Автор: Николай Драгостинов
Основният закон, наречен още конституционен или учредителен, съдържащ правни норми от най-общ характер и поставил си за цел формиране на придържащо се към идеите на хуманизма общество, възниква в писмена форма през втората половина на XVIII и XIX век. Неговото предназначение тогава е било да отмени юридическата власт на монархическия абсолютизъм и образуването на нов източник на правото, който да бъде прилаган върху обществените отношения в духа на идеите за естествените права на човека, обществения договор и принципа за разделение на властите. За първи път бива конституиран основният закон на САЩ в 1787год., следван от създадената през 1791год. първа конституция на Франция. През този период, както е отбелязал доц. Росен Ташев в своята книга „Обща теория на правото”, конституциите изпълняват единствено политическа роля. Те придобиват качеството „източник на правото” по-късно, в резултат на еволюция на политическите и правните идеи. Минава повече от век, преди европейските юристи да поставят въпроса за принципно различната роля на конституцията като върховен закон и за механизмите, чрез които тя да бъде включена в системата на позитивното право. Главен проблем тогава е била нуждата да бъде установена система, в която нормите на конституцията като основен закон ще имат върховенство над останалите източници на правото. Приема се, че принципът за подчинение на правораздавателните съдилища на останалите закони не трябва да бъде нарушаван; това е причината да бъде създаден конституционен съд като специализиран юрисдикционен орган. След Втората световна война конституциите в Западна Европа, а от началото на 90-те години – и тези в Централна и Източна Европа, се превръщат в източник на правото. В рамките на съответната система на правото, той притежава две основни характеристики: върховенство и основополагащ характер. Върховенството на конституцията като източник на правото е юридически израз на нейния политически характер – израз на учредителната роля на суверения народ. То означава приоритет спрямо всички останали източници на правото (както и останалите юридически актове) в рамките на съответната правна система. Основополагащият характер на конституцията означава съобразяване с нейните норми и принципи при изграждането и развитието на правната система, при обосноваване на юридическите решения и актове.
По своята същност, конституцията не може да служи непосредствено за уреждане на естественоправния живот. По-скоро тя служи за основа, върху която се поставя и развива този живот. Правните принципи, които се съдържат в нормите на основните закони, отбелязват неотменните изисквания, на които трябва да отговаря всяко позитивно законодателство и всеки правноуреден правен и обществен живот. Те се отнасят до организацията на държавата, т.е. до върховните държавни органи и техните функции, до органите на държавното управление и държавната власт, до отношенията им с гражданите, до основните права и задължения на гражданите и т.н. Някои по-нови конституции съдържат и основни норми, които уреждат общественото и стопанското устройство на държавата, и др.
Конституцията трябва да бъде приета по начин, съответен на ролята, която изпълнява в обществото и държавата. Основен принцип на съвременните демократични държави е, че властта произтича от народа. Тя се осъществява от народа или непосредствено, или чрез избрани от него органи. Тъй като консъитуцията действа за дълаг период от време, а промени в нея се извършват рядко, налага се изводът, че би следвало да се предпочете тя да бъде създадена непосредствено от народа по пътя на пряката демокрация. Най-ясният и значим начин за осъществяване на пряката демокрация е непосредственото участие на народа в създаването и изменението на Конституцията. Вторият възможен начин на демократично упражняване на властта от наода е чрез избрани от народа органи. Това означава Конституцията да бъде създадена от специално избран орган, който има качеството на орган на учредителната власт. Неговата компетентност е единствено създаване и промяна на конституцията; той не се включва в системата от държавни органи за текущо упражняване на държавната власт.
Конституцията регулира основните въпроси на обществото и държавата. Съдържанието на модерните конституции обхваща три основни групи принципи и норми.
Първата група обхваща основните принципи и начала на организация на обществото и държавата – собственост, икономическа активност, околна среда, регионално развитие. Това са основните параметри, които публичните институции са длъжни да поддържат и в рамките на които трябва да ограничават своята активност.
Втората основна група регулира основните права и задължения на гражданите. Тук център на внимание са юридическите аспекти на отношенията на отделния човек като гражданин – като член на обществото и държавата. Още първите модерни конституции включват този кръг въпроси като съществена част от своето съдържание: френската Конституция от 1791год. включва Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789год.; американската Конституция от 1787год. бива допълнена през 1791год. с десет така наречени поправки, регламентиращи правата на американските граждани (към момента тези поправки са 26, последната е от 1971год.). през последните педесет години материята, свързана с правата на човека и гражданина непрекъснато увеличава своя обхват, нормите, регламентиращи тези права, се увеличават, а тяхната защита се засилва.
Третата, най-голяма по обем група въпроси е свързана с изграждането, структурата на функционирането на органите на държавната власт. Конституцията регулира изчерпателно компетентността на централните държавни органи – законодателната власт (Народното събрание), президента, изпълнителната васт, съдебната власт, както и органите на местно самоуправление и местна администрация. Специална глава е посветена на Конституционния съд.
Принципите и нормите на Конституцията действат по два начина: непосредствено – като регулират поведението на правните субекти; опосредствено – чрез тях Конституционният съд, ако има такъв в съответната държава, прави преценка на нормите на законите и на международните договори.
