, p. 1-3.

[4] История на тероризма от Античността до Ал Кайда, под редакцията на Жерар Шалиан и Арно Блен, (София: Леге Артис, 2005).

[5] Татяна Кирякова, Йордан Баев, Костадин Грозев (съст.). Международният тероризъм в досиетата на Държавна сигурност. Документален сборник, (София: КРДОПБГДСРСБНА, 2010)

[6] Вж. наши предходни публикации по тези проблеми: Йордан Баев, Костадин Грозев, „По въпроса за контактите на България с въоръжени политически групировки и терористични организации в годините на Студената война”, В: Мир и конфликти в Югоизточна Европа, (Кюстендил: ОИМ/ СУ „Св. Кл. Охридски”, 2006); Jordan Baev, “Bulgaria and the Armed Conflict in Central America, 1979 – 1989, New Archival Sources”, In:Armies and Politics, (Moscow: IPN, 2002); Jordan Baev, “Bulgarian Arms Delivery to Third World Countries, 1950-1989”, (Center for Security Studies, Zurich, September 2006) – www.php.isn.ethz.ch (видяно на 1 ноември 2010).

[7] АКРДОПБГДСРСБНА М, ф. 1, оп. 12, а.е. 375, л. 16; а.е. 828, л. 140; Рег. № І-2555/22.4.1985, „Проблемите на тероризма и организацията на борбата срещу него в капиталистическите държави”, л. 7, 9, 14, 35, 43, 69.

[8] България и близкоизточният конфликт през годините на Студената война. CD документален сборник(София: Издателство 96+, 2006). От юли 2010 тези документи могат да бъдат ползвани онлайн в дигиталната библиотека на СУ „Св. Климент Охридски” SU DIGITAL – www.sudigital.org

[9] КГБ и ДС: връзки и зависимости, разширен DVD вариант, (София: МТ Студио, 2010), с. 2812.

[10] АКРДОПБГДСРСБНА М, ф. 2, оп. 4, а.е. 118, л. 2-3; а.е. 122, л. 28-32.

[11] АКРДОПБГДСРСБНА М, ф. VІ-Л, а.е. 1381, т. 1, ИД „Пегас”, л. 13-16.

[12] АКРДОПБГДСРСБНА М, ф. 2, оп. 4, а.е. 95, л. 20-41.

[13] АКРДОПБГДСРСБНА М, ф. 2, оп. 4, а.е. 95, л. 127.

[14] АКРДОПБГДСРСБНА М, ф. 1, оп. 12, а.е. 573, л. 12-14.

[15] АКРДОПБГДСРСБНА М, ф. 1, оп. 12, а.е. 639, л. 126-131.

[16] АКРДОПБГДСРСБНА М, ф. 1, оп. 12, а.е. 722, л. 2-97.

[17] АКРДОПБГДСРСБНА М, ф. 1, оп. 11а, а.е. 342, л.16.

[18] Wolfgang Kraushaar /Hrsg./, Die RAF. Entmythologisierung einer terroristischen Organisation, (Bonn: BPB, 2008).

[19] Sechi, Salvatore /Ed./: Le vene aperte del delitto Moro, (Firenze: Mauro Pagliai Editore, 2009).

[20] Hurriyet Daily News, Istanbul, 21 September 2010; Today’s Zaman, Istanbul, 23 September 2010.

[21] Документът е възпроизведен в дигиталния сборник Russian Foreign Intelligence, A CD ROM Volume, (Moscow: SVR RF, 1996).

[22] АКРДОПБГДСРСБНА М, ф. 1, оп. 12, а.е. 112, л. 219-222.

[23] TREVI – Terrorisme, Radicalisme, Extremisme et Violence Internacionale.

Източник: nauka.bg