Странно нещо са родителите. Дори когато тяхното отроче е възможно най-отвратителното, което можете да си представите, те смятат, че синът или дъщерята са чудесни.
Някои дори отиват по-далече. Те са напълно заслепени в обожанието си и в крайна сметка успяват да убедят самите себе си, че детето им наистина е гениално.
Всъщност всичко това е напълно естествено. Такъв е светът. Когато обаче родителите започнат да ни говорят за изключителната интелигентност на собственото си противно потомство, на нас ни идва да закрещим:
– Дайте ни леген! Повръща ни се!
За даскалите е голямо мъчение да изслушват подобни родителски бръщолевения, но обикновено те си отмъщават, когато дойде време за оформяне на бележките в края на срока. Ако бях учител , бих скалъпил нещо наистина потресаващо за децата на заслепените родители. Бих написал: „Синът ви Максимилиан е кръгъл глупак! Надявам се, че имате семеен бизнес, където да го натикате, след като завърши училище, защото дяволски сигурно е, че никой друг няма да го вземе на работа.” Ако пък този ден съм лирично настроен, бих написал: „Любопитно е да узнаете, че слуховите органи на скакалците се намират от двете страни на коремната им област. Вашата дъщеря Ванеса обаче изобщо не притежава слухови органи, съдейки по това какво е научила този срок.”
Ако се задълбоча още малко в естествознанието, ще кажа: „Насекомото жътвар прекарва шест години от живота си във вид на подземна ларва и не повече от шест дни като свободно същество на слънце и въздух. Вашият син Уинфред преживя шест години като ларва в това училище и все още чакаме да излезе от какавидата си.” Някое особено невъзможно момиченце може ме подтикне да кажа: „Файона притежава ледената красота на айсберга, но за разлика от него тя няма нищо под повърхността.” В края на срока бих могъл да се забавлявам да пиша доклади за резултатите на слабите ученици в класа. Но стига за това. По-добре да продължим нататък.
Но и има и родители, които отиват в другата крайност. Те не проявяват какъвто и да било интерес към своите деца и разбира се, такива родители са по-лоши от заслепените. Господин и госпожа Уърмуд бяха точно такива родители. Те имаха син на име Майкъл и дъщеря, която се казваше Матилда. Пъпката е нещо, което трябва да се изтърпи, докато дойде време, когато може да се изчопли и отстрани. Господин и госпожа Уърмуд с огромно нетърпение очакваха времето, когато ще могат да се отърват от своята малка дъщеря и да я изпратят някъде – за предпочитане в страна или даже още по-далече.
Твърде неприятно е, когато родителите се държат с обикновени деца сякаш те са някакви пъпки или други образувания по кожата. Само че положението става още по-тежко, когато въпросното отроче е необикновено, искам да кажа – чувствително и извънредно умно. Матилда притежаваше и двете, но най-вече бе невероятно умна. Тя толкова бързо заучаваше всичко, че нейните способности биха направили впечатление и на най-слабоумния родител.
А господин и госпожа Уърмуд бяха толкова ограничени и така изцяло погълнати от своя жалък глупав живот, че не бяха в състояние да забележат нещо необикновено в своята дъщеря. Честно казано, съмнявам се, че биха я забелязали дори ако допълзи в къщата със счупен крак.
Братът на Матилда беше съвсем обикновено момче, докато сестрата, докато сестрата, както вече казах, можеше непрекъснато да те учудва. Когато беше на една годинка и половина, тя говореше свободно и знаеше толкова думи, колкото и възрастните. Родителите й, вместо да й се възхищават, я наричаха тракащо кречетало и строго й нареждаха, че малките момиченца трябва да стоят тихо и мирно и да не се чува гласът им.
Когато стана на три години, сама се научи да чете, разглеждайки вестниците и списанията, които се подмятаха из къщата. На четири години тя вече четеше бързо и гладко и, естествено, започна да копнее за книги. Единствената книга в този дом бе „Бърза кухня”. Беше на майка й, когато Матилда я прочете от край до край и научи всички рецепти наизуст, реши да потърси нещо по-интересно.
– Татко – каза тя, – можеш ли да ми купиш някоя книжка?
– Книга ли? – попита той. – За к’во ти е някаква си шарена книжка?
– За да я чета, татко.
– Какво не й харесваш на телевизията, по дяволите? Нашият телевизор е чудесен, екранът му е трийсет сантиметра, а ти ми искаш книга! Глезиш се, моето момиче!
Почти всекидневно Матилда оставаше в къщата сама. Брат й (пет години по-голям от нея) ходеше на училище, баща й беше на работа, а майка й отиваше да играе бинго в града, отдалечен от селото на осем мили. След като баща й отказа да й купи книжка, в същия ден следобед Матилда реши да отиде сама в обществената библиотека в селото. Когато пристигна там, тя се представи на библиотекарката госпожа Фелпс. Попита дали може да седне за малко и да прочете някоя книга. Госпожа Фелпс, въпреки че беше много учудена от появата на толкова малко момиченце, непридружено от родител, й отвърна, че е добре дошла.
– Къде са детските книги, моля? – попита Матилда.
– Там на долните полици – отговори госпожа Фелпс. – Би ли искала да ти помогна да си намериш някоя хубава книжка с много картинки?
– Не, благодаря – каза Матилда. – Сигурна съм, че ще се справя сама.
Оттогава всеки следобед веднага, след като майка й тръгваше да играе бинго, Матилда с несигурни стъпки отиваше в библиотеката. Това й отнемаше само десетина минути, но пък й осигуряваше два великолепни часа спокойствие в някой уютен ъгъл, където поглъщаше книгите една след друга. Когато изчете детските книги в библиотеката, тя започна да търси други.