Принципът за непосредствено действие на разпоредбите на Конституцията се реализира по нееднакъв начин в зависимост от естеството на текста на конституционната разпоредба. Ако текстът съдържа правна норма, определящо е нейното ествество. Ако нормата е самоизпълнима (self-executing) – предписва спазването на определено фактическо поведение, тя може да бъде непосредствено приложена, като съдята единствено трябва, поради абстрактността на конституционните норми, да конкретизира правилото за поведение. Ако нормата е несамоизпълнима (non self-executing) – предписва достигането до определен резултат, но не и фактическо поведение, чрез което той може да бъде достигнат, нейното непосредствено действие не е възможно. Освен правни норми, текстът на Конституцията съдържа и правни принципи. Начинът на действие на правните принципи е по-различен в сравнение с нормите. Те пряко не съдържат правило за поведение, а насочват към една или друга норма. Непосредственото действие на конституционните принципи се състои в това да насочват съдята към прилагане на една или друга конституционна норма. Преамбюлът на Конституцията представлява нейна неразделна част, а неговите разпоредби които формулират конституционни принципи и ценности, също имат непосредствено действие.
(*Снежана Начева*) Невинаги конституционните принципи са изрично формулирани и текстуално възпроизведени. Достстъно е конституционният законодател да е изхождал от тях като конституционна идея при конкретна правна уредба на дадени основни отношения. Това, разбира се, не отрича юридическата целесъобразност на изричното формулиране на конституционните принципи или поне на най-съществените от тях. Чрез високата степен на правна абстракция при това формулиране се постига по най-икономичен начин най-голям обхват на висша правна закрила на преценените като основни обществени отношения, чието утвърждаване и развитие принципът, като основна насока, гарантира. До голяма степен подходът и изборът на конституционния законодател са предопределени от времето, в което се създава една конституция, от традициите, които има конституционализма на съответната държава, от материалните условия, от политическото статукво в дадено общество, от народнопсихологията, от политическата грамотност на гражданите, макар и в известен смисъл подходът да може да бъде разглеждан и като въпрос на законодателна техника.
Много подходящ принцип, потвърждаващ истинността на твърдението за неписаните и неформулирани, но действени и действащи конституционни принципи са т.нар. „Основни принципи, припознати (или установени) от законите на републиката” на съвременния френски конституционализъм. Тази формула, използвана от доктрината във Франция, и от Конституционния съвет на Петата република, се налага във връзка с обособяването на един широк „блок за конституционност” (bloc de constitutionnalite), който надхвърля конституционната рамка на писаната Конституция.
Принципите, в това число и конституционните, могат да бъдат степенувани. Те отразяват различна степен на общност, имат по-голям или по-малък обхват на приложение, по-голямо или по-малко влияние върху самата Конституция и извън нея върху действащото право като цяло, върху отделните негови отрасли или дори само върху отделни институции. Според класификацията на принципите на Конституцията, те могат да бъдат изградени на основата на различни критерии и подходи в зависимост от целите на съответното представяне. В нашия случай, ако вземем за измерител съдържащата се в Конституцията на отношението човек-държавна власт и свързаната с това вътрешно изискуема демократичност на конституциите, степента в която конституцията отразява, закрепва и гарантира народовластието като своя вътрешна същност, безспорно ще изведем като карайъгълен камък в конституцията не толкова конкретни институции, колкото принципите, върху които тя се изхгражда и действа. Към тях аргументирано можем да отнесем:
– принципа на хуманизма;
– принципа на демократизма, разбиран като народовластие;
– принципа за разделение на властите;
-принципа за законността.
Сигурно ще се намерят достатъчно основания тук да бъдат отнесени и други принципи. Но в никакъв случай не може да се отрече първостепеното значение на посочените четири, за оформената в продължаващата трети век свое съществуване най-обща представа за конституцията.
По исторически замисъл и предназначение, конституцията е най-хуманният исторически акт, който определя глобалния модел на взаимоотношенията между човека и гражданина в едно общество и държавата по начин, поставящ непристъпни юридически граници на вмешателството на държавата, на държавната власт в гражданското общество и в автономията – физическа и духовна – на човека. Затова основните права на човека, както и основните права и свободи на гражданина, заедно с основните му задължения, основите на правния статус на човека и гражданина, са конституционно закрепени на едно от първите, нерядко и на първо място в системата на конституционния акт. Обхватът и характеристиката на тези права, свободи и задължения тук могат да бъдат един от безспорните измерители на демократичната същност на дадена конституция.
Конституцията също така, може да действа опосредствено – чрез решенията на Конституционния съд. В този случай тя служи като мащаб за преценка на конституционността на нормите на действащите закони и на нормите на сключваните международни договори. Във втората хипотеза възможно е Конституционния съд да бъде сезиран с искане да бъде обявена противоконституционността на международен договор преди неговата ратификация. Ако Конституционния съд установи несъответствие с Конституцията, по силата на решението нормите от международния договор не могат да бъдат ратифицирани и да влязат в юридическа сила.
Юридическата сила на Конституцията се определя от това, че тя е част от системата на действащото право. Като изтчник на правото, Конституцията представлява „върховен закон” и в случай на конфликт „другите закони не може да й противоречат” (чл. 4, ал.1 от българската Конституция). Изразът „другите закони” трябва да се приемат в неговия най-широк смисъл – не само законите или нормативните актове на държавните органи, а всички действащи източници на правото.
