Жан Батист Ламарк (1744 – 1829) е френски природоизследовател, член на парижката Академия на науките (1783). Изучава медицина, но работи главно в областта на ботаниката. По негова инициатива кралската ботаническа градина в Париж прераства в музей по естествена история.
Ламарк допринася много за развитието на систематиката на растенията и животните.
Широките му знания в различни области на биологията – ботаника, зоология, палеонтология – му позволяват да създаде първата в историята на биологията по-цялостна теория за еволюцията. Основният му труд е „Философия на зоологията“ (2 т., 1809), в който смело развива идеята за еволюционното развитие на живата природа, като обхваща произхода на организмите, еволюцията им и факторите, които я обуславят. Според учения в живите организми има стремеж към усъвършенстване, към развитие от по-просто към по-сложно. Организмите се изменят в съответствие с условията, при които живеят, т. е. приспособяват се към заобикалящата ги среда. Тези изменения пък са предизвикани от прякото, непосредственото влияние на средата. При висшите организми тази приспособителна способност се извършва по косвен път. Голяма роля в измененията на организмите Ламарк отдава на упражняването на органите -те се развиват, усъвършенстват се и се уголемяват. Обратно, органи, които не се упражняват, отслабват, постепенно закърняват или дори изчезват, което се отразява върху формата и устройството им. Следователно главната заслуга на Ламарк е в изтъкване на ролята на изменящата се според него среда като фактор за изменение на формите и функциите на органите, за ролята на наследяване на придобитите белези в процеса на еволюцията. Той обаче неправилно обяснява, че постепенното усъвършенстване на организмите се дължи на волята на бога.
Възгледите на Ламарк за еволюцията, макар и неправилни, са изиграли важна роля в развитието на теорията за еволюцията на организмите. Тяхното най-голямо значение е в доказване на съществуването на самата еволюция.