(Magnoliophyta = Angiospermae)
Покритосеменните растения са най-многобройната група в растителния свят на Земята. Нейните членове са подредени в 390 семейства, 13 000 рода и около 250 000 вида. Те са се заселили по цялото земно кълбо — в океани и морета, в езера и блата, из пясъчни и каменни пустини, из равнини и планини. И растат при най-различни климатични условия от тропиците до ледените пустини на Антарктида и Арктика. Едни от тях са дървета и храсти, други — тревисти растения, трети — лиани, а четвърти са епифити или паразити. Размерите на покритосеменните растения са толкова различни, че сред тях могат да се видят както джуджета и микроскопични растения, така и гигантски по размери дървета. Видовете от рода волфия (Wolfia) например са само 1 — 2 мм, а между австралийските евкалипти има екземпляри, достигащи 100 м височина. Огромно е разнообразието и в устройството на листата и на размножителните им органи.
И все пак какво е най-характерното за растенията, включени в този отдел?
Най-характерният им белег е затварянето на семепъпката в специални вместилища, наречени плодници, или завръзи. Образуването им е резултат от сгъването на един или срастването на няколко листоподобни образувания, известни с името плодолисти. След оплождането семепъпките се превръщат в семена. Те остават затворени в плодниците, които с течение на времето се видоизменят в плодове. Оттук именно произлиза едно от имената на тези растения — покритосеменни.
Затварянето на семепъпката е довело до образуването на една специална част върху плодника — близалцето. То служи за „приемане“ на мъжките полови органи (поленовите зърна, или цветния прашец), които щом като попаднат върху него, прорастват, образуват поленова тръбица и така осигуряват пътя за движението на мъжките полови клетки до семепъпката и нейната яйцеклетка, след което се извършва оплождането. Самото оплождане при покритосеменните протича по своеобразен начин. Тук се извършва така нареченото двойно оплождане. Неговата същност се изразява в това, че образуваните две мъжки оплодителни клетки (наречени спермии) се сливат поотделно — едната с яйцеклетката, а другата с вторичното ядро на зародишната торбичка, разположена в семепъпката. След това от оплодената яйцеклетка се развива зародишът на растението, а от оплоденото вторично ядро — хранителната тъкан, нужна за изхранването на зародиша.
При покритосеменните се е извършило много силно съкращаване на половото поколение (гаметофита) в жизнения им цикъл. Мъжкият гаметофит при тях е представен само от няколко ядърца в поленовото зърно, известни с името спермални ядра. Женският гаметофит пък е съставен само от няколко клетки, които се развиват в яйцеклетката. И докато гаметофитът все повече и повече се съкращава, спорофитът (безполовото поколение) достига при покритосеменните растения много високо развитие — това са фактически растенията, които най-често са около нас.
Покритосеменните растения имат още един основен белег — образуването на цветове. При едни те са двуполови, при други — еднополови, а самите растения могат да са еднодомни или двудомни. Освен това има цветове, съставени от два кръга околоцветни листчета, които образуват чашката и венчето на цвета, но има и цветове с еднореден или без какъвто и да било околоцветник. И тъй като вторият важен белег за тези растения е цветът, често ги наричат цветни растения. А цветовете им са така разнообразно устроени, че за да бъдат всички те описани, са нужни стотици страници. Не по-малко разнообразни са и съчетанията, които отделните цветове образуват — съцветията. А устройството на семената и плодовете им много често надминава и най-богатото човешко въображение.
При развитието на зародиша на покритосеменните се наблюдава също особеност. При една част от тях се образуват два семедела, а при друга — само един. Въз основа на тази разлика в целия отдел са обособени два класа — клас Двусемеделни и клас Едносемеделни.
Накрая, нека да отбележим още едно важно „качество“ на покритосеменните растения — способността им да образуват невероятно много съчетания помежду си. Така те формират десетки хиляди съобщества, които в крайна сметка образуват растителната покривка на нашата планета.
Покритосеменните растения имат огромно значение за човека. Те са растенията, които ни хранят и обличат. Те доставят на човека етерични масла, витамини, органични киселини, също и кислорода, без който не можем да живеем. Те са незаменими „доставчици“ на лекарствени вещества, без които фармацевтичната промишленост би се затруднила да произвежда всички свои препарати по синтетичен път. Не без значение е и тяхната роля като украсни растения, които ни съпътствуват и в дома, и на улицата, и в парка. Те са. . . Не е възможно само в няколко реда да се разкрие наистина огромното им значение за човека. Затова ще спрем дотук.
В нашата природа покритосеменните растения са представени с около 3500 вида.
Клас Двусемеделни
(Magnoliopsida = Dicotyledonae)
Семейство Лютикови
(Ranunculaceae)
Семейство Лютикови наброява повече от 2000 вида, които са обединени в около 50 рода. Те се срещат по цялото земно кълбо — от екватора до арктическите ледени пустини на север и до Антарктида на юг. Мнозинството и от родовете, и от видовете са разпространени обаче в извънекваториалните области на Северното полукълбо, главно в Източна Азия, докато в тропичните и субтропичните райони техният брой е твърде малък и там те са предимно планински растения.
Сравнително голям брой лютикови растения могат да се видят и у нас. В нашата флора те са представени със стотина вида от 25 рода (в цяла Европа се срещат 28 рода) и играят съществена роля в растителната покривка на цялата страна, особено по по-влажните и замочурените места.
Мнозинството лютикови са многогодишни треви, които презимуват в почвата с подземни стъбла — коренища и грудки. Сред тях има обаче и храсти, и дървесни лиани, като „нашия“ повет.