За първи път основният закон е конституиран в България от Учредителното събрание в Търново на 10 февруари – 16 април 1879год. В дейността на му вземат участие 231 депутати. От тях 89 били избрани пряко от народа, 118 заседавали по право, в качеството на служители от правораздавателните служби, а 24 били назначени от руският императорски комисар княз А. Дондуков-Корсиков. За председател на събранието бил избран видинският митрополит и бивш екзарх Антим I, а за подпредседатели: П. Каравелов, Т. Икономов и Варненско-Преславският митрополит Симеон. Тъй като в проведените избори се оказва, че мюсулманските представители са много малко на брой, императорският комисар назначава 11 от „най-почтенните и благонадеждни мюсулмани”, които заедно с избраните да съответстват приблизително на съотношението 1 депутат на 10 000 души от мюсулманското население. Вземат участие и по един представител на Рилския манастир, Одеското българско настоятелство и Виенското благотворитено дружество „Напредък”. На депутатите бил предложен проект за Органически устав, изработен от С. И. Лукиянов и преработен от руското правителство, което те могли свободно да приемат или отхвърлят. След приемането на Устава, издигнат още по време на неговото изготвяне до ранг на Конституция, Учредителното събрание се саморазпуска.
Създаването на първата българска конституция следва от постановленията на международните договори, а проектът се изработва от руската администрация, но като краен резултат тя е дело на търновските учредители. В нея сполучливо се съчетават националната ни самобитност и позитивната европейска конституционна доктрина. По един своеобразен начин, тя отразява свободния и демократичен дух на българския народ и принципите за народовластие, свобода, равенство и неприкосновеност на собствеността, които се поставят в основите на нашето държавно-политическо и обществено устройство. Нейното непреходно значение се изразява в това, че тя усвоява господстващите през XIX век идеи за политически либерализъм и демокрация, както и принципите за икономически либерализъм.
Като първоизточници за проектоустава се използват сръбският Органически устав от 1869год. и Румънската конституция от 1866год., които са преведени на български език.
Органическият устав на Сърбия от 1869год., известен като „Наместнички устав”, способства за по-нататъшното развитие на процеса на създаване на независима сръбска държава. От него са заимствани постановленията, които се отнасят до Беликото и Обикновеното народно събрание, Държавният съвет, Държавният съд за търсене на отговорност от министрите, колективното изборно регентство. С известни, сравнително добре обмислени изменения, се възпроизвеждат и постановленията, които дават законодателна инициатива на княза, установяват реда за обсъждането и приемането на законите и нормират издаването на наредби от Минирстерския съвет, имащи силата на закони, правото на княза да свиква и разпуска Народно събрание, неприкосновенмостта на народните представители, правомощията на парламента да обсъжда и приема бюджета на държавата, да разрешава заеми, извършването на разходи и др.
Значително по-малко са заемките от Румънската конституция. Те се отнасят до невъзможността на княза да бъде управител на друга държава без съгласието на Великото народно събрание; определянето на източноправославната вяра за официална и за независимостта на българската църква; правомощията на Минирстерския съвет да управлява страната, в случай че князът почине, до времето, когато новия монарх положи определената от конституцията клетва; въвеждането на задължително първоначално образование за всички граждани и др.
Върху първоначалния проект за Органически устав оказва влияние и руското законодателство, от което са взети изцяло найменованията на първите четири глави на проектоустава, както и някои други текстове.
„Органически устав” като държавноустройствен акт е с по-нисък ранг от „Конституция”. Органически устав имат страни, които нямат пълен суверенитет, защото са подчинени на друга държава. Наименованието на българския държавноустройствен акт е „Органически устав”. Това е следствие от обстоятелството, че както по Санстефанския, така и по Берлинския договор княжеството е васално на Високата порта. Установеното международно положение на България е неприемливо за търновските учредители. Затова се предлага и събранието приема единодушно наименованието „Органически устав за държавно устройство в Българското княжество” да се замени с „Конституция на Българското княжество”. Като се ръководят от същите съображения, депутатите гласуват да се отхвърли фрагментът от чл.3 на проекта „във васални отношения на Блистателната порта”. Тези текстуално промени обаче не променят международните договорености по отношение на статута на страната.
Първото сериозно предложение за допълване на конституционния текст е направено при обсъждането на глава I „За земята (територията) на Княжеството”. Приобсъждането на чл.3 сопред който „територията административно се дели на окръжия, околии и общини”, се развиват дебати, от които проличава, че депутатите приемат административно-териториалните единици за основа на местнатадецентрализация и самоуправление. Приема се нова алинея към текста, според който „Особен закон ще се изработиза наредбата на това административно деление върху началата на самоуправление на общините”.
При обсъждането на размера на цивилната листа на държавния глава се проявява пестеливостта на първите народни представители към изразходването на средствата на данъкоплатците. По този повод Симеон Радев пише: „Идейните различия на партиите се заличаваха съвсем като се касаеше до въпроси, които дълбоко засягаха демократичния инстинкт на нацията”. Събранието приема княжеската цивилна листа да бъде в размер на 600 хил. лева, която сума според някои депутати е „нито малка, нито голяма”. По подобни съображения депутатите отхвърлят възможността князът да бъде даряван с държавни имоти (чл.35 от проекта).
Като се следва съответния текст от сръбския устав, но със значителни промени, се приема чл.47, по силата на който князът може да издава наредби със силата на закони.
