Инени
РАДИ ЦАРЕВ
КЕДРОВИЯТ ХРАМ
…Някога аз надзиравах строежа на великите паметници, които създаде фараонът Тутмос Първия, в Карнак Наблюдавах изграждането на залата с папирусовите колони, погрижих се за издигането на грамадните фасади от прекрасен камък и за изправянето на високите мачти при двойните врати на храма от свеж финикийски кедър, а върховете им наредих да обковат с блестяща електра… Аз надзиравах изграждането на великите порти с името на Амон и на вратата, водеща в тях, която беше изкована от чиста азиатска мед, а образа на бога изваяха върху нея от скъпоценно злато… Аз следях за издигането на двата огромни обелиска при двойните врати на свещения храм…
Аз Инени, бившият царски надзирател на свещените строежи, вече навлязох в своята седемдесет и пет годишнина. Моите някога силни пръсти сега са пожълтели, изсъхнали са и едва държат перото, с което се старая да напиша върху папируса словата на живота ми. Синовете ми ще ги издълбаят на стените на скромната гробница, където ще дочакам влизането в царството на вечното блаженство.
В течението на годините се разделих с много човешки страсти, но и до този миг не мога да се отрека от удоволствието да сядам привечер в дъното на градината, която заобикаля дома ми, и да гледам водите на благословената Хапи ( Древно име на река Нил, идващо от името на богинята Хапи.).
Очите ми вече не виждат далечните очертания на храмовете на отсрещния бряг в Карнак, нито пък върховете на обелиските, обковани с електра (В говоримата реч научното понятие е „електрон“) И може би, затова пред полуугасналия ми взор се явяват отдавна забравени картини. И никой на този свят не е властен да ги изтрие от паметта и от сърцето ми, още повече днес, във времето на благосклонния към стария строител Тутмос Третия.
Ето, от водите на великата река повява хлад, както преди шестдесет години, когато ладията пресичаше слабите вълни, да ме отнесе на насрещния бряг. Сякаш виждам лицето на баща ми, дърводелец при фараона Яхмос, който ме водеше да започна работа като негов помощник при храмовия строеж за стария тивански бог Амон. Амон беше заслужил всякаква слава — дарил беше фараонът с големи победи над омразните хиксоси и го беше отвел чак в далечните северни страни Финикия и Сирия.
Когато стигнахме до десния бряг на Хапи, слязохме и поехме към очертанията на височините. Те ограничаваха на изток речната долина. Отдалече видях мравуняк от хора да копаят песъчливата земя, да я пренасят с кошници и да разкриват каменните основи на неголяма постройка.
— Това е старият храм на всемогъщия Амон, който трябва да възкръсне, сине! — продума баща ми. — Оная грамада от дънери са кедрите от Финикия, тях ще превърнем в колони за светилището . . .
И до ден днешен сърцето ми пронизва мълнията на оная горчива и сладка тръпка, която изпитах, щом докоснах с ръка правоъгълния камък от зида, издялан преди столетия от длетото на непознат каменоделец. После взех лъскавата бронзова секира и ударих по дънера, положен върху дървения статив. От него се отдели дълга и тънка треска, тя поруменя на слънчевите лъчи и започна да издава гъст мирис в горещия въздух.
Този целебен дъх на кедър ме преследваше на светло и тъмно и след завършването на сградата. Дори след като малкият храм се изпълни със златни и сребърни жертвеници и съдове, с украсени от лазуритни и малахитови огърлици каменни статуи на бог Амон, на жена му Мут и на неговите деца, с вази от розов гранит за благовония и с благозвучни арфи, не можех да се отърва от мириса, тъй като с баща ми издялахме и свещената ладия на бога от същото тъй скъпо кедрово дърво.
Работех себеотдаден, добавих сръчност и получавах похвалите на главния надзирател на фараона, който ръководеше възстановяването на сградата. Но и тогава сещах смътно неудовлетворение, тъй като знаех от папирусите и рисунките в училището, че надолу, по течението на Хапи, някога древните са строили огромните пирамиди. Върховете им подпираха и сега небесния покрив на страната. Виждал бях с очите си и развалините на древния храм на Ментухотеп, те стърчаха недалече от родната ми Тива.
Старите бяха строили за хилядолетия, а ние чоплехме повърхността на земята, за да издигнем в края на краищата една нетрайна сграда, която може би пак щеше да потъне в пясъците, ако бъде забравена.