Листата на лютиковите са без прилистници, най-често последователни, по-рядко срещуположни. Те имат цели или в различна степен дланевидно до пересто разсечени или разделени петури.
Изумително разнообразни са цветовете на лютиковите растения. Сред покритосеменните няма друго семейство с толкова противоречиви белези в това отношение. При едни родове цветовете са съвсем примитивно устроени и ако околоцветните им листчета не са ярко обагрени, те ще приличат по-скоро на шишарка на някое голосеменно дърво, отколкото на същински цвят на покритосеменно (цветно) растение. Такъв е случаят при витошкия божур (Trollius europaeus). При други родове, както при рода Самакитка (Aconitum), при рода Ралица (Consolida), при рода Кандилка (Aquilegia) и др., цветовете са значително „усъвършенствани“ и са отлично приспособени за опрашване от насекомите. Между тези два крайни типа се нареждат всички останали родове. При едни от тях цветовете са с прост венчевиден околоцветник и най-често роля на венче играят чашелистчетата, докато самите венчелистчета са превърнати в различно устроени нектарници. При други лютикови цветовете са с двоен околоцветник, но той е образуван ту от определен и постоянен, ту от неопределен и непостоянен брой чашелистчета и венчелистчета. Единственият постоянен белег на цветовете на лютиковите растения е силно развитото им цветно легло и неопределеният брой на тичинките и плодниците. Тъкмо по този белег те най-лесно и най-сигурно могат да се отличават от представителите на всички други семейства.
Плодовете на лютиковите растения за разлика от цветовете им са твърде еднообразни. При мнозинството видове те са сборни, съставени от многобройни свободни (опадващи поотделно) плодчета — мехунки или орехчета. Само при отделни родове, от нашите представители на семейството такъв е случаят при род Ресник (Actaea), плодовете са от типа ягода — многосеменни, сочни. Всички лютикови растения съдържат отровни, често лютиви на вкус вещества и животните ги избягват, не ги пасат. Някои от тях обаче са богати на лечебни вещества и от незапомнени времена се използуват като билки. А заради красивите, често и много оригинални цветове и хубавата листна маса голям брой лютикови се отглеждат в градините като украсни растения.
Кукуряк
(Helleborus odorus)
Кукурякът се показва над земята твърде рано през пролетта. В по-ниските и по-топлите места се надига из храсталаците и редките гори и по поляните сред тях още през февруари — март, а през меки и безснежни зими — дори през декември — януари. Колкото по-високо обаче се изкачва по склоновете на предпланините и планините (кукурякът стига и до буковия пояс) , толкова по-късно се отварят цветовете му — понякога дори през май.
Кукурякът е многогодишно тревисто растение с късо, почти черно коренище. От него всяка година израства само по едно изправено жълто-зелено цветоносно стъбло, високо до 40 (рядко повече) см. То е разклонено и е с листа само на върха, а в основата е обвито с няколко продълговато яйцевидни тъмни люспи.
Цветовете на кукуряка са големи, с диаметър от 4 до 7 см, жълто-зелени, полукълбовидни, ароматни, обикновено по 2 — 4 на всяко стъбло. Те са с правилен околоцветник, който е съставен от 5 свободни венчевидни чашелистчета. Самите венчелистчета — десетина на брой, са видоизменени в малки фуниевидни нектарници, които са разположени в основата на венчевидните чашелистчета. Тичинките както при всички лютикови са многобройни, с жълтеникавобели едри прашници. А плодниците са 3 — 8, зелени, само в основата сраснали. От тях след опрашването се развива плодът, съставен от 3 — 8 продълговати плодчета-мехунки, всяко завършващо с дълго носче.
Наскоро след като стъблото израсне от обвивката, в основата му се показва и единственият приосновен лист на кукуряка. Той е с дълга дръжка и кожеста петура, почти до основата длановидно разделена на 7 — 10 широко ланцетни и напилени по ръба дяла, дълги до 15 см. Този лист продължава да живее и след като цветоносното стъбло загине, запазва се зелен през зимата и доживява до израстването на новия лист през следващата пролет.
Стъбловите листа са подобни на приосновния лист, но са по-малки и с по-къси дръжки.
В по-стари времена кукурякът се славел като билка срещу много болести и по хората, и по домашните животни. За лечение използвали коренищата му (заедно с корените), които изваждали рано напролет или през късна есен. С тях лекували болести на сърцето, възпаление на гръбначния мозък, менингит, туберкулоза, нервни болести и още какви ли не други болести, а сварени в оцет, ги използвали против пърхот и за укрепване на косъма, за промивка на гнойни рани и т.н. По-късно официалната медицина потвърдила само някои от лечебните свойства, които приписвали на кукуряка народните лечители. Установено било, че в коренищата и в корените му се съдържат вещества, които активизират дейността на сърцето, действат пикочогонно, слабително и нервоуспокоително. Тези вещества са обаче силно отровни и затова кукурякът може да се използва като лечебно растение само под лекарски контрол.
Кукурякът е медоносно растение. През най-ранна пролет, когато има малко други цъфтящи растения, неговите богати на нектар и на цветен прашец цветове са отлична паша за пчелите. А е и красиво рано цъфтящо растение, което лесно се отглежда. Вие ще можете да се радвате на ранния му цъфтеж и на ароматните му цветове още през следващата пролет, ако през есента извадите коренища и веднага ги засадите на избраното място.
Източник: nauka.bg