По предложение на депутати се приема нов чл.58, според който „Титли за благородство и други отличия, също и ордени, не могат да съществуват в Българското княжество”. Предложението да не се раздават ордени предизвиква допълнителни разисквания, които прикючват с компромисния чл.59 – „На Княза се предоставя да отреди един знак за действително отличие във време на война само на военни лица”.
По предложение на М. Балабанов, Учредителното събрание приема нов чл.61, който ще прави чест на Българската конституция”, заимстван от Гръцката конституция със следното съдържание: „Никой в Българското княжество не може да купува, ни да продава човешки същества. Всякой роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става щом стъпи на българска територия”.
Бурни спорове се развиват при обсъждането на глава VIII „За свободата на печата” и глава IX „За свободата на събранията”. В тях се проявяват политическите пристрастия на консерваторите и либералите, относно характера на Българската конституция. В защита на свободата на печата се изказва д-р. Г. Странски, Др. Цанков и д-р. К. Помянов. Събранието приема чл.79, който прогласява: „Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуска, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите” православното духовенство чрез митрополит Милетий предлага да се даде право на Светия синод на Българската православна църква да упражнява цензура върху каноническата литература и догматическите съчинения, което се отхвърля от мнозинството.
За търновските депутати нормираното в проекта право на гражданите „да се събират мирно и без оръжие, за да обсъждат всякакви въпроси, без да искат по-напред за товадозволение” е недостатъчно. Народният представител Д. Моллов предлага събранието да приеме текст, който да позволява на българските граждани да се обединяват в дружества. Срещу това възразяват консерваторите, но мнозинството утвърждава направеното изменение.
Както следват учението за разделението на властите и конституционната доктрина, участниците в Учредителното събрание приемат чл.13, който прогласява: „Съдебната власт във всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които действат от името на Княза. Отношението на тия места и лица се определя чрез особени наредби”.
Приемането на тази разпоредба от Учредителното събрание става безпроблемно, по нея няма разисквания. Единствено депутатът Димитър Маринов предлага нова редакция със следното съдържание: „съдебната власт във всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които издават своите сентенции по закона и сетне изпълнителната власт ги туря в действие в името на княза”. Направеното предложение се отхвърля от събранието.
Впоследствие Търновската конституция е изменяна през 1893год. и 1911год., но при това не се включват текстовете, свързани със съдебната власт. Затова не е възможно да се анализират възгледите на народните представители за третата власт.
Лаконичното постановление на чл. 13 от Конституцията е основополагащо за устройството на съдебната власт в България. Този конституционен текст предписва съдебната власт да бъде самостоятелна и независима както от изпълнителната, така и от законодателната власт. По законодателен път се определя начинът на конституиране на съдебните учреждения, редът за назначаване на съдебните органи, кръгът на правомощията им, начинът, по който се извършва работата в тях.
Търновската Конституция съдържа норми, които имат непосредствено отношение към правата на човека и осъществяването на правосъдието.
Преди всичко тя утвърждава принципа за законност и прогласява като източник на правото само „законите, които се издават и обнародват по начина, който е показан” в нея (чл.43). Равенството на гражданите пред нея законите и забраната за разделение на населението на съсловия (чл. 57) са принципи, осигуряващи достъп до еднакви съдебни органи, които прилагат точно и еднообразно законите.
Пряко отношение към съдебната власт има и чл. 73, според който „никой не може да бъде наказан без присъда от надлежний съд, която вече е добила законна сила”. Тази конституционна разпоредба е гаранция за правото на гражданина да бъде съден от законоустановен съд, който има предоставени правомощия за това. В тази връзка е и принципът за законоустановеност на наказанието (nulla poenta sine lege), закрепен в чл. 75, ал.1, по силата на който „Никому не може да се наложи наказание, което не е установено от законите”. Той гарантира статута на гражданина и се разбира като преграда срещу произвола на държавата.
От съществено значение за гражданските права и функционирането на новото демократично правосъдие е конституционната норма, постановяваща че „мъчения при каквото и да е обвинение, също и конфискация на имот се запрещават” (чл. 75, ал.2). в тази връзка следва да се посочи и разпоредбата на чл.74, според която: „Затвори и претърсвания по къщята могат да стават само според правилата, които са изложени в законите”. Конституцията охранява не само неприкосновеността на жилището, но и кореспонденцията – „Частните писма и частните телеграфически депеши съставляват тайна и се броят за неприкосновени” (чл. 77).
Търновската конституция не определя визираните в чл. 13 „съдебни места и лица” като общи граждански съдилища, както е направено в други страни, но тя регламентира създаването на специалми, военни съдилища. Според чл. 72 в редакцията от 1879год. „По работи криминални военни лица се намерват на действителна служба.” В резултат на неразбиране на нистинския смисъл на конституционната разпоредба с действащото законодателство – Военносъдебният закон и Законът за углавното съдопроизводство, се налага безусловната подсъдност на военните лица на военен съд, дори за престъпления, „които нямат нищо общо с дисциплината и званието на войника”. Вследствие от такова тълкуване военните съдилища са се утвърдили като съсловни правораздавателни органи, а това не се приема от обществото. Затова се налага коренно реформиране на военното правосъдие и изменение в тяхната подсъдност. Според министър-председателя Александър Малинов затрудненията идват от използването на прилагателното „криминални”. За да се премахне неяснотата, се предлага да се постанови, че „съставът, подсъдността и устройството на военните съдилища, правата и задълженията на съдиите ще се урежда с особен закон”.