Един месец преди голямото тържество, с което храмът щеше да бъде предаден на върховния жрец на Амон, до брега се докосна царската ладия, гребците й бяха черни като горени на огън. Прехвърлиха дървеното мостче и слезе самият Яхмос със своя син Аменхотеп, който беше малко по-възрастен от мене, и свита придворни. Фараонът премина бавно между кедровите колони, огледа шарките им, сътворени от длетата на баща ми и от моето, и изведнъж се спря рязко, наведе се. Неговият остър поглед беше забелязал купчината моделирана глина близо до основата на една от колоните.
— Какво е това? — попита провлечено той.
Главният надзирател, един от многоучените жреци на бог Амон, не се смути, а пристъпи три крачки към най-великия гост.
— Работа е на младия Инени, господарю! — отвърна бавно. — Ей го там… Напоследък той е най-добрият резбар на кедровите стълбове…
Фараонът, господарят на двете царства, ме погледна с тъмните си пронизителни очи, от които тъй се страхуваха враговете му, и продума покровителствено:
— Какво си направил, младежо?
Паднах на колене, сведох глава до каменните плочи на залата и отвърнах тихо, както подобава на един царски роб:
— Това е един мой сън, велики господарю. . . Тъй виждам храма на Амон, когато спя нощем. . .
Яхмос погледна пак сътворения от ръцете ми образ на голям храм, поклати глава и рече все тъй като че говореше на невръстно дете:
— Не съм виждал нито в Мемфис, нито във Финикия, нито в Сирия подобна сграда . . . Може би трябва да държиш здраво длетото, което е тъй сръчно, художнико … И да не сънуваш такива непостижими сънища . . .
Поклоних се пак До плочите със свито сърце, защото думите на фараона съдържаха и похвала, и отрицание, и забрана за мисълта ми. Когато божествените гости обядваха с главния жрец на храма, един роб ме заведе до младия Аменхотеп, той сложи ръка на рамото ми и каза:
— Художнико, когато стана господар, ще те потърся…
И нека вседържителят Амон и слънчевият бог Ра да направят дните му в отвъдния свят по-щастливи. Аменхотеп не ме забрави, когато след година стана фараон. Той реши първо да воюва и ме взе със себе си в похода на север.
На младостта очите са по-ясни и тялото по-гъвкаво, а гледките на старите сгради, съзидани от древни майстори, по-чудни — аз бях пиян през тези години на скитане. Гледах островърхите пирамиди, които наподобяваха насип над гроб, дървените храмове на азиатците и глинените сгради на месопотамците. Едни ме удивяваха, други радвала сърцето ми, а трети — само навяваха тъга на душата ми. Но никога не усетих пълно удовлетворение и пълно спокойствие на духа си. И се убеждавах, че бях прав в бляновете си. Боговете се нуждаеха не от чудновати постройки, а от истински домове. Само че те трябва да имат поднебесни размери и много земна красота в тях.
Победоносните войски на Аменхотеп стигнаха чак до Ефрат, но за строежи оставаха твърде малко средства, макар че сраженията винаги донасяха плячка и довличаха множество роби. По негово време съградих само един неголям храм от варовик в Карнак със зала за молитва и за празнуване на хебседа (Ритуално празненство в древен Египет, посзетено на Амон Ра.). И всички хора и жреци, и обикновени люде изглеждаха смутени при вида на храма, защото дотогава не бяха виждали нещо подобно.
Фараонът Аменхотеп изгори живота си в бойни походи, те въздигнаха високо името на Египет, но не позволиха да се изградят велики сгради. Когато моят царствен връстник заболя тежко и взорът му начена да угасва, построих за него на таванския бряг на Хапи молитвен храм. В този храм се постарах да вложа всичко, което знаех и можех да сторя за човека, уважил пръв моите сънища.
След един разлив на великата река новият фараон Тутмос Първия ми връчи жезъла на главен надзирател на свещените строежи в Карнак. Той ми поръча да сътворя храм на Амон, който да бъде над всички други. Разбрах го добре. Славата на победоносния египетски владетел беше дарена от нашия древен тавански бог Амон и неговото жилище трябваше да бъде най-величествено в света.
