Имхотеп
XXIX в. пр. Хр.
За разлика от простото строително изкуство на древността архитектурата се развива едва около 3200 г. пр. Хр. или малко по-рано, когато едновременно в Египет и Месопотамия започват да се проектират сложни сгради и да се строят от камък.
Първият официален държавен архитект е египтянинът Имхотеп, който бил на служба при фараона Джосер приблизително през XXXII век пр. Хр. Неговите много от произведенията му са останали в комплекса от гробници в Сакара около Нил.
Най-забележително нововъведение на Имхотеп е пирамидата, която той избира за лична гробница на фараона. Тази първа от всички пирамиди е известна като Стъпаловидната пирамида, защото е конструирана като редица от стъпаловидно разположени каменни платформи и е с височина от около 65 метра. Постижението на Имхотеп е забележително с това, че преди него най-големите сгради в Египет са представлявали едноетажни конструкции, построени основно от тухли от кал. Технологията, която се развива под негово ръководство, дава възможност на египтяните да построят едно поколение след смъртта му най-голямата каменна постройка на всички времена (Великата пирамида), въпреки че само един век преди неговото раждане камъкът изобщо не е бил използван като строителен материал.
АНТОН ДОНЧЕВ
ПОБЕДЕНОТО ВРЕМЕ
Сбогом… Не ме оставяй. Какво да направя? Къде да ида? Как да живея? Отчаяние ме грабва и нощ безкрайна изпълва с мъка моето сърце. И всеки слънчев лъч ме пробожда, и всеки поглед —като стрела.
Неизвестен египетски поет
По пладне, когато богът на слънцето Ра легне с цялото си тяло, изтъкано от бяла светлина, върху земята на Хапи, тогава всичко, което диша — с листа, хриле или гърди, — замира, смазано от тежестта на неговата любов. А когато денят е преди разливането на Хапи — наречен по-сетне Нил, — тогава треви, животни и люде умират, задушени и изгорени от пламенните прегръдки на бога слънце. Така часът на най-пълното сияние на божествената светлина се превръща в час на смъртта, която е мрак — и това е чудно и странно за ума на хората, както много неща под бялата светлина на Ра.
Групата войници и роби, запътени през равните ниви към последния граничен канал, който отделя земята от пустинята — защото земята е пръст с вода и където свършва водата, свършва земята, а пустинята не е земя, — тези хора вървяха към пустинята, водени от една носилка. Единствената сянка на хиляди крачки наоколо, това беше сянката на две огромни ветрила от пера на камилска птица, които бавно се размахваха над носилката.
Пръстите на стъпалата на първите двама роби се заровиха в топлата кал на брега на последния канал. Робите полека отпуснаха носилката върху напуканата земя, тук-таме боядисана в синьо и зелено от стръковете на тревите.
От носилката слезе Имхотеп — везир на фараона Джосер, първият човек в страната на Хапи, защото фараонът не е човек, а превъплъщение на бога Ра. По-могъщ от фараона, защото не съзерцаваше, а действаше, защото не стоеше като позлатен истукан, а ходеше по земята — от каменоломните с робите до вътрешните светилища на храмовете. Имхотеп, който можеше да въздигне или да срине един град, Имхотеп, който знаеше всички тайни на човешкото тяло и на звездното небе, Имхотеп, който пишеше книги за лечебните треви и за пътя на планетите.
Той свали сандалите си и нагази в топлата плитка вода на граничния канал. Спря се и се огледа.
От едната страна на канала се простираше земята на хората, която раждаше и хранеше живите и приемаше мъртвите си деца. От другата страна започваше пустинята. Земята беше сива, зелена и рижава. Пустинята вече беше навяла жълти савани тук-таме върху земята на Египет и облизваше с жълт език влагата на живота.
Имхотеп прекрачи в царството на пустинята. Жаркият пясък обгори стъпалата му. Той направи няколко стъпки, като с мъка измъкваше нозете си из синкавия пясък. Спря се и отново се огледа.
Срещу него се надигаше пустинята. Плоска и гладка, ала и морето се надига като синя планина срещу човека, застанал на брега му.
Той се просна по очи върху пясъка. Болката от изгарянето и задуха сви гърдите му, той задиша често и пресечено, като изхвърлена на сухо риба. Разтворената му уста загреба пясък.