Петото Велико народно събрание (ВНС) през 1911год. променя текста на чл. 72, който придобива следното съдържание: „Един особен закон ще определи кои криминални работи, извършени от военни лица на цействителна служба, се съдят от военни съдилища и кои – от общите съдилища.” Той става конституционна основа за последваща уредба на подсъдността на военните съдилища в съответствие с разбирането на общите и особените задължения на военните лица и необходимостта от строга дисциплина в армията.
Изключително важно значение има създадената през 1911год. алинея 2 на чл. 73 от Конституцията, по силата на която на територията на Царство България „Не могат да се създават изключителни съдилища или следствени комисии под никакакъв предлог и под каквото и да е найменование.” Според Александър Малинов, който е вносител на тези изменения на Конституцията, това допълнение е необходимо „за да се изтъкне ясно и категорично … че никой не може да бъде съден, освен от ествествения си и законоустановен съдя, и че изключителни съдилища и комисии се забраняват”.
Независимо че според чл. 73, ал. 1 никой не може да бъде наказан, освен с присъда от „надлежния„ съд, конституционния принцип се нарушава през различно време в периода от 1879-1911год. Особено драстично е нарушено при режима на пълномощията. Тогава по доклад на Минирстерския съвет в указ на Александър Батенберг се създават специални военни съдилища, които с помощта на назначените „чрезвичайни комисари” са компетентни да съдят чиновниците на изпълнителната и полицейско-административната власт, които извършват действия, „имеющи характер на възбуждане към мятеж(размирица) и неподчинение на законно установените власти”. Тези извънредни трибунали се състоят от председател – командир на дружина, и двама капитани или поручици, командващи роти. Съдилищата могат да налагат само два вида наказания: „1. смъртна казън и 2. на затвор не повече от един месец.”. Присъдите се постановяват по действащия военен устав за наказания. Смъртните присъди се утвърждават от военния министър и се изпълняват 24 ч. след произнасянето им.
С третата алинея на чл.73 се допуска създаването само на военн-полеви съдилища. Като специални съдебни органи те правораздават „във военно време или когато при належаща опасност произходяща от външно нахлуване или въоръжено въстание, страната или част от нея се обяви във военно положение…”
Конституцията от 1879год. дава определени правомощия в съдебната власт на държавния глава. Преди всичко следва да се отбележи конституционната възможност на княза да субспендира положението на чл. 73 и 74 на основния закон. Тази недемократична норма през 1911год. от V ВНС. Според Сн. Начева отмяната на чл.76 и изменеието на чл.72 са „допълнителни гаранции за зачитане правата и свободите на гражданите”.
Със специален закон се определя отношението на княза (царя) към независимите от него „съдебни места и лица”, които правораздават от негово име. Той има право:
– да смекчава и да отменя наложени наказания, по начин, определен в наказателното съдопроизводство (чл.14);
– да помилва по наказателни дела(чл.15);
– на амнистия, която се осъществява съвместно с Народното събрание.
Наред с общите и специалните съдилища, Конституцията предвижда създаването на особен Държавен съд, който да съди министрите, когато народното събрание ги обвинява „за измяна на Отечеството или княза; за нарушение на Конституцията; за предателство или някаква вреда, причинена на Княжеството за лична облага.”
Въпреки че изпълнява функцията на основен закон, Търновската конституция по време на своето съществуване не оказва особено влияние върху общрествено-политическте процеси в България заради нежеланието на политическите сили да се съобразаяват с нейните принципи и норми. Тя окончателно губи своята юридическа сила през 1947год. с приемането на републиканската Конституция на Народна република България от VI Велико народно събрание, която отделя значително място на съда и прокуратурата. В това отношение, тя следва системата на съветската конституция от 1936год., възприета и от конституциите на другите социалистически страни. Нормирането на двете институции в глава VI „Народни съдилища и прокурорски надзор” подчертава съществуващи общи характеристики и дейности, защото „както съдилищата, така и прокуратурата имат за главно предназначение, за основен предмет на своята работа защитата на правото.” Тя установява основните положения за организация и дейност на съдилищата, които ще се доразвият впоследствие в приетите закони. От конституционните разпоредби се извличат принципите, върху които се изгражда новата съдебна система:
– правосъдияето се осъществява само от законоустановените съдилища (чл. 82, ал.5);
– стздаването на особени съдилиша се извършва със закон (чл. 59). Към момента на приемането на Конституцията като особени правораздават само военните съдилища;
– право на защита пред съдилищата (чл. 82, ал. 6);
– съдиите са независими (чл. 56);
– участие на обществеността в праворазвдаването чрез съдебни заседатели (чл. 57);
– изборност на съдийския състав (чл.58). Всички съдии и съдебни заседатели се избират, освен в посочените от закона случаи.
– върховен съдебен надзор над всички съдилища в страната се упражнява от Върховния съд.
Конституцията от 1947год. не отрича някои от съдоустройствените принципи, които са отменени при действието на отменената Търновска конституция и законодателството, свързано с организацията на съдилищата. Запазените принципи и норми обаче получават ново „класово партийно” съдържание.