Петдесет дни след новото ми назначение, тогава имах на гърба си тридесет и осем години, влязох в покоите на Тутмос Първия, последван от четирима роби. Те носеха образа на голям храм. Изваял го бях от най-чиста грънчарска глина и го бях изпекъл в пещ. Фараонът, млад, енергичен, строен, висок, жилест и бърз като главата на кобра, стана от креслото, разгледа червения храм от печена глина с големите си очи, в които имаше нещо от ястребовия поглед на дядо му и острия ум на баща му. Той попипа, затаил дъх, колоните, фасадите, обелиските, мачтите и продума развълнувано:
— О, Инени, ти си истински магьосник. Ти ще превърнеш това място, наречено Карнак, в сърце на света!
Повече нямаше за какво да се бавя или да питам. Поклоних се дълбоко, направих знак на робите да изнесат глинения храм. И още същия ден се пренесох отвъд реката в Карнак. Разбира се, един човек, който не е бил главен надзирател на голям строеж, мъчно може да си представи нескончаемите неприятности, възникващи буквално през всяка минута на деня. Неведнъж забравях и жената, и децата, и дома си покрай каменните колони на великия храм, защото нямаше друг, който да носи в душата си извивката на корниза, линиите на фасадите и измеренията на големите статуи на Тутмос Първия.
Великата река Хапи, тъй близка на моето сърце, ме зовеше, както сега, да си почина на нейния бряг, да погледам платната на ладиите, които сновяха по течението, натоварени с жито, с масло, с мед и с риба или със стоките на наши и чуждестранни търговци. Да, привличаше ме, но дългът ме зовеше и неговият дълбок глас, като от дебела медна тръба, ме приканваше да бъда там, където ечаха ударите на чуковете върху бронзовите длета, където свистяха лъскавите остриета на секирите, където пращяха конопените въжета на скрипците, повдигащи грамадните каменни блокове.
Какво направих в Карнак през тези усилни години, през които Хапи редовно ставаше в определеното време лепкава, зелена, набъбваше като бременна жена и накрая заливаше бреговете със своята тъй щедра благодат, а моите хора превиваха гърбове над дебелите зидове?
Първата ми работа по осъществяване на новия храм беше да обградя мястото, където щеше да се издигне, със здрава каменна стена. В дъното на този двор беше старото светилище с кедровите колони и моите малки сгради от времето на покойния фараон, а отпред остана голяма свободна площ. Целият двор беше дълъг сто и двадесет крачки. В предната му част изградих великолепна фасада, а от двете страни на вратата издигнах две четириръбести гранитни колони. После дворът
беше обкръжен постепенно от стройни портики, всеки от по шестнадесетгранни колони, издялани от пясъчник, които почиваха на кръгли поставки. Всяка от тях приличаше на букет от прекрасни разцъфнали папируси. И в тази каменна гора от растения поставих множество грамадни статуи на Тутмос Първия, облечен в дрехи за празнуване на хеб-сед.
Покрива направих пак от ухаещ кедър, а отдолу го поддържаше само една редица от нарядко поставени колони. Получи се великанска зала, където господари бяха статуите на фараона, но тя изглеждаше пропорционална, лека, стройна и величествена. Червената чиста мед, жълтото злато и бялото сребро, които бяха употребени за украса, мъчно можеха да се изчислят.
Накрая пред външната фасада издигнах два големи обелиска от несъкрушим гранит, всеки по тридесет и три крачки, а от двете им страни поставих по две мачти от истински финикийски кедър, чиито върхове се възвишаваха дори над тези на обелиските и бяха обковани с електра. На тях всеки ден се развяваха флаговете на нашия могъщ фараон.
Странникът, пристигнал от далечните южни и северни страни, биваше смаян първом от величествените обелиски на портата, после, влязъл в слънчевия двор, оглеждаше изумен грамадните статуи на господаря и тогава пристъпваше в колонната зала, където светлината навлизаше през прозорците под самия покрив. Той вървеше плахо след омагьосания каменен папирусов лес и накрая спираше смутен и паднал духом в молитвените помещения. Там дневна светлина не влизаше и постоянно горяха светилници и жертвеници за благовония и в душата му започваше да стене коленопреклонна молитва към всемогъщия Амон.
И тъй сънищата ми се осъществиха. Богът на Тива имаше завършено величаво убежище, подобно на домовете на обикновените хора, но с поднебесни размери, украсено със злато и сребро и напълно достойно за него.