Робите отвърнаха глави. Те не искаха да гледат и да знаят — защото знанието носи само горчивина.
Имхотеп стенеше, проснат върху пясъка, и не чуваше стенанията си, защото белият огън на пламналата пустиня заливаше съзнанието му.
Той беше победен.
* * *
… Ти си вече
в ноктите на жреците, които обвиват с чисто платно твоето тяло, главата, косите, плещите, пръстите и ръцете, обвиват с лента, обвиват и обвиват — и няма вече аз да те видя …
Четиридесет години Имхотеп беше живял, като мислеше, че върви по път, начертан от съдбата още преди тялото му да се оформи в тъмнината на майчината утроба. Той беше nа дванадесет години — високо, слабо, страхливо момче, подарено от бащата на храма на бога Птах, за да не умре от глад. — когато върховният жрец на име Синхуа го повика при себе си. Детето не знаеше, че жрецът го наблюдава от дълги години и е решил да го подготви за свой заместник. А в избора на жреца имаше колкото предвидливост и мъдрост, толкова и любов, защото погледът на черните Имхотепови очи измиваше от душата на Синуха черната утайка на познанието и тегобите на старостта. Заедно с Имхотеп жрецът избра второ момче, на същите години, което като сянка да следва Имхотеп, да учи с него и ако боговете откажат на Имхотеп дълги дни, да го замести в избрания път.
В светилището на бога, там където можеха да влязат само посветените, жрецът повика духовете на мъртвите си предшественици и те предсказаха на Имхотеп неговата съдба. Имхотеп — едва отделен от трите разкрача кална нива и от сламената колиба, — той щеше да стане върховен жрец на бога Птах и после дясната ръка на фараона. Предсказанието не беше мъгляво и неясно като бълнуване, то беше пълно с имена и определени дни.
И то започна да се сбъдва. На седмия ден от третия месец на разлива отровна змия се опита да ухапе Имхотеп, но беше убита — както казваше предсказанието. Той не знаеше, че жрецът Синуха бе пуснал змията. След пет години местният владетел Джосер прати хора да го извикат в двореца му — според предсказанието. Синуха беше накарал Джосер да извика умния младеж, който вече усвояваше първите страници от вековната мъдрост на жреците. (Това се случи преди пет хиляди години, броени от нашата година,. в която пишем историята на Имхотеп, но вече бяха изминали две хиляди години, откак жреците записваха върху папирус своите знания и своите болки.) Така Имхотеп — според предсказанието — влезе в двореца на Джосер, който по-сетне обедини Египет и стана основател на третата династия от фараони. Заедно с него в двореца влезе двойникът му — човекът, който единствен знаеше и можеше колкото Имхотеп, но никога не го показваше, защото само денят на Имхотеповата смърт би бил за него ден на рождение.
Имхотеп се издигаше нагоре по стълбището на почестите и слизаше надолу в рудниците на човешките знания. Увереността, че всичко предсказано ще се сбъдне, даваше на съветите и заповедите му една сила, която заразяваше равните нему, а помиташе по-слабите от него. Той стана върховен жрец на бога Птах, той обедини с пътища, пътеки и подземни проходи храмовете на бога по целия Египет и дълго време преди воините на Джосер да преминат от край до край по благословената долина на Хапи, тя вече лежеше в мрежата от храмове като огромна сребърна риба. Силните жреци станаха навсякъде съветници на владетелите на отделните области. Бързи гълъби — кротки, влюбени птици — прорязваха синьото небе на Египет и носеха заповедите на Имхотеп. Владетелите се движеха като черни и бели камъчета в голямата игра за властта над Египет, те мислеха, че вземат свои решения, а изпълняваха волята на Имхотеп. Докато едно от белите камъчета мина през всички черти, стигна до края на игралната дъска — и се превърна във фараон. Какво друго оставаше на Джосер, освен да го направи свой първи везир?
Това бяха тежки години, в които много пъти случайността можеше да се надсмее над пророчеството на мъртвия Синуха, но непоколебимата воля на Имхотеп — „такава е волята на боговете“ — изкачи Джосер на трона. И във всички дни една стъпка зад Имхотеп вървеше неговият двойник. Никой не знаеше, че между тези двама души се роди, порасна и ги обгърна една голяма човешка дружба, която може би беше повече от любов.
