Християнството у придунавските хуни IV – V в.

Познати са ни няколко на брой, изрични сведения, които недвусмислено посочват наличието на християнски общности сред различните категории неромейското население, обитаващо пограничните северни райони на Империята за периода на V – VI в. Блажени Йероним (347 – 420), един от най-големите учители на Християнството в късноантичния свят, свидетелства, че „Хуните учат псалтира и греят скитския студ с топлината на вярата: златокосата и руса гетска войска е обкръжена с църковни палатки. Те  може би затова се бият против нас с равна на нашата храброст, защото изповядват същата вяра.”¹. В българската и световната историография проблемът, за ролята на българите в историята на скитските военно-племенни общности или т.н. хуни, се счита за решен и тяхната принадлежност към въпросните не се поставя под съмнение. Но с оглед на факта, че общностите в хунския съюз не са ясно диференцирани от античните автори, само ще маркираме сведенията, които споменават за християнски анклави сред хуните, без да гадаем, до кого точно се отнасят те. Според П. Георгиев, сведението на Св. Йероним би трябвало да се отнесе към последните две десетилетия на IV в. и управлението на импаратор Валент (328 – 378)² . Проф. Хелфен съотнася въпросното сведение след 399 г., т.е. към първите години на V век, но предполага, че псалмопевците хуни може да са Йеронимова измислица³. Каквито и да са били съображенията на проф. Хелфен, можем да допуснем, че за същите християни хуни свидетелства и късноантичния историк Созомен (400 – 450), който ги локализира край град Томи в Скития. Созомен  пише: „По това време⁴ църквата в Томи, всъщност всички църкви в Скития (Малка Скития, б.а.), се намирали под напътвстията на Теотим – скит. Той бил обучен в познанията на философията и тъй неговите добродетели спечелили адмирациите на варварите хуни, които обитавали бреговете на Истър и които го наричали бог римски, защото чрез него те познали светите дела […]”.⁵ След смъртта на Теодосий I  и по време на управлението на Хонорий (395 – 423),

1. J.P. Migne. Patrologia Latina Vol. 22, col. 870
2. Георгиев, П. Траки / Готи / Славяни, С. 2009 г., стр. 26
3. Otto J. Maenchen-Helfen, The World of the Huns: Studies ina Their History and Culture. University of California Press, 1973, с. 262
4. Края на IV в. Годините на Теотимовото резидиране в Томи не са известни, пасажa касае последните години от управлението на Теодосий I.
5. Sozomen (Hermais), Historia Ecclesiastica, Book VII, Ch. 26; вж. и ГИБИ, I, стр. 65.

Созоменовите хуни проникват дълбоко в Тракия, като организират свой изходни бази из Мизия⁶. Според Блажени Йероним, същите варвари се оказават сериозен противник за Империята защото, както пише той, те изповядвали същата вяра като ромеите⁷. По същото време към скитите живеещи край Дунав, се отправя още една група мисионери⁸. За тяхната дейност ни съобщава Блажени Теодорит епископ Кирски (393 – 457). В своята „Църковна история” Теодорит Кирски пише, че св. Йоан Златоуст (347 – 407) научил, че край р. Дунав живеят скити, които отчаяно търсели някой, който да избави душите им⁹. В ролята си на Константинополски архиепископ, Йоан Златоуст незабавно разпорежда подготвянето и изпращането на тази, първа по вида си, мисионерска мисия до хуните организирана от самата Константинополска църква¹⁰.

Цитираните текстове, създават впечатление, че придунвските хуни са обект на систематична мисионерска дейност от самия край на IV в. Макар да поставят под съмнение успаваемостта на въпросните мисии, в своите коментари Хелфен и Томпсън¹¹ допускат наличието на християнизирани общности сред хуните към първите години на V век. Към второто десетилетие на V в., християнизираните хуни се превръжащт в реално съществуващ обект на ромейската политика. Според Павел Орозий (385 – 418) христовите цъкрви на Изток и Запад се преизпълнили с хуни и всякакви разнородни варвари¹², като за пребиваването им на ромейската земя, сред останлите християни, трябвало да се благодари на Бог. Сведението на Орозий, може да бъде изтълкувано и като опит за възхвала на християнската епоха, което не почива на реални събития и представя една изопачена ситуация, в която всемирното триумфиращо християноство е пуснало корени дори сред най-дивите варвари. От друга страна, има категорични сведения, че някои от кралете и аристокрацията на свебите и бургундите¹³ (част от варварите, за които пише Орозий, б.а.) са християнизирани през V век. Следователно, можем да приемем, че Орозий не случайно поставя и хуните редом  с останалите християнизирани варвари и причината за това е различна от тази, която изтъква проф. Хелфен¹⁵. Не е трудно да се направи и пряка връзка между въпросните хуни християни и хуните, които се сражават с император Теодосий I (347 – 395) във войната срещу западния император Максимус (383 – 388)  през 388 година. Теодосий I съумява да се договори и да събере войска.

