Клас Едносемеделни
(Liliopsida = Monocotyledoneae)
Семейство Кремови
(Liliaceae)
Представителите на семейство Кремови са широко разпространени по цялото земно кълбо. Но най-много видове от тях се срещат в тропичните, субтропичните и умерените климатични пояси. В хладните и в студените райони на Земята те се срещат много рядко. На нашата планета растат общо около 200 рода с около 3000 вида кремови растения. Почти всички са сухоземни растения с многогодишно тревисто стъбло или са дървени и лиани. Много малко са храстовидните и дървовидните форми сред кремовите растения.
Кремовите растения се отличават с наличието на видоизменени подземни стъбла. При едни членове на семейството това са коренища, при други — луковица, а при трети — грудка или грудко-луковица. Листата при повечето от кремовите са линейни или ланцетни с дъговидно или успоредно жилкуване. Срещат се обаче и растения със силно съкратени (редуцирани) листа и тогава функциите им се изпълняват от образувания, които нямат листен произход и се наричат филокладии или кладодии.
Цветовете на кремовите са сравнително еднообразно устроени при всички родове. За тях е характерно, че са двуполови (рядко еднополови) , с правилен прост околоцветник (перигон) . Той е съставен от 6 листчета, наредени по три в два кръга. Тичинките са 6, рядко 3, и са също в два кръга. Плодникът е образуван от 3 плодолиста и завършва обикновено с три нишковидни стълбчета.
Растенията, обединени в семейство Кремови, имат плодове, които при по-голямата част са от типа на тригнездната кутийка, а при останалите — от типа на месестата ягода.
Кремовите са ентомофилни растения.
Ботаниците, които се занимават със систематизирането на кремовите растения, са установили, че между някои от родовете на семейството има съществени различия и те могат да се групират не в едно, а в няколко близкородствени семейства. Така голямото семейство Кремови се е разпаднало на 9 — 10 по-малки семейства, някои от които имат само по един род. В нашия материал обаче ще разглеждаме кремовите като представители на едно семейство.
В нашата флора семейството е представено с около 109 вида от 26 рода.
Полезните свойства на кремовите растения са известни от дълбока древност. Много стари документи разкриват, че древните асирийци, египтяни, гърци и римляни високо са ценели техните декоративни качества. За римляните не е имало по-красиво растение от крема (Lilium). Малко по-късно стават известни техните хранителни и лечебни качества. И наистина сега може да се каже, че сред кремовите са най-хубавите декоративни растения; между тях има много ценни хранителни растения, а съвременната медицина и фармацевтичната промишленост дължат също много на тези растения. Сега само от род Лук (Allium) са познати 10 — 12 медицински препарата. Установено е, че голяма част от кремовите съдържат значителни количества гликозиди, алкалоиди, каротини, витамин С и др. Кремовите са и превъзходни медоносни растения и тяхната роля в това отношение се повишава от факта, че голяма част от тях са раннопролетни растения, когато все още „пашата“ за медоносните пчели е доста оскъдна. Между тях има и отровни растения, но и те съдържат вещества, които след специална преработка допринасят полза. Ще споменем накрая, че много от нашите ястия не могат да минат например без лук — чесън, праз, кромид лук, а всички те са все от семейство Кремови.
Лобелиева чемерика
(Veratrum lobelianum)
Всеки, който обича планините, е срещал лобелиевата чемерика. Тя расте навсякъде из влажните ливади и край планинските потоци, но винаги е разпръсната с единични екземпляри, без да образува свои съобщества. Разпространена е от 1000 до 2000 м надм. в. и впечатлява със стройното си стъбло и едрите яркозелени листа, които го обгръщат.
Лобелиевата чемерика е многогодишно тревисто растение с късо дебело коренище. Стъблото й е право, само на върха разклонено, високо от 60 до 150 см. Листата са разположени последователно. Те имат заострена елипсовидна форма, целокраен ръб и дъговидно жилкуване. Отгоре са без власинки, но отдолу са покрити с пухкави власинки, а основата им образува късо влагалище. Листата са по особен начин извити, някои от тях са като надиплени.
Връхните разклонения на стъблото всъщност формират съцветието, което е устроено по типа на метлицата. Цветовете са правилни, дребни, двуполови, с жълтозелена окраска. Устроени са по характерния за семейство Кремови начин.
Лобелиевата чемерика разтваря цветовете си през юни и до края на юли почти всичките прецъфтяват. Опрашването им се извършва от насекоми и през септември от увехналите вече съцветия можете да съберете плодчета. Те са триръ-бести яйцевидни кутийки, които щом узреят, се разпадат на три дяла. Във всяко делче има по няколко ципести семенца, които разселват лобелиевата чемерика из планинските ливади.
В нашата природа лобелиевата чемерика има само една посестрима – черната чемерика (Veratrum nigrum) Тя сравнително лесно се разпознава. Нейните околцветни листчета са винаги тъмночервено обагрени, а листата й са без власинки. Освен това черната чемерика е сухолюбиво растение и никога не расте с посестримата си по влажните планински поляни.