Три пъти смъртта се приближаваше до възглавето на неговия приятел — всъщност станал негов брат-близнак. И трите пъти хората се чудеха, че Имхотеп се смее и нехае — защото не знаеха волята на боговете, изговорена чрез пророчеството на Синуха, че двойникът ще живее двадесет години повече от него, за да разкаже върху папируса историята на Имхотеповия живот.
Тогава смъртта дойде за четвърти път. Болестта се вмъкна в тялото на брата като змия в гърлото на спящ човек и не пожела да изпълзи — нито изгонена от болките, нито подмамена от заклинанията. Такава болест нямаше описана в нито един папирус за лекуването, тя лягаше върху лицето на брата както вечерните сенки лягат върху долина, вдигаше се по тялото му, както тъмната влага се вдига по буца сол. Братът легна върху постелята от рогозка и животът остана само в очите му. Животът — и любовта към Имхотеп.
Тогава Имхотеп слезе в най-тъмното от светилищата на Птах — там, където преди четиридесет години боговете начертаха пътя на живота му. Той знаеше тайните знаци и тайните думи, които разкъсват веригите на подземното царство и душите на мъртвите се вдигат по пукнатините на земята като прилепи по пещерни ходове. Никога не беше заклинал боговете и духовете, но сега го направи. Страхът го изстуди като стая, в която са отворени всички врати и прозорци.
Боговете не проговориха. Духовете на мъртвите не дойдоха. Имхотеп трепереше самотен и ужасен в каменната пещера на светилището — вече не от страх пред боговете, а от страх, че те не съществуват.
Когато се върна в своя дом, неговият брат беше мъртъв. Имхотеп стоя една нощ и един ден легнал до трупа му. И разбра, че има смърт — не сън, от който ще се събудиш на небето, а мрак до края, мрак без край — мрак и нищо друго. Почувства черната бездна на вековете преди неговото раждане и вековете след неговата смърт — и усети, колко е светло и дребно зърното на живота му между двата воденични камъка на вечността. Той разбра, че мъдрият Синуха го е измамил, защото е искал да създаде не оръдие на божията воля, а оръжие на своите намерения. Че ако сто пъти смъртта беше прошумяла край лицето му, не предопределението го беше спасило, а простата случайност. Че ако беше настъпил змия и скорпион, не демоните го бяха вдигнали, за да не нарани ногата си, а просто защото така беше пожелала случайността — царицата на краткия миг живот между двете вечности.( авторът перифразира думите на Платон: „Животът е миг между две вечности“. Б. р.)
Имхотеп разбра, че е смъртен.
Ах, той лежеше и усещаше тези страшни морета от вечност — преди раждането, след смъртта — тези морета от мрак, черен като катран. И там в едно ъгълче плискаше шепа светлосиня вода — заливчето на неговото днешно битие. Но заливчето не беше чисто.
Митът за пещератаА подир век ще дойдат хора и
ще попитат кой е бил този Имхотеп?
Всеки, когото попитат, ще каже.
А после при тебе ще спре чуждоземен
и саркофага ще оскверни, с безбожна ръка
твоите ленти ще размотае. И ще намери шепа прах само.
Прах като моя .
Тогава Имхотеп се оттегли в пустинята и живя четиридесет дни, без да докосне храна — само пиеше нощем, проснат по корем, зелената вода от канала, който разделяше земята от пустинята, живота от смъртта. Фараонът забрани да го дирят — Джосер не би посмял да вдигне ръка срещу могъщия жрец, но ако той сам иска да отиде при боговете, нима някой трябва да го възпре?
На четиридесетия ден той прегази топлата вода на граничния канал и седна в своята носилка. Не проговори, но робите тръгнаха по пътя през нивите, който водеше до близкия храм. Хиляди тела лежаха по очи около пътя на Имхотеп, защото мълвата за неговото изчезване беше събрала тълпи хора на мястото, където жрецът се стопи в пустинята.
Сега Имхотеп се връщаше.