1. Sozomen (Hermais), Historia Ecclesiastica, Book VII, Ch. 26; вж. и ГИБИ, I, стр. 65.
2. ГИБИ, I, стр. 67.
3. J.P. Migne. Patrologia Latina Vol. 22, col. 870
4. Thompson Е.А., Heather J.P. The Huns. Oxford Uni. Press, 1996, с.44
5. Theodoret, Historia Ecclesiaastica, Book V, Ch.XXXI: “On learning that some of the Nomads encamped along the Danube were thirsty for salvation, but had none to bring them the stream, John sought out men who were filled with a love of labour like that which had distinguished the apostles, and gave them charge of the work. I have myself seen a letter written by him to Leontius, bishop of Ancyra, in which he described the conversion of the Scythians, and begged that fit men for their instruction might be sent.”.
6. По въпроса за тази мисия сред хуните вж. Helfen, The World of the Huns, с. 265; Thompson, The Huns, с. 44 .
7. Helfen, The World of the Huns, с. 260 – 270; Thompson, The Huns, с. 40 – 46
8. Orosius, Historiarum Adversum Paganos, Liber VII Col. 41,8: “[…]quod uulgo per orientem et occidentem ecclesiae Christi Hunis Suebis Vandalis et Burgundionibus diuersisque innumeris credentium populis replentur[…]”.
9. За свебите вж. The Cambridge Ancient History: Late antiquity: Empire and Successors, A.D. 425-600. Cambridge University Press, 2001, с. 121 – 122;
10. Вж. Helfen, The World of the Huns, с. 263. Според Хелфен хуните влизат в църквите, но само за да грабят, палят и насилват монахини.

Теодосий I съумява да се договори и да събере войска съставена предимно от варвари: хуни, готи, алани и др.¹⁶ Несъмнено варварите участват в армията на Теодосий I на федеративни начала¹⁷. Kакто свидетелства автора на Теодосиевия „Панегирик” Пакатус, самия император им обещал, ако приемат да го подкрепят в кампанията срещу Максимус, статут на привилигировани войници.¹⁸ Трудно е да се каже, какви са били условията на споразумението между онези хуни, които с участието си в победоносната кампания на Теодосий I си спечелват една по-привилигирована позиция спрямо другите скити, но е особено вероятно те като федерати, да са получили правото да се настанят на ромейска земя. Към самия край на IV в., нова политическа криза обхваща западноевропейските части на Империята, но този път тя има ясен религиозен отенък и скоро се превръща в същинска гражданска война.¹⁹ В този съдбоносен сблъсък с паганизма, балканските хуни – федерати, за първи път ще хвърлят своята конница в защита на Христовата вяра. Йоан Антиохийски сочи, че въпросните варвари, населяват и са повикани на помощ срещу узурпатора Евгений²⁰от вътрешността на самата Тракия²¹. Това недвусмислено показва веднъж техния специален статут и втори път – дава някаква представа за условията, на сключената между хуните и Теодосий I  foedera от 388 г. Сведението на Йоан Антиохийски е единствения източник, който хвърля светлина върху хуно-ромейските отношения от края на Теодосиевото управление. Фактът, че хрониста пише за повече от един хунски вожд²² в Тракия е красноречиво доказателство за наличието и на повече от една хунска военно-племенна общност на ромейска територия. Със съществуването на тези хунски анклави се обяснява и лекотата, с която както свидетелства Созомен, нови варвари безпроблемно проникнали и се установили в Тракия в началото на V век.

Наличието на християни сред онези от варварите, обозначени от късноантичните автори с политонима хуни, е безспорно. Техните местообиталища са локализирани от същите автори непосредствено до или на ромейска територия, поради което те се превръща от обект в субект на ромейската имперска политика. Ревностният, дори фанатичен християнин Теодосий I трудно би преглътнал оскверняването на ромейската, т.е. християнската земя, от населяващите я безбожни хуни, пък били те и федерати. За това, не бива да ни учудва, че и първите мисионерски мисии сред ромейските хуни датират от към края на Теодосиевото управление в последните години на IV век.

Реалността и събитията, такива каквито са ни представени от късноантичните и средновековни автори, не дават основание за допускане съществуването на систематична и целенасочена политика на християнизиране нито на хуните, нито готите или на които и да е варварски общности oт тази епоха. Не е учудващо, че макар