Когато храмът беше открит с тържество, Тутмос Първия ме дари богато и нареди да издигна статуята си на четири места из сградата. Тогава се отдалечих в нищожния си дом от сушени на слънцето тухли и докато моите деца и жена ми подреждаха скъпите подаръци и разтваряха ръце от почуда пред всеки отворен сандък от фараона, седнах нейде тук наблизо до брега и задрямах, смазан от умора. И нека призная, че тогава през главата ми преминаха множество мисли на гордост.
„Да — казах си, — всякога съм търсел полезното, главата ми не се уморяваше да мисли . . . Сътворих велики сгради, каквито не са издигани над земята от времето на древните прадеди . . . Това, което ми беше отредено да сътворя с майсторството на сърцето си, е наистина все сътворено . . . И всичко е моя мисъл и мое усилие на тялото и навярно хората на идващите времена ще споменат името ми и ще се поучат от делата ми…“
МЛАДИЯТ СЕНМУТ
Тъй бях се въздигнал духом, че когато дойде смъртта на божествения Тутмос Първия, се почувствувах жестоко обиден и онеправдан в своята гордост. Дъщерята на фараона Хатшепсут от главната му жена царица Яхмес беше омъжена за брат си Тутмос Втория, твърде болнав младеж, който скоро след възцаряването си почина. Нещастният потомък на великия баща остави две дъщери — Нефура и Меритра Хатшепсут, и сина си Тутмос Третия, роден от жената Исида, не от царски род.
По стария закон жреците обявиха момчето за фараон и го венчаха за малката дъщеря на Хатшепсут — Нефура. Тъй като господарят беше невръстен, царица Хатшепсут (Една от най-забележителните жени в историята на Средното царство.) с помощта на някои придворни, на везира и на върховния жрец, верни люде на нейния баща, сама зае трона и за пръв път страната ни имаше за цар една жена. А сам бог, пък и всеки обикновен човек, знае какво значи да получи власт млада, енергична и амбициозна жена. Когато такава владее един дом, е все пак поносимо. Страда само неговият стопанин. Но когато седне на трон — изпаща си целият народ. Отначало царицата се държеше почетно с мене, уважаваше ме — аз вече носех на гърба си повече от петдесет години. Поръча ми да построя светилището с кедровите колони, което възстановихме при нейния прадядо Яхмес, и няколко нови сгради. В една от тях се поставиха нови свещени ладии с образите на божествата, в другата беше сложен голям жертвеник, а в третата беше издигната една съвсем безполезна стълба за покрива на храма.
Подчинявах се насила, защото тези новости крачка по крачка обезличаваха миналата работа на мисълта ми. Сърцето ми се терзаеше, като виждах да чезне от погледа малкия, но чудно красив храм, чиито колони и след четиридесет години все още продължаваха да ухаят упоително.
В един прашен ден царицата ме повика и заповяда да сложа в залата с папирусовите колони два огромни обелиска, по-високи от тези на нейния баща. За да бъдат издигнати, трябваше да бъде разрушена северната половина на моята вълшебна зала. Царица Хатшепсут желаеше това помещение, което ми струва най-добрите години от живота, да бъде превърнато в обикновен двор.
Понечих да възразя, да се моля със свито сърце за пощада на труда ми, но си замълчах навреме, имах вече голям опит в дворцовите работи. Моята папирусова зала вероятно беше омръзнала на царицата — нали там жреците, нейните неприятели, бяха обявили Тутмос Третия за фараон!
Поклоних се до земята, отстъпих заднишком, сякаш бях приел нарежданията на повелителката, отидох в дома си и се разболях за дълго време. Тогава Хатшепсут назначи везира, хранителя на печата и върховния жрец на таванския Амон Хапусенеб за началник на всички работи на царя вместо мене.
Аз бях приятел на неговия баща Хапу, когато той беше жрец на Амон в Карнак и на самия везир, който не беше по-млад от мене. Но какво са за един царедворец старите връзки, старите познанства и дори старата привързаност на сърцето?
Хората му нахлуха в моята величествена зала, камък по камък разглобиха северната част и издигнаха за седем месеца два обелиска от асуански гранит, всеки цели четиридесет и седем стъпки — с четиринадесет стъпки над тези, които изправих за великия Тутмос Първия.
Неотдавна бях там и прочетох пак надписа на вече мъртвата Хатшепсут. Тя сама пише, че ги е издигнала като подарък на Амон, господаря на Тива — и двата от вечен южен гранит. Наредила върховете им да бъдат обковани с най-чиста електра, за да се виждат от двата бряга на Хапи. Желаела, когато слънцето се издига между тях, лъчите му да се отразяват в електрата и да затоплят целия Египет.
