Прабългарите живеят първоначално в Средна Азия, откъдето се придвижват към Европа заедно с хунските племена през втората половина на втория век. Те принадлежат към тюркската езикова и етническа общност и от ІV в. живеят на север от Кавказките планини. Анонимен хронограф от 334г., както и хрониката на арменския писател Мойсей Хоренски от V в. причисляват българите към племената и народите, населявали този район. В епохата на т.нар. „велико преселение на народите” прабългарите са въвлечени в състава на хунския племенен съюз при неговия най-изтъкнат владетел Атила. След разпадането му те се установяват по северозападното Черноморие между реките Днепър и Днестър. В края на V в. прабългарите предприемат редица нападения на юг от Дунава срещу византийската империя. След разпадането на обширния тюркютски хаганат в края на VІ в. в днешна Южна Русия се формира прабългарско политическо обединение, означавано от византийските писатели като ”Велика България”. След смъртта на Кубрат в нейните предели нахлуват хазарите и тя се разпада. Според византийския писател Теофан една група прабългари, начело с най-големия син на Кубрат Баян, остават в Приазовието и биват подчинени от хазарския хаган. Вторият Кубратов син Котраг потегля в североизточна посока по течението на р. Волга и създава известната по-късно „Волжка България”. Четвъртият му син Кубер се заселва с ордата си в аварска Панония и по-късно ( към 670 г. ) се установява в областта на славянското племе драговити, населяващо Керамисийското ( Битолското ) поле. За петия брат се знае, че завзема град Пентаполис при Равена и остава там. Третият Кубратов син Аспарух застава начело на прабългарското племе оногури и засяда първоначално в Южна Бесарабия, а по-късно в устието на Дунава, в т.нар. Онгъл. Безуспешните опити на византийския император Константин Погонат да се справи с нашествията на прабългарите го принуждават в 681г. да сключи мир с тях и официално да признае съществуването на българската държава.
Аспаруховите българи, влезли в досег с развити в обществено отношение народи, наследници и създатели на значителни материални и духовни ценности. Те живеят в епохата на разложение на първобитнообщинния строй и във времето на прехода към установяването на феодалните обществено-икономически отношения.
Обществено-политическия живот на прабългарите се отличава със силна авторитарност: цялата държавна власт принадлежи на хана, а родът се управлява от старейшина с абсолютна власт над всички.
Съществуват голям брой археологически паметници, които свидетелстват за високото равнище на материалната култура на прабългарите. Техен основен поминък било животновъдството, а също и земеделието. Хранели се предимно с месо и млечни произведения. Познавали и алкохола – употребявали напитката кумис, получена от ферментирало кобилешко мляко. Облеклото им се отличавало с присъствието на колани и кожени обшивки и елементи.
Прабългарите живеели в юрти, но на север от Кавказ те вече строели каменни сгради.
Нашите прадеди се отличавали с добро физическо развитие, с изключителна издръжливост и боеспособност.
Прабългарската духовна култура била извикана на живот от новата историческа задача: да обоснове идеологически феодалните обществено-икономически отношения. Съществени съставни елементи на тази култура са идеите за държавна власт, народно самоутвърждаване, писмена култура, здрав обществен морал, патриотични тенденции и хуманизъм.
Прабългарите вярват в един единствен бог, когото наричат Тангра ( от тюркската дума „тенгри” – небе ). Той не прилича на земните същества и има свой небесен облик. Ханът ( „Син на Небето и Земята, възцарен от Слънцето и Луната” ) бил негов върховен жрец. „Синът на Небето” се покланя пред изгряващото слънце и пред изгряващата луна, принася новогодишна жертва. Жреците на Тангра извършват жертвоприношения. Те „имат” връзки с духове и обсебвани от тях, предсказват, откриват тайни, дават съвети, вкл. и лечебни. Според Менандър жреците лечители шепнат някакви думи около запален огън, после удрят звънец и тъпани и след като изпадат в транс, произнасят заклинания за изпъждане на злите духове.
Представата за духовната култура на прабългарите се допълва от Именника на българските ханове и Крумовите закони, както и от наличието на прабългарското летоброене, предхождащо всички известни летоброения в древността.
Прабългарите почитат различни неодушевени предмети и вярват в магическата им сила. Такива предмети жреците използуват за лечение на различни болести. Първобитният човек не само си служи с камъка, но и благоговее пред неговата твърдост, тежест и нетленност. Камъните имат огромни размери, чудновати форми, при удар изпускат искри, понякога падат от небето, в тях се крият необикновени сили и духове. Прабългарите също почитат камъните. За това съдим от отговорите на папа Николай, изпратени до княз Борис І през 862г. В писмото на българския владетел до папата се казва: „При нас се е заварил още преди да се покръстим някакъв камък, от който болните вземат по малко; на някои той помага, а на някои – не. Какво да го правим?” На този въпрос папата отговаря категорично: „Да го хвърлите!” От отговора се вижда, че прабългарите имат камък ( вероятно огромния каменен блок при Мадара ), който притежава лечебни свойства. При него, а и при камъните при с. Калугерица ( на 3 км от Мадара ) идват болни или немощни за изцеление. Ако някой заболее, в шията му връзват ленти ( вероятно амулети ) и вместо лекарства му дават камъчета, в чиято лечебна сила вярват. Интересно е да се отбележи, че и в края на миналия век, а вероятно и след това в българската народна медицина се използват червени камъни за лечение на слаби и урочасани. Червените камъни или червената глина ( Argilla rubra ) се разтварят във вода или вино и така се дават на болните. Те наистина действат лечебно, тъй като съдържат желязо, което и сега се предписва под една или друга форма на слаби и анемични, и стипца, която притежава противовъзпалително действие.