Година седма по времето на разлива, месец трети, ден първи. И тази утрин слънцето изгря, както беше изгрявало безброй дни преди това и както изгрява сега — пет хиляди години след деня, когато Имхотеп тръгна да се срещне с фараона Джосер. А вестта, че главният жрец, везирът Имхотеп, ще премине през Мемфис, за да отиде в двореца, прекоси града преди жреческата процесия и край пътя се събраха тълпи хора, които знаеха, че жрецът четиридесет дни е стоял в пустинята. Тези, които го бяха виждали преди тази среща, едва успяха да го познаят. Тези, които го виждаха за първи път, говореха, че са видели божество. Лицето на Имхотеп беше тъмно, като издялано от старо дърво, а косата му беше бяла. Погледът му нито веднъж не се обърна към хората, които викаха и го славеха край пътя — той слушаше гласовете им, като че ли бяха плисък на вълни върху бряг. Имхотеп мислеше, че след сто години нито един от тези посрещачи няма да е жив, а след още сто години никой не би познал самия Мемфис, който изглеждаше в този ден така жив, сякаш се готвеше да живее векове.
Всички видяха, че на скута си главният жрец на Птах държеше сандъче от просто бяло дърво.
Фараонът Джосер — първият от династията, която после нарекоха трета — посрещна своя везир в тържествената зала за приеми, където идваха пратениците на други царства. А тези царства по него време бяха малко. И не беше ли Имхотеп пратеник не само на друго царство, а и на друг свят, след като беше живял четиридесет дни в пустинята, където за три дни умира дори куче? дума на Имхотеп — така Имхотеп говореше, такъв беше гласът му, така горяха очите му.
Имхотеп млъкна. Фараонът отвори уста за пръв път от началото на срещата. И каза:
— Какво стана по-нататък?
Гласът му беше дрезгав — Джосер почти се беше отучил да говори. Той повеляваше със знаци, с погледи или чакаше да се досетят какво иска. Понякога водеше важни разговори с гласа на свои съветници, които говореха вместо него, сякаш четяха мислите му.
— Плувах хиляди години — продължи Имхотеп. — И чух глас, който ме викаше по име: „Имхотеп, Имхотеп! . ..“ Душата ми литна към земята като риба, закачена на въдицата на рибаря. Слязох в пустинята, там лежеше моето тяло. И аз влязох в него. Разбрах, че на земята са минали само четиридесет дни. А до мене стоеше ти и ми каза: „Ела, за да ми служиш“.
— Това е било сън — каза Джосер.
Той не омаловажаваше разказа му. В съня боговете дават на смъртните откровение. Джосер чакаше Имхотеп да разтълкува съня си.
— Не беше сън — каза Имхотеп.
Той отвори сандъчето. Най-отгоре имаше свитък папирус. Имхотеп отиде до престола, остави сандъчето на седалката, която само фараонът имаше право да докосне — и разгърна папируса.
— Книга за основаване на храмовете на боговете от първата Деветка — прочете Имхотеп.
(По-сетне легендата ще разказва, че тази книга била отнесена на небето, „когато боговете напуснали земята“, но била хвърлена от звездите с ръката на Имхотеп и после намерена на север от Мемфис.)
Джосер чакаше. Той видя, че ръкописът е дълъг, целият изпъстрен с някакви неясни рисунки.
— До моя труп намерих ето това — каза още Имхотеп. Той измъкна от сандъчето нещо леко, покрито с кърпа.
Махна кърпата. Върху златна плоча се вдигаше малка пирамида, изваяна от жълт пчелен восък, сякаш от прозрачно злато. Нейните стени не бяха гладки, а на стъпала, по които човек би могъл да се изкачи по-високо и по-близко до звездите. Така слънцето видя първата пирамида — наистина още от восък и висока само една педя. Но нима дъбът не израства от желъд?
— Седях, скръстил крака върху пясъка, четях ръкописа, начертан от божествената ръка, и гледах тази восъчна играчка — каза Имхотеп. — И разтълкувах волята на боговете. Ти ме извика хиляди години след смъртта ми. Как се беше запазила паметта за мене, след като видях да изчезват царства и да изгасват дори и звезди? Кой беше извикал тебе преди мене, та да ме извикаш ти? Ето — в този храм беше запазено за хиляди години твоето тяло и паметта за тебе. Беше дошъл век — може би с нови богове, може би хората бяха станали богове — когато някой можеше да връща мъртвите отново на земята. Как? Не зная. Какво знаем ние? Нима новият човек не се ражда в жената от невидимо семе? Може би безсмъртната ни душа се крие в някакво зрънце, което плува в кръвта ни? Не зная. Разбрах само, че трябва да запазим телата си и паметта за нас до този миг, когато ни извикат. Храмът ще ни пази. Погледни го — той е като планина. Подножието му е широко, той е стъпил върху земята с цяло тяло и нищо, което идва от земята, не може да го разклати. Нито земетръс, нито разлив на води, нито враже нашествие. Върхът му е остър — той ще разсече всичко, което идва от небето, и то ще се оттече по хълбоците му. Гръм, небесен огън, проливни дъждове. Този храм ще стои во веки веков и в него ще бъде твоята мумия, царю мой. И хиляди поколения ще го гледат и наричат: „Пирамидата на фараона Джосер“.