Според М. Геновски, републиканската конституция по коренно нов начин урежда структурата и дейността на прокуратурата, в съответствие със с ленинските принципи за прокурорски надзор. Тя е изведена от съдебната система и се поставя на подчинение на Народното събрание, което избира главен прокурор на народната република (чл.63). той извършва върховен надзор за точното изпълнение на законите от държавните органи, длъжностните лица и гражданите. Основният закон му вменява като особено задължение „да бди за преследване и наказване на престъпленията, засягащи общодържавните, националните и стопанскитеинтереси на Народната република, както и на престъпленията и действията, увреждащи независимостта и държавния суверенитет на страната.”
С Конституцията се полагат основните принципи на социалистическата прокуратура:
– централизация;
– единство и единоначалие;
– независимост;
Посочените принципи обаче са само базата, върху която се изгражда бъдещата съдебна система. Конституцията предписва да се приемат съответни закони, уреждащи организацията и дейността на съда и прокуратурата. В съответствие с разпоредбата на чл. 45, ал. 3 от основния закон се приема Закон за стдене на членовете на правителството, според предписанието на чл.60 – Закон за устройството на народните съдилища. Духът и съдържанието на конституционните текстове на чл. 62, 63 и 64 налагат приемането на Закон за прокуратурата.
Юридическата сила на конституцията приключва през с референдума от 1971год., който утвърждава новата конституция на Народна република България. Тя съдържа редица важни постановления, свързани с правата на гражданите и правосъдието. Тези постановления изразяват приемствеността с предходната конституция, като ги развиват и обогатяват.
В главата, посветена на основните права и задължения на гражданите, се регламентират важни граждански и политически права и свободи на личността:
– равенство на гражданите пред законите (чл.35, ал.1);
– забрана за привилегии или ограничаване на правата на гражданите, основани на народност, произход, религия, пол, раса, образование, обществено и материално положение (чл.35, ал2);
– гарантиране на свободата и неприкосновеността на личността (чл.48, ал.1);
– забрана да се задържат гражданите за повече от 24 часа без разрешение на съда или прокурора (чл.48, ал.2);
– отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или незаконни действия на нейните органи или държавни лица (чл. 56, ал.1);
– неприкосновеност на жилището (чл.49);
– неприкосновеност на кореспонденцията, на телефонните разговори и далекосъобщенията, освен при мобилизация, военно положение или при разрешение на съда или прокуратурата (чл.51).
– законоустановеност на престъпленията и наказанията (чл.136, ал.1);
– забрана за обратна сила на наказателните закони (чл.136, ал.4);
– наказанията да се наллагат само от установените съдилища (чл.138, ал.4);
– право на гражданина (обвиняемия) на защита в съда (чл.138, ал.1 и 2).
Конституцията запазва съда и прокуратурата като самостоятелни структури.
Правосъдието в Народна република България се осъществява от съдилищата, които с обща юрисдикция биват: Върховен съд, окръжни съдилища, районни съдилища и военни съдилища. Извън тях, Конституцията допуска създаването със закон на специални съдилища, които да разглеждат определени видове дела. Не се допуска учреяването на извънредни съдилища.
Върховният съд е най-висш съдебен орган и осъществява съдебен надзор върху дейността на всички съдилища и особени юрисдикции в страната. Като върховна съдебна инстанция той осигурява точното и еднаквото приложение на законите от съдилищата и особените юрисдикции.
Надзорът за точното и еднаквото изпълнение на законите се осъществява от главен прокурор. Той се избира за срок от пет години, но може да бъде отзован преди изтичането на срока. Главният прокурор носи отговорност пред Народното събрание, а е периода между сесиите – пред Държавния съвет. Той назначава и уволнява всички прокурори. Прокурорите са независими и се подчиняват само на закона (чл.135, ал.1).
Прокурорската институция защитава правата и законовите интереси на гражданите, като организира и води борба против престъпленията и други правонарушения, взема мерки за предотвратяването им и привлича извършителите на престъпления към отговорност. В нейните правомощия е отмяната на противозаконните актове и възстановяването на нарушените права. Като особено задължение Конституцията й вменява да „бди особено за предаване на съд н наказване извършителите на престъпления, които увреждат независимостта и суверенитета на Народна република България и нейните политически и стопански интереси” (чл.133, ал.4).
Премахването на основния закон от 1971год. с приемането на действащата конституция на Република България не става моментално след възникването на предпоставките му. Това е процес, който възниква още по време на промените от края на 1989год., довели до разпадане на еднопартийния модел за управление и изграждане на обществено-политическа система по образец на западните демократични държави. Пъровначално бъдещият характер на основният закон става обект на разискване във връзка с искането да се отмени чл.1 от тогава действащата конституция и самата отмяна, станала на 15 януари 1995год. На 12 март за първи път се уточняват и основните параметри на Закона за изменение на Конституцията, който бива разработен на съвместно заседание, проведено от представители на правителството и новосформираните опозиционни партии, известно като Кръглата маса. За изменението на действащата конституция договореностите са постигнати в рамките на премахването на всички идеологизирани текстове. Основният елемент от решенията е и формоирането на институцията на държавен глава. С пространното споразумение от 29/30 март 1990год. са определени параметрите на изменението. Остава на действащото Народно събрание да приеме текста. На трети април законът бива приет.
