Броят и площта им са твърде малки. Разположени са съвсем неравномерно сред океана и обикновено са далеч както един от друг, така и от най-близкия континент. И въпреки това повечето от тях са биологични центрове. През размножителния период там се струпват огромно количество птици и тюлени. Островите са заобиколени от плитки морета, особено богати с хранителни вещества и растения, които привличат рибите, Повечето от островите са разположени в атлантическия и индийския сектор, а също и в западната част на тихоокеанския сектор. От юг на север различаваме следните острови:
— континентално-антарктически;
— морско-антарктически;
— периферни антарктически;
— студени субантарктически;
— умерено студени субантарктически;
— умерено топли субантарктически.
Британският биолог Стоунхауз, специалист по Антарктика, класифицира островите около Антарктида точно по същия начин, В общи линии ние се придържаме към това разпределение. Границата между Антарктика и Субантарктика е важна за класификацията, въпреки че данните за протичането на антарктическата конвер генция в индийския сектор са противоречиви. Според някои по-нови карти линията на конвергенцията минава или отчетливо на юг от о. Крозе и о. Кергелен, или съответно на около 150 километра северно от о. Кергелен и южно от о. Крозе, дори и на 300 километра северно от о. Крозе и о. Кергелен (през лятото). В изложението си ние се придържаме към данните, които сочат, че антарктическата конвергенция протича по най-южната линия. Подобна неяснота съществува и по отношение на субтропичната конвергенция. Характерни за морските и периферните антарктически острови и за студените субантарктическа острови са умереният студ, голямата влага, изобилието на валежи и плътното облачно покритие, честите бури и слабите температурни колебания през сезоните и през деня. В зависимост от разстоянието до антарктическата конвергенция, от климата и растителността различаваме три категории острови в района на Антарктика. Тези, които са разположени в най-външната й зона, т. е. близо до антарктическата конвергенция, се наричат периферни антарктически острови, Към тях спадат о Южна Джорджия и островната група Хърт. Обикновено те са извън северната (зимна) граница на паковия лед, по незаледените участъци (най-често около 10 на сто от площта). Там расте антарктическата ливадина (Роа) и някои други висши растения. Благодарение на сравнително мекия си морски климат тези острови заемат преходно място по отношение на студените субантарктически острови, Обединяващ фактор е наличието н антарктическата ливадина. Непосредствено на север от линията на конвергенция е разположен о. Макуори (южно от Нова Зеландия), който е най-южният субантарктически остров, Други студени субантарктически острови са о. Кергелен (недалеч от антарктическата конвергенция), о. Крозе, о. Принц Едуард и о. Марион. Умерено студени субантарктически острови в атлантическия сектор са Фолклендските (Малвинските) острови, а в западния тихоокеански сектор — островите на юг и югоизток от новозеландския остров Южен остров (острови Баунти, Антиподови острови, острови Оклънд, о. Къмбел и о. Снеърс). Умерено топли до субтропични са групата острови Тристан да Куня (близо до субтропичната конвергенция) и о. Гоф в южния Атлантик. А островите Сен Пол и Нови Амстердам в Индийския океан и Чатъм на изток от Нова Зеландия са разположени непосредствено на север от субтропичната конвергенция и затова не се вместват в границите на Субантарктика, въпреки че биологично в много отношения заемат преходно място.
Разположените по на юг острови, които не са в непосредствена близост до континенталната суша в рамките на летния пояс от паков лед или покрай него, се наричат морско-антарктически острови. Това са Южните Шетлъндски, Южните Оркнейски и Южните Сандвичеви острови в Южната Антилска дъга и о. Буве, както и островите Балени и о. Скот край брега на Земя Виктория в западната част на Източна Антарктида, и о. Петър I, който се намира в периферията на морето на Белинсхаузен (на запад от Антарктическия полуостров). На тези острови не расте антарктическата ливадина. В климатично отношение островите при континента и от вътрешната страна на летния пояс паков лед трябва да се причислят към сушата, с която най-често са свързани чрез неподвижен морски или шелфов лед. Наричат се континентално-антарктически острови. Климатичните, географските и биологичните условия са сходни с тези по крайбрежието на континента.
Периферни антарктически острови
Покритият с ледници остров Южна Джорджия заема 4144 квадратни километра площ включително с периферните острови и е разположен на около 350 километра южно от антарктическата конвергенция. Дължината му възлиза на 170 километра, а максималната широчина — 40 километра. Островът се състои от нагънати мезозойски скали и е силно разчленен от фиорди. Високият планински хребет се издига на 2950 метра над морското равнище.