Джосер мълчеше. Той гледаше крехката играчка, висока една педя.
— Колко голям ще бъде храмът? — попита той.
— Всяка страна, опряла в земята, ще бъде двеста и петдесет лакътя. И върхът ще бъде издигнат над земята сто и двадесет лакътя. И целият храм ще бъде от камък.
Джосер отиде до престола си, свали на пода празното сандъче и седна. Отпусна длани на коленете си и отпусна глава върху дланите си.
— Нашият народ не умее да строи от камък — каза той. — Камъкът е твърд и студен, дървото е меко и топло.
Аз ще науча хората от Египет да обработват камък и да строят от камък.
— Колко хора ти са нужни, за да построиш този храм? И за колко време?
— Всеки четвърти мъж от твоето царство трябва да работи три месеца в годината на строежа на твоя храм. Така всеки, който препасва връв и се нарича мъж, ще пипне с ръка камъните на твоята гробница.
— Всеки?
— Всеки. За една година всички мъже ще минават през строежа.
— Колко години?
— Тридесет.
Джосер затвори очи. Той знаеше, че жрецът е направил своите изчисления — или ги е прочел в свещената книга. Тези числа замаяха фараона повече от разказа на Имхотеп.
— Но ако ние съберем такава войска, бихме могли да завоюваме света — каза Джосер.
— Но ти не би удължил живота си дори и с един лакът — ако и да станеш повелител на света.
— Ние не бихме могли да водим дори и една война.
— Ние ще водим единствената война, която си струва потта и кръвта. Войната срещу времето. Война за вечност.
Джосер мълчеше, втренчил поглед във восъчната прозрачна пирамида.
— Това … когато е готов храмът, той ще се вижда отдалече?
— В равната пустиня той ще се вдига като връх на планина. И ще разказва на всички за мощта на този, който е вдигал планини в пустинята.
— И ще стоя … дълго …
— Хилядолетия. До окончанието на вековете.
— И ще се нарича — храма на Джосер …
— Да.
Фараонът свали пръстена си с печата и го подаде на Имхотеп.
Върви и повелявай от мое име, все едно, че ти си Джосер. Аз не бих могъл да бъда Имхотеп.
* * *
Може би после добрият Озирис
нашите две души ще приеме, и може би подир
тридесет века ще ни превърне в нетрайни
форми: в змии, в птици, в зверове разни,
докато дойде нов ден, предсказан, и сам
не стане на прах Озирис —
забравил всички, и от всички забравен.
Имхотеп, велик везир на фараона Джосер, главен жрец на бога Птах, вдигна народа па Египет на свещена война с Времето. И египетския народ води тази война тридесет години. Селяните, които първи загризаха камъка и заровиха ръце в пясъка, в края на строителството разказваха приказки на своите внуци за тези дни — така далечни и мъгляви, сякаш войната беше продължавала вечно. Името на Имхотеп се споменаваше най-напред само с омраза, с него майките плашеха децата си. После в страха се смеси почит, заговориха, че е син на бога, че е слязъл от небето и ще отиде отново там, когато се положи последният камък на пирамидата.
Но краят не се виждаше. Всеки три месеца тълпи хора тръгваха към строежа, изпращани с плачове и проклятия. И срещаха по пътищата работниците, които се завръщаха— прашни и бели като призраци, загубили дори погледите си от изтощение, с пръсти, сгърчени като нокти на птица около невидимата дръжка на чука, длетото и лопатата.