Лобелиевата чемерика съдържа отровни вещества (алкалоиди), които действат особено силно в началото на лятото. По-късно количеството им в растението намалява и през есента те стават безопасни. Наред с алкалоидите обаче в лобелиевата чемерика са открити още и гликозиди, дъбилни вещества, минерални соли, смола, скорбяла, мазнини.
Есенен мразовец
(Colchicum autumnale)
Превали ли средата на лятото и природата започне да чувствува полъха на наближаващата есен, по влажните тревисти места сякаш като по даден знак се разстила розов килим — разцъфтява есенният мразовец. Този предвестник на застудяването расте еднакво добре и в равнините, и в планините. Зимата растението прекарва като подземна грудко-луковица, покрита с кожеста обвивка. През пролетта направо от нея израстват 3 до 6 ланцетни листа, които в началото на лятото увяхват и като че ли растението изчезва. От края на август обаче тревистите поляни, ливадите и пасищата започват да розовеят от разтворилите се вече цветове на есенния мразовец. Те са правилни, двуполови, с прост околоцветник, устроен по познатия ви вече начин. Навътре от околоцветните листчета са разположени 6 тичинки с жълти прашникови торбички и яйцевиден плодник с три нишковидни стълбчета и източени близалца.
След опрашването по растенията се образуват плодовете — яйцевидни кутийки с късо носче, дълги от 3 до 6 см, и с много семена във всяка от тях. Разпукването на плодчетата става по три ръба. Вятърът поема семената и ги разнася из равнини и планини.
Не е безинтересно да знаете, че у нас се срещат още 6 вида от род Мразовец. Макар и с много общи черти, те все пак се различават. Ако ви се случи през есенните месеци да забележите мразовец с по-широки листа и пурпурни цветове, знайте, че това е широколистният мразовец (Colchicum bivonae).Попаднете ли пък на екземпляри, чиито околоцветни листчета имат петна, а листата са с късо ресничест ръб, тогава сте намерили турския мразовец (Colchicum turcicum) А всички останали видове не можете да сбъркате с есенния мразовец, защото техните цветове се развиват едновременно с листата през пролетта.
Есенният мразовец е красиво цвете, но към него трябва да се отнасяте внимателно, защото съдържа силно отровно вещество — алкалоида колхицин. Опасният колхицин обаче може да бъде и полезен, когато е в ръцете на специалисти — те го използват за приготвяне на различни медицински препарати.
Семейство житни
(Poaceae = Gramineae)
Към семейство Житни принадлежат приблизително 8000 от общо 240 000 вида покритосеменни (цветни) растения, които ботаниците са описали досега. Житните растения са разпространени из всички континенти, но най-голямо разнообразие достигат в тропичните и субтропичните пояси на Земята.
В нашата флора семейство Житни е представено с повече от 260 вида.
Мнозинството житни растения са многогодишни или едногодишни треви, високи от няколко сантиметра до няколко метра. Само малък брой са дървовидни (бамбук и др.) , високи до тридесетина метра.
Стъблата на всички житни растения независимо от размерите им и продължителността на живота им са разделени от плътни възли (наричат се също колена) на различен брой междувъзлия. Най-често междувъзлията са кухи, а по-рядко са запълнени със сърцевина, както е при царевицата, захарната метла и др. Стъблата се разклоняват обикновено във възлите, които се намират в основата им под или непосредствено над земята (наричат се възли на братене), и на върха в областта на съцветието.
Листата са разположени последователно в два реда. Те се състоят от цилиндрично влагалище, на върха обикновено с ципесто или ресничесто езиче, и линейно-ланцетна петура с успоредни жилки.
По тези отличителни белези житните растения могат да се разграничат със сигурност от всички останали покритосеменни растения.
Цветовете на житните растения са дребни, невзрачни и са събрани в отделни класчета, които образуват връхни, по-рядко пазвени съцветия от типа на сложен клас, метлица, грозд, главичка, кочан и др. Всяко класче е просто скъсено съцветие, най-често с няколко, по-рядко само с 2 или с един цвят. В основата класчето обикновено има две, по-рядко една или повече покривни люспи, наречени плеви — долна и горна. Цветовете са наредени по две срещуположни страни на оста на класчетата и се припокриват един друг керемидообразно. Всеки цвят е обхванат обикновено от две люспи — плевици, външната от които се нарича долна, а вътрешната, която се намира откъм страната на оста — горна. Долните плевици, а понякога и плевите имат различно дълъг осил (при перестото коило до 30 и повече сантиметра), който излиза от върха им или от средата на тръбната им страна. Тичинките обикновено са 3 (по-рядко 1,2,6 или повече) с дълги дръжки и големи прашници. Плодникът е един, с горен яйчник и две приседнали дълги перести близалца, които приличат на антени.
Плодът на житните растения е зърно с едно семе, плътно обхванато от срасналите се една с друга семенна и плодна обвивка.