Южна Джорджия е най-северният, най-големият и най-високият от Южните Антилски острови. От многобройните малки периферни островчета най-известен стана Бърд Айлънд (Птичият остров) благодарение на научната работа, извършена от британски зоолози. Северната граница на паковия лед през зимата протича на около 180 километра в южна посока. Климатът е студен и влажен и е облачно, изобилстват бурите. Средната температурна стойност през август е минус 2° С, а през февруари — между 5° и 7° С. Флората се характеризира с тундрова растителност и мочурища. В крайбрежната зона до 225 метра надморска височина расте антарктическата ливадина (Poa flabellata), която достига 1,5—2 метра височина. Освен мъхове и лишеи тук виреят и някои видове папрат и 20 вида цветни растения. От 1778 г. до началото на XIX в. островът дава подслон на британски и американски ловци на тюлени, а от 1904 до 1965 г. там се изграждат няколко китоловни бази. Птичият остров е разположен между 53°30′ и 55° южна ширина и 35°З0′ и 38°З0′ западна дължина и се намира извън обсега, в който важи Договорът за Антарктика. Управлява се от Великобритания (от 1775 г., когато го завладява капитан Кук), но Аржентина също предявява претенции към него. На острова се намира научноизследователска станция на Бритиш ентарктик сървей.
Тъй като островът е бил населяван сравнително дълго време (селището Грютвикен е наброявало 250—500 души през китоловния сезон), били внесени и различни чужди растения и животни, като отглежданите там домашни котки и кучета са влияели върху числеността на птичите колонии. Освен „обогатяването“ на фауната с питомни зайци и домашни мишки особено внимание заслужават многобройните сиви плъхове и приблизително 3000 северни елена. Елените са потомството на около 25 животни, заселени там от норвежки китоловци преди Първата световна война. Въпреки че трите стада в днешно време живеят в определени райони, те нанасят значителни щети на чувствителната автохтонна растителност. В областите, които се обитават от северни елени, местната антарктическа ливадина Poa flabellata и растението Асаепа от сем. Розоцветни се заместват от внесената по-устойчива ливадина Роа аппиа.
Издигащият се на 2400 метра планински масив отрежда на остров Хърт (около 250 квадратни километра) първо място по височина сред разположените в Индийския океан острови около Антарктида. Вулканът, който все още е действащ, достига 2745 метра височина. Около 90 на сто от острова са покрити с ледници. Остров Хърт се намира на около 180 километра южно от антарктическата конвергенция (лятна линия). Островът е заобиколен от стръмен скалист бряг. Северната граница на паковия лед през зимата минава обикновено на 550 километра южно от острова, но в отделни години се доближава до него. Климатът е студен, дъждовен, изобилстват бурите. Средната лятна температура е около 2,5° С, а средната зимна температура е минус 2° С. Освен мъхове и лишеи се срещат седем-осем висши растения, сред които ниската антарктическа ливадина Poa cookii, кергеленското зеле — растение от сем. Кръстоцветни, Асаепа и туфи от Аrоrellа. Аrоrellа е туфообразуващ полухраст, който спада към рода на сложноцветните и се среща само в Андите в Южна Америка, в Нова Зеландия и в някои субантарктически и северни антарктически острови (вместо туфи от каменоломка, характерни за европейските високопланински райони, там се срещат туфи от Azorella).
Разположен между 53°05′ южна ширина и 73°30′ източна дължина, политическият остров не се числи към Антарктика, а от 1947 г. се управлява от Австралия, която от 1947 до 1955 г. поддържаше там своя научна база. Въпреки че в миналото о. Хърт често е бил посещаван от ловци на тюлени, изглежда, че внесени растения и животни не са разпространени на острова.
Островите Мак Доналд, които заедно с о. Хърт се причисляват към островната група Хърт, са разположени едва на 38 километра западно от o. Хърт и също спадат към Австралия, Това са три малки, нискохълмести острова от вулканичен произход с площ няколко квадратни километра. На тях растат ливадната Роa cokii и Azorella.