Законът е и единственият случай на цялостно изменение на Конституцията от 1971год. След като идеологическият преамбюл е отменен в чл.1, България е обявена за парламентарна държава. Възстановява се конституционната реалност на българския парламентаризъм. В чл.5 са описани основните принципи на политическата система, които са посочени като договореност на Кръглата маса. Възстановява се, макар и малко срамежливо, правото на частна собственост (чл.14, ал.1). Остава комунистическата трактовка на собствеността на частна и лична.
Особено внимание заслужава глава V. След като отменя Държавния съвет и въвежда институцията на държавен глава – дълго оспорваното име председател/президент, без това да е дискутирано на Кръглата маса, в изменението се прокарва полупрезидентски тип управление. Така с чл.92 на президента се дават правомощия да сменя министрите, когато не заседава Народното събрание, да назначава и освобождава по предложение на министър-председателя ръководителите на централните държавни институции.
Запазен е текста на чл.3, ал.1, който предвижда държавата да „развива и укрепва дружбата, сътрудничеството и взаимопомощтта със Съюза на съветските социалистически републики и другите социалистически и съюзнически страни”.
Другото значимо решение на Кръглата маса засяга изработването на новата Конституция. Предвижда се това да бъде осъществено от Велико народно събрание в рамките на една година и половина, считано от март 1990год., след което да се проведе референдум за нейното приемане.
На 10 и 17 юни 1990год. се провеждарт избори за ВНС. Чак на 3 януари 1991год. политическите партии, получили мандат за участие, постигат трайно споразумение за съставяне на коалиционно правителство, което се връща към основния въпрос на парламента – изработването на Конституция. Поставен е нов срок – до края на март 1991год. да бъде готов новият основен закон на страната. За сравнително кратко време в парламента постъпват 18 проекта за конституция.
След драматични дебати между участниците в парламентарните формации, на 9 юли е приета сега действащата Конституция на Република България. На 12 юли тя е подписана тържествено. Конституцията има преамбюл, една нова глава за българската конституционна практика, наречена „основни начала”, глава посветена на основните права и задължения на гражданите, и глави, регламентиращи висшите институции на държавните власти. Повявата на глава „Основни начала” е резултат от дефинираната нова стратегическа цел, стояща пред българското общество. Новата конституция трябва да се изгради върху нови и ясно дефинирани принципи, които да гарантират свободно и демократично управлявано обществото. Закономерно в тази глава се реламентират формата и принципите на управление на државата (чл.1, 2, 4, 7 и 8), очертани са приложното поле на Конституцията (чл.5), личните, гражданските, политическите и религиозните свободи (чл.6, 11, 12, 13, 14 и 16), собствеността (чл.17), ролята на държавата в икономическите отношения (чл.18-20), както и принципите на външната политика (чл.24).
Така формулираните в Конституцията принципи несъмнено отразяват едни от най-високите постижения на модерния конституционализъм. Най-дискутираните предписания на този основен закон, са ограниченията като забрана да се създават партии на етническа, расова и верска основа (чл.11, ал.4), забрана религиозните общности и верските ужеждения да се използват за политически цели (чл.13, ал.2), както и сдруженията на гражданите, включително синдикалните, да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност (чл.12, ал .2), както и изричната забрана на чужденци и чуждестранни юридически лица да придонбиват право на собственост върху земя (чл.22, ал.1).
Освен обширните и детайлно записани права, свързани с естественото право, са регламентирани и граждански политически свободи, възникнали в резултат на обществената и технологичната революция след Втората световна война. Така са регламентирани формите и пътищата за разпространение и получаване на информация, чрез слово, изображение и звук (чл.39), въведеният конституционен принцип, че „всеки има право да търси, разспространява и получава информация” (чл.41, ал1), както и правото на гражданите „на информация от държавния орган или учреждения по въпроси, които представляват за тях законен интерес” (чл.41, ал.2).
Конституцията детайлно описва правомощията и институциите на трите отделни една от друга власти. Запазва се еднокамарния парламент. Подробно са описани правомощията, начинът на свикване, основните принципи на вътрешна организация и функциониране на Народното събрание. Регламентирани са и взаимоотношенията с другите висши държавни институции, така че се осигурява политическият приоритет, а с това – и парламентарният характер на управлението.
Държавният глава според Конституцията е президентът. Той е изведен извън системата на разделените държавни власти и олицетворява единството на нацията. Конституцията предвижда и институцията на вицепрезидент, който, както и президентът, се избира пряко от народа. Макар избран пряко от народа, основният закон очертава доста ограничени функции на президента – няма право на законодателна инициатива, а единствено на отлагателно вето. Също не му е дадена възможност при каквито и да е обстоятелства да разпуска Народното събрание.
Изспълнителната власт се ръководи и осъщствява от Минирстерския съвет. Ясно е очертана, за пътви път в българския конституционен текст, ролята на министър-председателя.
Особено значима е главата, посветена на ъдебната власт и нейните институции. Това е първата демократична конституция, която подробно регламентира същина та и конституционалната организация и функциониране на съдебната власт. Тя е организирана в няколко съдебни системи – Върховен какационен съд, Върховен административен съд, апелативни, окръжни, военни и районни съдилища. Прокуратурата се оглавава от главен прокурор и тя е част от съдебната власт. Адвокатурата е регламентирана като свободна, независима и самоупраляваща се. Работата на съдебната система се управлява от Висш съдебен съвет в състав от 25 човека. Съдебната власт се осъществява от несменяеми съдии.