Имхотеп положи основата на пирамидата на границата, до която достигаше водата на Нил по време на своите най-широки разливи. На изток зеленееше животът на нивите, на запад жълтееше мъртвата пустиня. Входът в гробницата беше откъм север, сякаш продължение на граничния канал, от който Имхотеп пиеше живителната влага, докато чакаше просветление в пустинята. Сякаш каналът се вливаше в храма, за да дава вечен живот на фараона, там, дълбоко под земята, в покоите на смъртта.
Огромни стени — с обиколка хиляда и седемстотин метра — заграждаха храмовете, дворовете и пирамидата. Стените бяха високи десет метра и широки петнадесет метра — по тях можеха да се разминат осем колесници. А вътре в тези стени беше каменното царство на Имхотеп.
Врати, проходи, галерии, дворове, храмове, дворци — това се вдигаше над земята. Под земята се криеха кладенци, складове, погребални зали, светилища. За каменното царство на Имхотеп се разказваха сказания, никой не го беше обходил, никой не знаеше колко стълбове, врати и стаи има в оградената от стената свещена земя. Никой освен Имхотеп. И всичко беше изградено от камък.
Сам Имхотеп избираше камъни в каменоломните. Сам той чертаеше пътищата, по които блоковете се влачеха по пясъка или плуваха със салове. За пръв път той накара камъкът да се вдига като стебло на папирус, да ляга като греда на покрив, да се извайва като рогозка. Да се превръща в змия, в паст на куче, в саркофаг. До него Египет строеше с дърво и кирпич. С Имхотеп дойде камъкът.
Но в дворовете, галериите и дворците мисълта на Имхотеп си играеше с камъка. Те бяха като рисунки, с които майсторът опитва своето перо, преди да напише най-важното слово, в което се крие смисълът на целия лабиринт, словото, което обяснява и подпечатва — слово едновременно заглавие и подпис. Там нямаше игра, извивка, украса — то беше и просто, и ясно, само мисъл и воля.
Това беше пирамидата.
Тя бавно се издигаше нагоре — шест стъпала към небето. Когато единият гигантски четириъгълник стъпеше върху основата, Имхотеп заповядваше да се засипе цялата пирамида с пясък и по този насип започваха да влачат новите каменни блокове. Петдесет, сто души около един каменен блок. Десетки хиляди около пирамидата.
Една смяна си отиваше, идваше друга и винаги около пирамидата пълзяха, спяха и умираха като че ли едни и същи дребни човешки същества — изсушени от слънцето като мравки, посипани с пясък, прах и вар. Еднакви като мравки. Всяко същество — слабо и крехко, тъй слабичко и нежно, че никога човек не би повярвал, че то може да вдигне тази планина сред пустинята. А всъщност то беше безсмъртно и могъщо, защото раждаше и се възраждаше и носеше една обща воля, която наглед му беше наложена, но само тогава оживя, когато това множество я прие и я претвори в камък.
Времето не можеше да победи египетския народ, защото той не старееше. Но времето се бореше с него. То изсуши десницата му — Имхотеп почна да пише с лявата ръка. Изсъхна и лявата — Имхотеп се опита да пише с крак, после почна да диктува. Направи си двойна носилка, в която до него седеше писец, комуто Имхотеп говореше от сутрин до вечер. Започна да бълнува — и заповяда писци да бдят над ложето му и да записват думите, изтръгнати от кошмарите. Сутрин, на светлината на слънцето, той четеше записките им и тайно се удивяваше на чудото на човешкия разум. Защото вече не усещаше личност, а човешки ум, вложен за кратки дни в едно слабо тяло. Само веднъж Имхотеп усети сърцето си да се свива — когато разбра, че пред погледа му пада сива завеса и знаците на писмото играят върху папируса. Блясъкът на пустинята и белият варовик му отмъщаваха.
Той основа „домовете на живота“ — училища и светилища при храмовете, където събираше най-умните и сръчни деца на Египет, за да ги учи на знания и магия. Той смесваше истина и мечта, объркваше богове и хора — но строеше. И говореше. Хората не знаеха дали е строител, звездоброец или лекар. Не знаеха дори дали е човек. Никой не помнеше кога се е родил. Струваше им се, че е вечен, че годините му се подновяват като на орел.
Имхотеп говореше, говореше, говореше. Други пишеха, чертаеха, строяха. А Джосер мълчеше. Но и той като Имхотеп чакаше — деня на края.