Студени субантарктически острови
Остров Макуори (176 квадратни километра, около 33,6 километра дължина, 5 километра максимална широчина, височина на платото 200—433 метра) е разположен между 54°30′, южна ширина и 158°57′ източна дължина и се числи към Австралия (Тасмания). Близо до него се намират още две по-малки групи скалисти острови. Няма постоянно ледено и снежно покритие. Климатът е хладен и влажен, изобилстват бурите. Средната температура на въздуха в зависимост от надморската височина варира между 4,4° С и около точката на замръзване. Островът е обрасъл с растения. Измежду 35 вида висши растения срещаме ливадината Poa foliosa и Р, hamiltonii, Аzorela и растението Stilbocarpa polaris от сем. Кръстоцветни, Открит още през 1810 г., през миналото столетие островът бил средище на лещи на тюлени, където убивали животните с удар по предната част на главата. Изтребени били морските мечки. През първата година, когато започнал ловът на тюлени, заради ценните кожи са били убити 80 000 екземпляра, а морските слонове и кралските пингвини застрашително намаляли. Днес не се знае точно кой вид тюлен е бил унищожен тогава на о. Макуори заради скъпата кожа.
През 1870 г. са били пренесени питомните зайци, които причиняват голяма вреда на растителността. На о. Макуори били пренесени и котки (преди 1820 г.), домашни мишки, плъхове (домашни плъхове) и произхождащият от Нова Зеландия австралийски дърдавец (Galliralus australis, през 1867 г.), които успели да се приспособят там. Новите обитатели и то най-вече котките и австралийският дърдавец нарушили първоначално съществуващото там съжителство – нахвърляли се върху яйцата и малките на гнездещите птици. Приземно гнездещите птици са лесна плячка, Предполага се, че котките, чийто брой още през 1820 г, направил впечатление на Белинсхаузен, днес наброяват между 250 и 500 екземпляра. Котките се хранят главно с млади зайци, но и с подземно гнездещи буревестници и вълнолюбки, плъхове и мишки. Преди да започне през 1978 г. борбата срещу тях чрез миксоматоза броят на зайците се определяше на 150 000 екземпляра. Вероятно през 1950 г. там са били пренесени зеленоглавите патици, които през последните години явно са се приспособили добре на острова. Но те гнездят само в смесени двойки с местната беловежда патица. Поради намесата на човека и на внесените отвън животни в края на миналия век са измрели два вида местни птици: разпространеният преди само на о. Макуори подвид на дърдавеца и един подвид на синьоклюния папагал (Cyanoramphus novaezelandiae erythrotis),
От 1933 г, островът е природозащитен обект, На о, Макуори работи постоянна научноизследователска станция, Приблизително от 1946 г, там отново се появили морски мечки, Тук не става въпрос обаче за антарктическата морска мечка, нито за субантарктичееката й братовчедка, а за разпространилата се новозеландска морска мечка (Arctocephalus forsteri), която настъпва и на юг, Пристигайки от Нова Зеландия, пойните птици скорец и брезова скатия, обитаващи днес о. Макуори, колонизираха острова, Следователно те произхождат от птици, които са били пренесени от Европа в Нова Зеландия и са се аклиматизирали там.
Кергеленски архипелаг (около 7000 квадратни километра) се състои от един голям главен остров (Кергелен, около 6000 квадратни километра) и от почти 300 по-малки острова и отделни скали. Архипелагът има вулканичен произход и заема площ от 200 километра на 150 километра (между 48°27′ и 50° южна ширина и 60°27′ и 70″35′ източна дължина). Главният остров е разчленен от многобройни заливи и заливчета. Платото и планините се издигат между 200 и 1850 метра над морската повърхност. Планините с височина над 1000 метра са покрити с лед и сняг. Климатът се характеризира с бури, облаци и дъждове. Средната температура на въздуха надвишава 4,5° С (средната температура през лятото е 7,4° С, а през зимата 2,6° С), Кергеленските острови са разположени на около 250 километра на север от антарктическата конвергенция. Северната граница на паковия лед през зимата минава на 1000 километра на юг. Първоначално растителният свят се е състоял от 28 вида висши растения, които виреят предимно до 400 метра надморска височина, 4 вида папрат и повече от 200 вида мъх, сред които и няколко вида чернодробен мъх и лишеи. Към тези растения трябва да прибавим и някои пренесени треви и бурени. Сред висшите растения се среща антарктическата ливадина (Роа соокii и Р. kerguelensis), Azorela, Acaena и прочутото кергеленско зеле (Pringlea antiscorbutica). Това витаминозно растение от сем. Кръстоцветни е много издръжливо. То има приосновни големи листа с кръгла или яйцевидна форма. Листните розетки са Съединени във вегетативна отводка. В миналото моряците са яли кергеленското зеле като пресен зеленчук или под формата на салата като лечебно средство срещу скорбут. Външният семенен слой е порьозна тъкан, задържаща се над водата. Следователно кергеленското зеле може да вирее и във вода. Така се обяснява разпространението на растението в острови, които се намират на голямо разстояние един от друг. На главния остров растителността е силно засегната от аклиматизиралите се питомни зайци. Пренесени там през 1874 г., те са започнали да унищожават растителността, което е довело до изменение на ландшафта. Зайците са се хранили най-вече с кергеленско зеле, Поради тази причина на главния остров то почти е изчезнало. Зайците с млечнокремава окраска имат и врагове — гигантския морелетник и котките. През 1955 и 1956 г. в борбата срещу зайците била приложена миксоматозата. Болестта обаче не се разпространила така бързо, както се очаквало, тъй като не били внесени отвън насекомите, които пренасят вируса. По всяка вероятност зайците придобиват устойчивост срещу причинителя.