1. Helfen, The World of the Huns, с. 44 – 46;
2. The Cambridge History of Early Inner Asia, Vol. I. Cambridge University Press, 1990, с. 181
3. In Praise of the Later Roman Emperors, The Panegyrici Latini: Introduction, Translation, and Historical Commentary, with the Latin Text of R.A.B. Mynors. University of California Press, 1994, с.497: “[…] Finally you granted the privileged status of fellow soldiers to the barbarian peoples who promised to give you voluntary service, both to remove from the frontier forces of dubious loyalty, and to add reinforcements to your army.”
4. Подробно войните на Теодосий I вж. Williams S., Friell G. Theodosius: Empire at bay. Routledge, 1994, с. 119 – 142
5. ibid.
6. Вж. Йоан Антиохийски в ГИБИ, III, стр. 29: „[…]Теодосий вдигнал мнозина от хуните в Тракия заедно с техните племенни вождове и се отправил на поход към Италия, за да залови Евгений неподготвен и без да подозира нищо.”
7. ots=camvPW2ILs&sig=oL9MIwyoodhjC-

и да съществуват християни сред хуните, повечето автори от V век ги определят като езичници. Описвайки ромейските съюзни войски в Галия (федерати дислоцирани в провинцията, б.а.) църковният историк Салвиан поставя хуните редом със саксонци, фанки и гепиди като изрично посочва, че и те са езичници²³. Сведението, което ни е оставил Салвиан е отнесено към четиридесетте години V век, близо половин столетие е минало от Теодосиевото управление и първите християнски мисионерски мисии сред балканските хуни, за това нямаме причини да смятаме, че има непосредствена връзка между хунските гарнизони в Галия, които явно са езичници и тези настанени от Теодосий I на Балканите. Заключенията, които се извеждат от анализа на Салвиановия пасаж, не бива да се генерализират и паганизма на галските хуни механично да се прехвърля върху хунските общности из Евразия²⁴, особено върху тези, които са в непосредствен досег с метрополията Константинопол.

С централизирането на могъщия варварски военно-племенен съюз, при управлението на Атила (434 – 453) към средата на V век, не настъпват особени промени спрямо разпространението и популярността на Христовата вяра сред хунските общности. В мимолетната протодържава на хуните, просъществувала няколко десетилетия, е налице един нетипичен за времето си религиозен плурализъм и дори толерантност спрямо различните верски учения и секти²⁵. Единственият по-сериозен инцидент, в който може да се търси религиозен предтекст, но който по никакъв начин не променя статута на Атиловите поданици християни, е оскверняването на хунските гробници северно от Дунав от епископа на Дунавския град Маргос през 440 г. и последвалата хунска наказателна акция през следващата година²⁶. Както свидетелства Приск, причината изтъкната от хуните била разбиването и ограбването на гробниците на „техните царе”. Фактът, че това деяние е извършено от духовно лице наистина предполага и някакъв религиозен мотив, но както отбелязва проф. Хелфън не бива да ни учудва, че инициатора на грабежа е духовник²⁷.На друго място в своята монография, проф. Хелфън привежда едно крайно любопитно сведение, което отлично илюстрира начините, по които християнството прониква сред хуните, oсобено с увеличаването ареала на тяхната власт над територии населени от християни във времето на Атиловото управление. Сведението гласи следното: „Някой синове на църквата, заробени от враговете, превърнаха господарите си в слуги на Евангелието и като ги посветиха в тайствата на вярата, се извисиха над своите военновремени господари. Докато служеха в римските армии, някои чужденци езичници успяха да се запознаят с вярата в нашата родина, тъй като нямаше как да я познават в своята земя; те се завърнаха  по своите домове, обучени в Христовата религия”²⁸.

Съществуването на християнски общности сред хуните, които обитават под една или друга форма ромейска територия и начините на проникване на християнството сред тях, от времето на Теодосиевото управление до самия край на V век, са изрично докуметирани от късноантичните хронисти. Следователно приемането, на общо основание, че е невъзможно към VI век федератите по Дунавския лимес да са християни е неоснователно.

1. Migne. Patrologia Latina. Salvianus Massiliensis Episcopus, De Gubernatione Dei Octo Libri, IV, 14: „[…]ut de paganis, quia prior illorum error est, prius dicam, gens Saxonum fera est, Francorum infidelis, Gepidarum inhumana, Chunorum impudica[…]”.
2. Вж. Helfen, The World of the Huns, с. 262; Хелфън изпада в противоречие със собствената си теория за мултикултурализма на хунската общност като генерализира и налага една предпоставена рамка на базата на сведения като горецитираното. Според Хелфън, „[…] Хуните, като хора, са били толкова езичници към средата на V век, колкото когато са пресекли р. Дон.”
3. ibid. с. 261 – 262.
4. Вж. Приск Тракиец в ГИБИ, I, стр. 93:  „Скитите нападнали ромеите по време на панаира и избили мнозина [от тях]. Тогава ромеите изпроводили  при тях пратеници и ги обвинявали, че са завзели крепостта и са пренебрегнали договора. Скитите отговорили[…] че били извършили това за самоотбрана, тъй като епископа на Маргос бил преминал в тяхна земя, издирил гробниците на техните царе и ограбил поставените в тях съкровища.”
5. Вж. Helfen, The World of the Huns, с. 110, n. 508.
6. ibid. с. 261

Автор: Иван Стоянов
Източник: nauka.bg