Тогава млъкна и Имхотеп. Задухата го хвана за гърлото и почна да го души. Сърцето му спираше и той чуваше в тишината нечии стъпки. Те идеха към него. Той лежеше в тъмната си стая, защото слънцето забиваше лъчите си в очите му — и чакаше.
И пак чу стъпки. Но не влезе смъртта — влезе началникът на строежа, вторият Имхотеп, новият негов двойник, роден и възпитан от жреца. Гласът на младия Имхотеп беше прегракнал от викане. Но не трябваше говор — нямаше какво да се каже.
Имхотеп се надигна от ложето. Вторият Имхотеп кимна.
Положиха Имхотеп върху двойната носилка. Мястото на писеца беше празно — нямаше какво повече да се каже. Тогава Имхотеп видя пирамидата. Слънцето бе вече слязло зад далечните ЛИБИЙСКИ планини и те димяха над пустинята като синьо-розово кадене на жертвоприношение. Тъмна и могъща, пирамидата се вдигаше към небето — по-плътна и по-силна от сините планини.
Сто хиляди работници стояха край пътя на Имхотеповата носилка. Синове и внуци на тези, които фараонът беше докарал преди тридесет години на равното място, на границата между земята и пустинята, между живота и смъртта — и беше казал: „Тук ще бъде“. Той виждаше и другите — призраците, които димяха от пясъците като сиянието на планините, жертвите в основите на пирамидата. Колко души загинаха на строежа? Работеха сто хиляди на смяна, умираше всеки стотен човек. Хиляда мъртви на смяна, четири хиляди на година. Сто и двадесет хиляди за тридесет години. Мъртвите строители бяха повече от живите, които сега мълчаливо изпращаха Имхотеп.
Положиха Имхотеп на върха на пирамидата, на последната площадка. Там лежеше гранитна плоча, на която трябваше да се издълбаят свещени слова.
Имхотеп лежеше на гръб и усещаше как камъкът бавно изстива. Как изстиват пръстите му. Устните му. Челото му.
Небето потъмня. Светнаха звезди. Виждаше само звездите, беше самичък срещу небето, срещу вечните звезди. Тогава той усети как върху му се нахвърли — отгоре, като струи на пороен дъжд, като звездна светлина — неговият враг. Времето.
Времето стопи тялото му за миг, както се стопява капка влага върху нажежена плоча. Камъкът остана гол и гладък срещу Времето. После се напука, разпадна се и се превърна в прах. Вековете и хилядолетията валяха върху пирамидата, стичаха се по хълбоците й като порой. Разядоха скъпия варовик от Тир, който обличаше стъпалата, развяха го с вятъра. Изгризаха с пясъка на пустинята всяка пукнатина. Пирамидата потъмня и се набръчка, проличаха очертанията на всеки камък, като ребра на скелет. После пирамидата престана да се променя. Времето спря.
Тогава времето се нахвърли срещу храмовете и дворците. Изравни ги с пустинята, затрупа ги с пясък и забрава, разсипа на пепел костите на Джосер дълбоко в земята, алабастровия саркофаг. Храмовете и дворците изчезнаха, все едно че никога не са били, наоколо бавно дишаха пясъците на пустинята.
Но пирамидата се издигаше над пустинята — шест стъпала към небето, — непобедена и непобедима.
И Времето спря.
Имхотеп се усмихна. Устните му едва се разтвориха — и сега звездната светлина блещукаше не само в зениците му, а и върху мокрите му зъби. Отражение върху влага, блясък на живот — защото влагата е знак на живот.
Имхотеп чу хиляди хора да произнасят името му. Да го предават от уста на уста. От век на век. Хора, които щяха да се родят и чиито форми още едва-едва зрееха дълбоко в недрата па земята. Те с мъка произнасяха името му. Наричаха го син па бога Птах. Казваха на бога Тот бог Хермес. Преиначиха Имхотеп на Асклепий и Ескулап. Но го помпеха. Помпеха го!
Имхотеп отново усети, че се издига към звездите. Той пак заплува в пустото, бистро море на небето. Летеше и чакаше гласът да го повика: „Имхотеп! Имхотеп!“.
Погледът на Имхотеп угасна. Само между устните му блещукаше звездна светлина, сякаш той беше прехапал със собствените си зъби, по своя воля, сребърната нишка на живота си — след като беше победил Времето.
Източник: nauka.bg