През миналия век ловците на тюлени пренесли на о. Кергелен домашни мишки и домашни плъхове. Там те се аклиматизирали добре. За борба срещу мишките и плъховете още през първата половина на миналия век били докарани котки, които измрели. Котките, които днес живеят там, са потомци на две животни, пренесени на острова в средата на 50-те години. През 1974 г. броят им достига 7500 екземпляра. В резултат на мерките за борба срещу тях (чрез отстрелване) до 1977 г. броят им намалява на около 3000. След като през 1977 г. борбата срещу тях се преустановява, броят им през 1981 г. нараства на 12 000. Котките преследват птиците и зайците. Пресметнато беше, че през 1977 г. един милион птици (предимно подземно гнездящият буревестник и кергеленската патица) са станали жертва на 3500 котки. Половият диморфизъм при тези подивяли котки е по-силно изразен, отколкото при европейските домашни котки.
На о. Кергелен са били пренесени и различни други бозайници. Известно време те са били храна на кучетата. От 1952 г. отново се появили овце — засега (около 800 на брой) само на някои от периферните острови, от 1956—1957 г. има муфлони (през 1977 г. 300 броя), а от 1955—1956 г. — северни елени (през 1974 г. те наброяват 2000 екземпляра на главния остров). През 1955 г. започва зарибяване с някои сладководни и мигриращи риби (студенолюбиви сьомгови риби).
Архипелагът заема най-голямата сухоземна площ в южната част на Индийския океан. Управлява се от Франция. Той е част от Terres Australes et Antarctiques Francases (Френски южни и антарктически земи). От 1949—1950 г. там целогодишно работи научноизследователска станция.
Островите Крозе (476 квадратни километра) са съставени от пет острова от вулканичен произход. Разположени са между 46° и 46°30′ южна ширина и 50° и 52°30′ източна дължина, на около 400 километра северно от антарктическата конвергенция. На най-големия остров — Ил дьо ла Посесион, дълъг 30 километра и широк 15 километра, се извисяват покрити със сняг планини, високи от 500 до 934 метра. Климатът е студен, влажен, често има бури и плътна облачност. Средната лятна температура е около 7° С. Вечен сняг се задържа само на някои планински върхове. Растат мъхове и лишеи. По крайбрежието на трите най-големи острова вирее антарктическата ливадина (Роа соокii). В мочурищата се среща едно растение от сем. Кръстоцветни, туфи от Azorela и групи от Acaena.
На островите Крозе гнезди най-голямата общност от морски птици в света (32 вида или няколко милиона екземпляра, от които само пингвините са 2,5 милиона). През XIX в. ловците на тюлени пренесли на островите домашни мишки, плъхове, питомни зайци и котки. През 1955 г. тук също било извършено зарибяване със северни сладководни риби (студенолюбиви сьомгови риби — предимно пъстърва и сьомга).
Островната група се управлява от Франция. През 1938 г. тя е била обявена за резерват. През 1962 г. била построена метеорологична станция.