Да, целия Египет, целия свят, цялата вселена…
И обикновеният човек си има гордост, любов и омраза, но царската гордост, царската любов и царската омраза са подобни на буря, на смъртоносен самум за този, който им се изпречи, и дори каменните стени не могат да устоят пред тях. Ненавиждах Хатшепсут и след смъртта й, защото много тревога остави в царството и в душата ми.
Притежавах достатъчно средства, за да живея със семейството си, и затова не се върнах в царския дворец да търся работа. Построих си малък дом, обградих го с чудна градина, в него пуснах да ромоли вода и стана обиталище на пеещи птици. Децата пораснаха, направих ги хора и те потеглиха по своя път.
И все пак душата ми беше там, на другия бряг, в Карнак. Хапусенеб никога не е бил истински архитект, никога не сътвори нещо ново — повтаряше моите замисли, моите образи. Човекът, който твореше вместо него, беше младият Сенмут. Този момък с необикновена красота и несъмнен дар от боговете скоро беше забелязан от младата царица. В нейното сърце пламна неутолимата страст към него. И щом Хапусенеб се оттегли да преживее старините си на спокойствие, Хатшепсут го направи един от най-големите господари на страната.
Женската любов въздигна този човек, като мене син на занаятчия, почти наравно с властната царица. Но по-късно Сенмут доказа, че е заслужил това и със своя талант, със своето сърце и душа.
А кой знае днес, когато и Хатшепсут, и Сенмут са мъртви, че младият архитект неведнъж е идвал при мене за съвет?
Почти всеки път, преди да пристъпи към нов строеж, Сенмут влизаше тайно в дома си, затваряхме се във вътрешните помещения, правехме от глина образите на сградите и ги обсъждахме до последния корниз и последното украшение. И Хатшепсут познаваше голямата му почит към мене, затова не ме преследваше, въпреки че скърших нейната воля.
Наблюдателният човек ще види потвърждение на думите ми в строежите на Сенмут и отпечатъка на моята мисъл и на моята ръка в техните линии. Полека-лека Сенмут израсна и тогава сътвори великолепния храм-мавзолей на Хатшепсут на отсамния бряг на реката. Сенмут загина от внезапна смърт, след като почина царицата. Удари го мълнията на гнева на новия господар на Тива, който дълго беше търсил справедливостта.
Новият господар Тутмос Третия зае трона си и разгони велможите на своята бивша тъща, които се отнасяха преди високомерно с него. Той ме повика още в първите дни на царуването си, за да му предложа план за възстановяване скъпата на сърцето ми зала. Фараонът желаеше да се закрият постройките на омразната му Хатшепсут и ме покани да стана началник на всичките царски работи. Разчиташе на това, че бившата царица ми беше сторила зло. Колко малко познаваше хората като мене великият господар на Египет!
Да, Хатшепсут нарани дълбоко душата ми, като посегна на скъпия дар на моето сърце, но нали във всяка колона на Сенмут, в очертанията на грамадните му строежи личеше моят почерк?
И тъй аз не съм бил мъртъв, когато не бях начело на архитектите и художниците на страната, а и няма да бъда мъртъв и за бъдните хора, които не са родени, че и за тези, които ще се родят.
Отказах да стана началник на строежите. Рекох му, че съм твърде стар и болен, но предложих да бъда сложен за съветник на строителите. Тутмос Третия ме погледна изненадано — младостта мъчно разбира старостта и угасването на тщеславието и на желанието за мъст, за богатство и за слава. После ми каза горещо:
— Инени, ти си баща на Карнак . .. Съветвай учениците си, за да не грешат . . .
Преди повече от шест месеца Тутмос Третия замина с войските си на север, за да води битка далече на изток, и гонците му вече носеха вести за победи. Аз може би няма да дочакам неговото славно връщане. Скоро ще се преселя на другия свят, ще сложат саркофага ми в моята гробница и ще издълбаят словата ми на стените. Не се страхувам от смъртта — оставих нещо на потомството.
Отслабналите ми очи обаче виждат как моят внук строи там, до брега на изкуствения ручей, свой храм от жълта глина, който не са виждали досега очите на никой жив човек. Може би е време вече да потеглям натам, откъдето няма връщане.
Източник: nauka.bg