Неизмеримо голяма е ролята, която житните растения играят в живота на човек. На тях дължим преди всичко хляба си. Дори за месото сме задължени пак на тях, защото всички основни фуражни растения са житни.
Житните растения обаче осигуряват не само основната храна на човека. От тях се получава строителен материал; служат като суровина за производството на хартия и целулоза; извличат се ароматни вещества, които се използуват в парфюмерията; изработват се най-различни плетени изделия.
Най-после житните растения ни доставят и естетическа наслада със зеленината си, с красивите си съцветия.
Полска овсига
(Bromus arvensis)
Полската овсига почти винаги ще видите сред растенията по буренливите места край пътищата и железопътните линии и в селищата, включително и по неподдържаните тревни площи и по изоставените участъци между жилищните сгради в големите градове. Освен по тези неугледни места ще видите полската овсига да расте и като плевел в старите посеви от люцерна и детелина, в лозята и овощните градини, сред зимните и пролетните житни посеви, както и сред окопните култури и в залежите.
Тя е едногодишна до двегодишна едра житна трева с изправени тънки възлести стъбла, които израстват на височина до 140 см. Листата й са линейни, широки до 6 мм, плоски. Влагалищата им са затворени по цялата си дължина и на върха завършват с дълго до 2 мм ципесто езиче.
Полската овсига започва да изкласява през май (в окопните култури изкласява и цъфти по-късно, обикновено през юли) . Тогава лесно ще я познаете по широко разперените й, дълги до тридесетина сантиметра, възрозово-виолетови пирамидални метлици. Те са с тънки и дълги (най-долните до десетина сантиметра, но във всеки следващ прешлен все по-къси) класовидни клонки. С изключение на връхните три, метлиците са разположени по няколко в раздалечени един от друг прешлени и всяка носи по едно или по две класчета.
Класчетата на полската овсига са дълги до 2,5 см и умерено странично сплеснати. Те са с по две почти еднакво дълги безосилести плеви в основата и с по 5 до 15 цвята, долните плевици на които са с прави и дълги до 1 см осили, колкото са дълги и самите плевици.
За по-сигурното определяне на полската овсига ботаниците са добавили още един белег — прашниковите торбички на тичинките са дълги 2,5 до 4,5 мм. Оказало се, че дори само по този белег тя може да се различи от овесицата, или ръжепо-добната овсига (Bromus secalinus), на която и по външен вид, и по някои конкретни белези твърде много прилича. При овесицата обаче прашниковите торбички са дълги едва от 1,5 до 2,5 мм.
Полската овсига е вредно плевелно растение. Същевременно тя е полезна като фуражна трева — преди изкласяването се пасе от животните. Освен това зърната й след смилане могат да се използват като концентриран фураж за добитъка. Примесени към брашното за хляб обаче, те понижават качеството му. От тях може да се добива също спирт и да се приготвя заместител на кафето.
Див овес
(Avena fatua)
Дивият овес е плевелно растение. Ще го срещнете сред всички зимни и пролетни житни култури, най-често сред овеса и ечемика, но също в посевите от лен, фий, люцерна и различни тревни смески, из лозята, зеленчуковите градини и полските окопни култури. Расте освен това по синорите и край пътищата, които минават близо до обработваните земи.
На пръв поглед трудно ще отличите дивия от културния овес, толкова много си приличат по всичко. Дивият овес е също едногодишно растение с изправено, високо от 80 до 120 см възлесто стъбло, има същите плоски линейни листа и също такава метлица с увиснали по дългите й клонки едри класчета. Приликата между тях е наистина толкова голяма, че дълго време смятали дивия овес за прародител на културния. Всъщност прародител на културния овес е безплодният овес, но той не се среща у нас.
И все пак дивият и културният овес се различават ясно един от друг. Ако разгледате по-отблизо класчетата на дивия овес, ще видите, че от всяко се подават по 2 или 3 черни осила, които са дълги около 3 см и са коленчато извити. А разтворите ли плевите, ще откриете, че всеки осил излиза от средата на тръбната страна на долната плевица на всеки от двата или трите цвята на класчето. Такива осили класчетата на културния овес или изобщо нямат, или ако са с осили, те са съвсем къси и са без ясно видимо коляно.
Дивият овес се различава от културния и по друг съществен белег. Оста на неговите класчета е начленена и всеки цвят е прикрепен за отделно нейно членче. Благодарение на това, след като плодовете узреят, всяко плодче опадва самостоятелно, обхванато здраво от плевиците.
Плодовете на дивия овес както при всички житни растения са от типа зърно и по форма и големина са подобни на плодовете на културния овес. Още от пръв поглед обаче можете лесно да ги различите от тях по дългия коленчат осил, който носи на гърба си долната им плевица.
Дивият овес е добра фуражна трева само докато още не е изкласила. Започне ли да изкласява, става опасен за тревопасните животни. Погълнатите от тях дълги осили се забождат по стените на храносмилателния им канал и сериозно ги увреждат.
Източник: nauka.bg