За първи път в българската история се появява един нов орган за съдебен контрол над законодателната дейност – Конституционен съд. Това е една от най-важните крачки към модернизиране и спазване на върховенството на конституцията и законите, като при това той запълева със своите решения и „белите петна” в конституционните текстове. Така се преодолява една от най-сериозните слабости в конституционната практика.
Конституцията, естествено, регламентира начина на изграждане и функциониране на органите на местната власт.
Действащата Конституция връща в системата на държавното управление още един орган – Великото народно събрание. Неговата функция и състав са описани в Глава „Изменение и приемане на Конституцията. Приемане на нова конституция”. Това е очевиден отглас от структурата, наложена от политическите решения на Кръглата маса.
През последните 120 години държавен живот, българското държавно устройство и обществени отношения са изграждали и са имали своята конституционна регламентация. Конституционният и правовият характер на властта и управлението, колкото и на моменти да имат изкривен и условен характер, все пак се основават на конституционния и правов ред. Това е и основанието да смятаме днешните демократични промени, като връщане към свои конституционни и държавни принципи. А чрез това – към правовия и цивилизования свят, към който ние, българите, сме принадлежали в модерно време.
За съжаление, българската конституционна практика през последните 125 години е белязана не само с възходи и градивност, а също и с посегателства върху принципи. Съществуват един кръг въпроси, които многократно са поставяни и разисквани, но така и не са намерили решение в българския конституционализъм.Може би най-важният е започналият още от Учредителното събрание през 1879год. дебат за принципите на народното представителство. Нашите конституции не дават ясно решение на цялото съдържание на понятието народен и държавен суверенитет, които се изразяват в суверенитета на населението и на управляваната от него територия. Така и до днес българския парламент остава еднокамартан с амбицията, че представлява едновременно и народа, и териториалната цялост, чиято долна камара да представлява суверенитета на народа, а горната – равнопоставеността на всяка част от територията на страната. Отхвърлянето на няколко пъти на тази двукамарна система поради нерешените национални проблеми или политическата обремененост на издигналите я сили, ни е лишило и от една друга възможност – текущия конституционен контрол върху дейността на законодателството. Това е основното задължение на втората камара – да следи за допустимостта, от конституционна гледна точка, да се приеме даден закон. Конституционният контрол, изразен за първи път като идея в българската конституционна практикав проект от средата на 30-те години на XX век, все пак намира своето решение след 1991год. в създаването на Конституционния съд. Остава открит въпроса за възможността за сезиране на тази висша институция. По сегашната конституционна практика това е достъпно само за един кръг висши институции на властта и абсолютно недостъпно за гражданското общество, за което е предназначена всяка демократична конституция.
През тези 120 години остава открит въпросът за мястото, ролята и пълномощията на българския държавен глава. Тема, дискутирана и в контекста на Търновската конституция, през комунистическите варианти, до днешния ни основен закон.
Българските конституции и конституционни проекти, въпреки всичко, ни определят като принадлежащи към един цивилизационен кръг.
И все пак, въпреки затрудненията при намиране на ефективни начини за подобряване на обществената организация, безспорен е възходящия път в прилагането и развитието на конституционната практика както в България, така и в останалия свят. Поредната глобална вълна на демократизация в края на ХХ век изведе конституционното право на преден план в политическия живот. Конституционната практика все по-често застава в центъра на политическия дебат. Това е така, защото развитието на цивилизационния процес предполага въвеждането на засилени гаранции за гражданската свобода и осъществяване на публичната власт в съответствие с предварително установени правила. В развитите си форми демокрацията се утвърждава не само като власт на мнозинството, но и като управление, при чието функциониране се зачитат правата и интересите на малцинството.
В съвременния свят, политическия живот постепенно се освобождава от своите „силови” елементи, като същевременно в обществото се повишава степента на съгласие върху основните демократични ценности. Възникващите обществени конфликти приемат конституционна форма, а решението им се осъществява чрез нормални институционни канали. Конституциите, които отдавна вече са всеобщо явление с глобален характер, се превръщат в ключов фактор за оценка на демократичния политически режим.
В разнообразието от идеи, принципи и институции се очертават основните етапи и общественхи тенденции в еволюцията на конституционализма. Съвременните конституции едновременно освобождават и обвързват индивидите и обществото, и по този начин се утвърждават като неизменни кодекси на „организираната свобода”. Опознаването на автентични нормативни източници на развитата конституционна демокрация е необходимо условие за повишаване на националната политическа култура.
Добре известно е, че преходът към демокрация изисква продължителни усилия. Твърде често вълните на демократизация предизвикват не само приливи, но и отливи. Но все пак, благодарение на възникването и развитието на българския конституционализъм, на които са чужди всякакви претенции за съвършенство, се прави значителен принос към процесите на установяване и стабилизация на демокрацията в България.
Литература:
Методиев В., Л. Стоянов „Българските конституции и конституционни проекти”, 2003г.
Начева С. „Конституционна цивилизация и българарският конституционализъм”, 2004г.
Неновски Н., Танчев Е., Близнашки Г., Киров П. „Конституциите по света”, 1994г.
Ташев Р. „Обща теория на правото”, 2004г.
Токушев Д. „История на българската държава и право 1878-1944”, 2001г.
Токушeв Д. „Съдебната власт в България”, 2003г.
Източник: nauka.bg
