Дълбоко вярвам, че „повечето неприятности по света са породени от езикови грешки”. Ето защо още в първия абзац държа да подчертая, че „Малкият крал Декември” не е детска книга. Както и „Малкият принц” на Антоан дьо Сент Екзюпери, която ме убедиха да прочета на 9 години и аз не разбрах, обидих й се и не я харесвам от тогава. Не искам детето ви да се обиди на „Малкият крал Декември”, не му го давайте, докато не стане поне на 14 и не усети цялата философия и красота на безвремието, скрити в думите на дребния шишко и неговия тъжен и възрастен приятел.
Нужна е определена възраст и известно количество тъга в душата, за да се слеете с тази книга. И ще се изненадате, но съвсем не е нужно да чакате дълбока зрялост, за да добиете това количество тъга – натрупано е в душата на всеки 14-годишен младеж. Точно тогава или някъде около тази възраст, той съвсем спира да получава своите „ох” и „ах” одобрения от възрастните и вече ясно знае цената на думите „отговорност” и „задачи”. Щом това се случи, настъпил е моментът една вечер на шкафчето до леглото си, той да намери тънката история за едно необичайно приятелство. Приказка, която се чете на един дъх и която не се помни дълго. От нея остава определено усещане, което ще ни кара пак да посягаме към нея и да намираме нови и нови послания.
Ще се смиля над вас и все пак ще кажа за какво разказва „Малкият крал Декември”, който живее в пролука в стената. Нищо чудно и вие да си имате такъв, но заслепени от вечерната си умора да не сте се сетили да го поканите на вечеря от желирани мечета, които малките крале обичат толкова. Безименният германец в книгата обаче е срещнал своя мъничък крал и прекарва тихите си вечери във философски разговори с него. Разговори, в които той научава за страната, където звездите се превръщат в хора, а те се раждат големи и знаещи, за да се смаляват и да забравят с годините. Страната, в която за да се роди ново човече, родителите му трябва да скочат през прозореца и да полетят към небето. Страната, в която сънищата са онази реалност, за която копнеем толкова, а животът – толкова скучен, че дори не искаме да го сънуваме. Страната, в която нещата не са сложни, а само объркани и разговори, криещи толкова смисъл, колкото сте готови да прочетете.
Сякаш посланията са написани с лунно мастило и могат да се четат само в определени фази на Луната – един път ще забележите едно изречение, друг път – друго, но никога няма да затворите корицата, дело на Михаел Сова, разочаровани. Впрочем, именно илюстрациите на г-н Сова ще допълнят усещането за неземност, което изданието създава. Издание, което трябва да се чете в тишина и чийто ритъм ще определя собственото ви дишане. Издание, което е пленило множество сърца и е достъпно и у нас. Издание, което ще заеме малко място на рафта ви и голямо място в душата. Издание, за което не се разказва лесно, но се препоръчва отръки. И ако вярвам, че каквото не може да се изрази с думи, може да се разбере с мълчание, значи казах достатъчно. Сега е време да помълча за тази вълшебна книга.