Островите Принц Едуард и Марион (и двата са млади острови от вулканичен произход на около 1,5 млн. години) са разположени на приблизително 220 километра северно от антарктическата, конвергенция. Климатът е хладен, влажен, изобилстват бури и валежи. Средната лятна температура варира между 5° С и 10,5° С, а зимната — между 1° С и 6° С. От 1947 г. двата острова се управляват от Южноафриканската република. На о. Марион съществува метеорологична станция, от . 1948 г. Този остров е по-големият (225—290 квадратни километра, 24 километра дължина и 17 километра широчина). Разположен е на 46° 54′ южна ширина и 37°45′ източна дължина. Най-високият планински връх от вулканичния хребет се издига на 1230 метра над морското равнище. Планините с височина над 1000 метра са покрити целогодишно със сняг. Във влажната и обрасла с растения низина гнездят над 2 млн. морски птици. От първоначалните видове растения се наброяват 15 цветни растения, между които антарктическата ливадина Роа соокii, други треви, Azorella и Асаеnа. Представени са и някои видове папрат. Освен това се срещат 13 вида пренесени треви, сред които Роа аnnuа и плевели. На о. Марион живеят, донесени в миналото от ловците на тюлени, домашни мишки и около 2000 котки, потомци на онези пет котки, отглеждани през 1949 г. в станцията. Първите диви котки се срещат през 1951 г. През 1973 г. броят на подивелите котки се определя на 1000—1500, а през 1975 г. на над 2000 екземпляра (храната им за една година се състои от около 450 000 подземно гнездещи буревестника). За борба срещу тях през 1977 г. бил разпространен вирусът на цялостната левкопения. Така през 1980 г. била снижена популационната гъстота на котките. Тя спадна от осем на две животни на квадратен километър. Остров Принц Едуард (44—55 квадратни километра, 10 километра дължина) се намира само на 22 километра разстояние в северна — североизточна посока от о. Марион и е разположен на 46°38′ южна ширина и 37°57′ източна дължина. Най-високият връх се издига на 672 метра височина. От пренесените на о. Марион тринадесет растения само антарктическата ливадина Роа annua се среща и на о. Принц Едуард.
Морско-антарктически острови
Островната верига на Южните Шетлъндски острови (4662 квадратни километра) се проточва над 539 километра предимно по северното крайбрежие на Антарктическия полуостров. Тя обхваща единадесет по-големи и множество по-малки острови и клифове. Североизточната група се състои от о. Кларънс (о. Шишков) и о. Елефант (о. Мордвинов). Към централната група се числят о. Кинг Джордж (о. Ватерлоо), о. Нелсон (о. Лайпциг), о. Роберт (о. Полоск), о. Гринвич (о. Берьозина), о. Ливингстън (о. Смоленск), о. Сноу (о. Малоярославец), о. *Десепшън (о. Тейл), о. Смит (о, Бородино) и о. Ло. Островната група е разположена между 61° и 63°30′ южна ширина и 53в30′ и 62°45′ западна дължина, Отделните острови имат различна надморска височина. Най-високият връх на о. Кларънс (21 километра дължина) се издига на 1924 метра, а на о. Елефант (40 километра дължина) — на 973 метра. Ледената шапка върху най-големия остров — Кинг Джордж (78 километра дължина), се намира на 610 метра максимална височина. Остров Нелсон (22 километра на 13 километра) и о. Роберт (18 километра на 12 километра) са още по-ниски. Планинската югоизточна част на големия остров Ливингстън (около 65 километра дължина) е висока до 1600 метра. Размерите на о. Сноу са 19 километра на 11 километра. За о. Смит (35 километра на 10 километра) са характерни високите планини (до 2105 метра). Остров Десепшън (наименованието означава заблуда, защото отначало откривателите не намерили входа към естественото пристанище) с кратерен остров (диаметър 13—14 километра) с форма на подкова и активна вулканична дейност. Последните изригвания са отбелязани през 1967, 1969 и 1970 г. Вечен лед покрива Южните Шетлъндски острови (в централната група той заема 90 на сто от площта, в североизточната група — 95 на сто). По-големите острови и многобройните малки скалисти островчета са изградени предимно от андезитова лава. Климатът е студен (средна годишна температура на въздуха — минус 2,7° С), влажен и с чести бури. Растат много видове мъх и лишеи, сухоземни водорасли, някои видове чернодробен мъх, а на места се срещат единствените същински антарктически висши растения (антарктическа пластица и растението Colobanthus от сем. Карамфилови).
След откриването на островите през 1819 г. тюленовата фауна започва силно да намалява. Днес на Южните Шетлъндски острови работят постоянни научноизследователски станции от няколко страни. На о. Кинг Джордж се намира руската станция „Белинехаузен“, в която от 1979 г. биолози от Германия намират дружески прием, полската станция „Арцтовски“ и една чилийска станция.
