Улиците и сградите на Истанбул, цветове, вкусове, гласове, мисли, камъни и минарета – за какво всъщност разказва последният роман на Елиф Шафак, издаден у нас?
Подобно на всички останали истории на турската писателка и този има няколко пласта. Ако не сте в настроение за по-дълбоки разсъждения, може да приготвите молива и да се потопите в приказката за градежа и разрухата на Истанбул в периода на 1546 и 1632 година, когато негов главен архитект е Коджа Мимар Синан ага, заемал поста почти 50 години и оставил подписа си в над 300 сгради на града. Един от неговите калфи е мълчаливият и влюбен Джахан, пристигнал в Истанбул с единственият си приятел – белият слон Чота. В началото на своя жизнен път момчето дори не предполага каква огромна роля в живота на града ще заемат той и неговият слон, не знае какви тайни е приготвил животът му, както не ги знае и самият читател. Заедно, те поемат по калдъръмения житейски път на едно момче, чиито корени няма да научим и до последната страница. Шафак ще ни остави да гадаем коя от версиите за неговия произход е вярната, за да напомни, че не е важно от къде идваме, а в коя посока сме поели. Джахан се стреми към слънцето и се влюбва в най-ценното момиче в цялата империя – принцеса Михримах, дъщерята на Сюлейман Великолепни.
Това е първата среща, която ще бележи живота на махмута. Втората ще се случи по време на битка, когато Джахан ще срещне великия Майстор – Синан ага, за да не се раздели с него до края на житейския му път и да разбере, че знанието е единственото наследство, което никой не може да ти отнеме. Подробностите за тези две срещи и приятелства ще научите, ако разгърнете тюркоазената корица на българското издание на „Майстора на куполи”.
Но нека предположим, че вие сте читател на Елиф Шафак и познавате всичките й романи. Знаете стила и темите й, можете без грешка да припомните коя нейна творба е наистина талантлива, а която е по-ранна, не толкова добра, но за сметка на това искрена и пълна с топлина. Нека предположим, че и вие, подобно на мен обичате тишината на Шафак и четете посланията между редовете – за какво тогава ни споделя „Майстора на куполи”? За животни или жени, за сгради или души… Признавам, има моменти, в които романът ми е слаб, но няма момент, в който да отрека, че тази жена е талантлив автор. Тя разговаря с душата ми, а това може да го стори само вроденият психолог и наистина умел писател. Елиф изследва ролята на жените в двореца и в Бейоглу и търси мястото на циганите и сакатите в Османската империя, задава въпроса за животните и тяхната дума в историческите събития и пита, буквално на всяка страница, пита за цената на човешкия живот – тогава, сега, в бъдещето…
От четири години Елиф Шафак живее постоянно в Лондон, заедно с двете си деца, съвместявайки останалите си задачи с непрекъснатите полети до Истанбул, за да се срещне със своя съпруг. Въпреки любовта към родината си Елиф предпочита да не живее там, но не спира да търси загадките скрити под водите на Босфора. Само дълбоката болка може да ни накара да говорим и безкрайната любов да ни позволи да мълчим на една и съща тема. В „Майстора на куполи” Шафак ни разказва приказка за богатства и споделя историите от строежа на мраморното сърце на Истанбул – вълшебната джамия „Сюлмание”, на която Изтока и Запада се покланят на залез слънце. Елиф ни разхожда по улиците, отваря и тайните малки врати и позволява да закопнеем за Истанбул с цялото си сърце. Онези, които са били в този град да го пожелаят отново, останалите, неподарили си усещането да бродят по камъните на историята, да го потърсят за пръв път.
„Майстора на куполи” се чете с очи и сърце, вие сами ще изберете вашия прочит, но ако извън несложния сюжет, усетите необичаен бодеж – значи сърцето и думите са си казали топлото „здравей” и сега ще общуват самостоятелно. На вас остават красивите цитати и историята на две любови – тази към жената и тази към куполите на света…
Виж още:
Интервю с Елиф Шафак
Рубриката „Аз чета с Настя“ в радио ФМ+ посветена на живота и творчеството на Елиф Шафак
Класация в радио ФМ+ за „Светецът на неизбежната лудост“ на Елиф Шафак
Видео за „Черно мляко“ на Елиф Шафак