Почитането на камъните се среща и сред тюркските племена. Сибирските тюрки смятат за чудотворни особени черни камъни, а според арабския писател Бакуи жителите на тюркския или хазарския град Яхра успешно лекуват някои болести с някакъв камък, който той не описва.
Според 79. отговор на папа Николай болните и немощните люде носят амулети ( муски ) на шията си. За предпазване от болести и други нещастия прабългарите са носели муски от животински зъби ( от мечка, вълк, бобър, елен, кабон, лисица и др. ) още в най-старите си владения, а също раковини и украшения изработени от скъп метал.
Съприкосновението на прабългарите с такива напреднали страни като Китай, Персия и Армения допринася за развитието на тяхната култура и изкуство. Може да се предположи, че и медицинските знания и лечебното им умение се повлияват благоприятно.
Прабългарите вярват в предпазната и очистителна сила на вода, свидетелство за което е пръскането на войниците преди бой с вода, пръскането на земята след жертвоприношение и др. Прабългарите смятат къпането за изключително важно и изграждат постройки, които служат за бани. Шестият отговор на папа Николай гласи: „. . . По-нататък казвате, гърците твърдят, че по никакъв начин не трябва да ходите на баня в сряда и петък.”От този преразказ става ясно, че прабългарите толкова често се къпят, че им е много трудно да приемат препоръката на гръцките свещеници да не ходят в сряда и петък на баня.
Постепенно българите се освобождават от обредно-магичната идейност, която отстъпва място на емпиризма и стихийния материализъм. Свидетелство за това е разгърнатото санитарно строителство във Велика, Волжка и по-късно Дунавска България. В. М. Флорински описва санитарно-хигиенните съоръжения в градовете на Волжка България. В Сувар, Булгар, Жукотин, Биляр и други са изградени подземни канали за водоснабдяване с глинени водопроводни тръби. При разкопки в гр. Булгар били намерени основите на каменни и дървени жилища и на големи обществени бани с фонтан в централната зала, градски водопровод и подземна система за отопление в дворец, построен от големи варовикови блокове. В Плиска, Мадара, Преслав и аула на хан Омуртаг са открити басейни, бани с отоплителна инсталация за въздуха ( хипокауст ), сложна водопроводна и канализационна мрежа, което свидетелства за високото равнище на прабългарската лична и обществена хигиена.
Военната медицина и хигиена на прабългарите също била на висота. По време на поход били използувани специални походни бани-шатри, в които се поставяли кожени вани. Ранените били изнасяни от полесражението и на безопасно място им оказвали медицинска помощ – правели им превръзки, хирургични операции и други лечебни манипулации.
Сведенията за лечебните методи и средствата на прабългарите говорят за тяхното високо равнище. Особен интерес в това отношение представляват извършваните от тях трепанации, изучени и описани от П. Боев.
Трепанации са извършвани през цялата културна история на човечеството – от каменната ера до наши дни. Описани са трепанации по нашите земи през енеолита, през медната и бронзовата епоха, през късноримско и ранновизантийско време. Прабългарите извършват символични трепанации и с тях очертават своя път през Кавказ до Волжка и Дунавска България. С някои послесмъртни трепанации се цели да се отстрани злият дух или да се предотврати вампирясването. Приживе са правени реални или хирургически трепанации с пробиване на lamina interna, а също така символични трепанации без засягане на вътрешната черепна пластинка.
През VІІ в. истинските трепанации били заменени със символични, тъй като първите са свързани с големи опасности за живота. Непълните символични трепанации били използвани за лечение на апоплексии, парализи, парези, озена и др. Грубите и примитивни средства за извършване на трепанации у първобитните народи ( кремък, обсидиан, рог на елен, черупка от костенурка и др. ) отстъпват място на една по-прецизна техника, при която се съчетават остъргването с обгарянето на черепните кости. Обгарянето ( моксата ) като оперативна техника е познато на тюркските народи и е донесено от българите на Балканския полуостров. Моксата се извършва с корени от тръстика, с вълна, натопена в сланина, и др. За упойка са служели редица растителни и други средства. Ритуалните или символични трепанации се използват за отстраняване на злия дух при някои заболявания ( епилепсия, идиотия, конвулсии при децата и др. ) . Злият дух всъщност е интеркраниално налягане, което се отстранява след една декомпресивна трепанация.
По-големият травматизъм по време на война, по-честите фрактури на черепа налагат връщането към истинските трепанации, които вече се правят с по-съвършена техника. Те постоянно се превръщат в истински хирургични интервенции. Черепът от Ловешкия некропол ( между VІІІ и XІІІ в. ) свидетелства за трепанация, направена приживе и довела до оздравяване. Счита се, че оперативното вмешателство се е наложило след счупване на черепа и хлътване на част от костта. След грижливото обработване на травматичната рана не се е развил супуративен процес, което говори за известни познания в областта на асептиката и антисептиката, получени в следствие на многократно практикуване на тази операция. Трепанациите, извършвани от българите през Средните векове, свидетелстват за висотата на хирургическото изкуство. Използван бил нож, нажежен скалпел или длето, а за упойка – растенията мак, блян ( съдържа скополамин и действува като успокоител на психомоторната възбудимост ), мандрагора, коноп, мухоморка и зърнеш, а също алкохол и др.
След покръстването християнската религия изиграва отрицателна роля, тъй като забранява не само ритуалните трепанации, но и тези, които се прилагат за лечение на травми.
Много от методите на лечение, употребявани от прабългарите, се възприемат от народната медицина в славяно-българската държава, която вече се ползва от тракийските и славянските прийоми на лечение.
Из „ История на медицината”
Автор: М. Апостолов
Източник: nauka.bg