Южните Оркнейски острови (622 квадратни километра), разположени от 60°30′ до 60°50′ южна ширина и от 44° 15’до 46° 15′ западна дължина, включват четири главни скалисти острова, покрити с глетчери, и няколко по-малки периферни острови и скали. Изградени са от силурски скали. Коронейшън Айлънд (дълъг 48 километра и широк 12 километра) е най-големият остров, на който се намира и най-високият връх (1265 метра). Малкият и нисък остров Сайни (18 квадратни километра) също както някои други малки острови има биологично значение поради голямото количество гнездящи птици. Растителността и климатът (средната годишна температура на въздуха е около минус 4° С, през зимата минус 10,3° С, а през лятото около нулата) са подобни на Южните Оркнейски острови. През миналия век тук също са били изтребени морските мечки и морските слонове. На о. Сайни работи аржентинската метеорологична станция „Оркадас“, а от 1947 г. съществува научноизследователска база на Великобритания.
Негостоприемните Южни Сандвичеви острови (327 квадратни километра) образуват 340 километрова дъга (между 56° 18′ и 59°28′ южна ширина и между 26° 14′ и 28° 11 западна дължина). От единадесетте вулканични базалтови острова осем развиват активна вулканична дейност. Диаметърът им варира от 2,4 километра (о. Лесков) до 10,4 километра (о. Молтегю), а височината на планинските върхове — от 600 метра до 1375 метра. Обикновено островите са покрити с глетчери и са забулени в облаци. Климатът на южните острови е по-суров от този на Южните: Шетлъндски и Южните Оркнейски острови, а на северните е малко по-мек. Само четири острова (о. Лесков, о. Кендълма, о. Въндикейшън и о, Белинсхаузен) имат по-големи незаледени участъци. Растителността по принцип е твърде бедна (сухоземни водорасли, коровидни лишеи). Само на островите Лесков, Високой, Кендълма и Белинсхаузен, където земята се затопля от вулканични фулмароли, се срещат туфи листнат мъх и някои видове чернодробен мъх. Антарктическата пластица Deschampsia antarctica расте само на о. Кендълма. Южните Сандвичеви острови са извън сферата на влияние на Договора за Антарктика. Управляват се от Великобритания, но Аржентина също предявява претенции към тях.
Остров Буве (на норвежки Bouvetoya) е разположен между 54°2б’ южна ширина и 3°24 източна дължина в атлантическия сектор, на 1000 километра на юг от антарктическата конвергенция. Този изолиран вулканичен остров с площ 59 квадратни километра е дълъг 9,6 километра и широк 7 километра. Два планински върха достигат 800—900 метра височина. В по-голямата си част о. Буве е скрит под стометрова ледена шапка. Само 2 на сто от острова не са заледени. Климатът е студен (средната годишна температура на въздуха е минус 1,5° С) и е мъгливо. Единственият по-голям незаледен равнинен участък (650 метра на 350 метра) с височина 25 метра се е образувал от лава между 1955 и 1958 г. Тук е съсредоточена оскъдната мъхова и лишейна растителност, в която живеят някои насекоми и кърлежи, както и птичите колонии. През 1981 г. на о. Буве бяха преброени общо над 100 000 златовежди пингвина, над 10 000 пингвина папуа, неколкостотин пингвина на Адели, 1000 морски мечки и 200 морски слона. Повечето от тях се смятат за „пришълци“ в непознатата страна. Островът се управлява от Норвегия.
Островите Балени (непълни 400 квадратни километра площ) са разположени северозападно от нос Адаре (Земя Виктория) между 66° 15′ и 67°35′ южна ширина и между 162°30′ и 165° източна дължина. Те образуват верига, дълга 185 километра, която се състои от три главни острова и няколко малки скали. В по-голямата си част високите и труднодостъпни острови са покрити с лед. Растителността се състои от водорасли и някои видове лишеи.
Малкият остров Скот (около 80 000 квадратни метра) е разположен северно от морето на Рос, на 67°24 южна ширина и 179°55 западна дължина. Има вулканичен произход и в по-голямата си част е покрит с лед.
Вулканичният, покрит с ледници и труднодостъпен остров Петър I (площ около 21 километра на 9 километра), се намира в морето на Белинсхаузен на 68°55 южна ширина и 90°26 западна дължина и на 400 километра от крайбрежието на Западна Антарктида. Най-високият връх се издига на около 1450 метра. Климатът е типично морско-антарктически. Островът е открит през 1821 г. от капитан Фабиан Готлиб фон Белинсхаузен, ръководител на първата руска антарктическа експедиция.
Източник: nauka.bg
