Не съм отшелник, имам телевизор долу (гледам само вечерните новини), абониран съм за тридесетина вестника и списания, така че никакъв отшелник не съм. Все пак трябва да следя света отблизо, събирам знаци.
Чета „Поетиката“ на Аристотел и слушам някакъв оцелял винил. Първи януари е на последната, според някакъв календар, година. Твърде тихо дори за следобеда на такъв ден. Няма ги обичайните позвънявания и SMS-и с честитки. Изключвам телефона, за да има алиби за това мълчание.
Във вестниците, които обработвах преди време, пишеше, че unfriend е думата на 2009. Разприятелявам се. Струва ми се, че съм правил това в последните десет години. С времето приятелите изчезват по различен начин. Някои внезапно, все едно никога не ги е имало. Други постепенно, с неудобство, извинително… Спират да звънят. Първо не разбираш. После започваш да проверяваш дали не ти е паднала батерията на телефона. Остра липса в 5 следобед. В началото трае близо час, после по-малко. Но никога не изчезва. Като с цигарите, които си отказал от години, но продължава да сънуваш.
При гаснещата светлина на деня отново усещам оня прилив на неясна тъга и страх, истински див страх, за който нямам име. Оличам набързо палтото, нахлупвам една ушанка, спокойно мога да мина както за тренди, така и за клошар, това ме устройва. невидим във всеки случай.
Ако някой иска да види как ще изглежда кварталът му след края на света, трябва да излезе на 1 януари следобед. Неописуема тишина. Наличните количества радост са изчерпани предишната вечер. Дъното е лъснало, сухо и хладно. Метафизическо дъно. Винаги съм се чудил кое всъщност се празнува – краят на една година или началото на другата. По-скоро краят. Ако се празнуваше началото, първи януари щеше да е най-щастливият ден.
Вървя през тесните заледените пътеки между блоковете. из краката ми се търкаля по някое празно шише от вино, остатъци от гърмящи установки от всякакъв калибър…
И никакъв човек навън. Започва да става подозрително. Сякаш някой под прикритието на новогодишните фойерверки е успял да изпозастреля всички. Пуснали са онази неуотронна бомба. Единственият спасен съм аз, зад дебелите стени на скривалището. Не вярвам да има друг, който предвидливо да е прекарал новогодишната нощ в бомбоубежище. Какво ли предават по Си Ен Ен след края на света. Тръгвам назад да проверя и пред мен от нищото изскачат две кучета и клошар. Първите живи същества… за тази година. Така им се радвам. Всъщност това е техният ден, тяхната Нова година е ден по-късно. Когато неизяденото от снощи е изхвърлено и контейнерите преливат като тъжни следновогодишни молове.
Прочети още:
Рецензия на „И всичко стана луна“ и „И други истории“ на Георги Господинов
Откъс от „Естествен роман“