Християнството на Балканския полуостров и в ханството до средата на IX век
В българските земи християнството било отдавна разпространено. Първоначалната му проповед се свързва с имената и дейността на двама от първите Христови апостоли — Павел (52 г.) и Андрей (65 г.). След налагането му като господстваща религия през IV в. то се разпространило широко сред тракийските племена.
Славянските нашествия нанесли тежък удар върху църковната организация на полуострова и разстроили църковния живот. С течение на времето християнството започнало да прониква сред заселилите се славяни, за да се стигне дотам, че цариградски патриарх станал славянинът Никита (764-780).
Още в старите си местоживелища някои от прабългарите също се приобщили към християнството. Известни са случаи, направили силно впечатление още тогава: през 528 г. в Цариград християнин станал прабългарският вожд Грот, там по-късно „в недрата на християнството“ бил приет хан Кубрат. Вероятно покръстен е бил и хан Тервел през 705 г. преди да получи титлата кесар. Проникването на християнството в българското общество през първата половина на IX в. не отминало и ханската фамилия. Първородният син на хан Омуртаг Енравота (Боян) станал първият български мъченик за Христовата вяра. Пленената от византийците сестра на хан Борис приела в Цариград християнството и след завръщането си в България започнала да оказва влияние върху своя брат. Появили се и първите български монашески обители в пограничните области.
Първоначална дейност на княз Борис I
(852-889; т 907). Причини за покръстването
Княз Борис I поел управлението на една огромна по територия държава, населена с разнородно по етнически състав население, сред което като маса доминирали славяните, а като фактор в държавно-политическия живот — прабългарите. Продължаващият българо-византийски конфликт бил уреден през 856 г., когато по силата на сключения договор Византийската империя признала българските завоевания на Балканския полуостров. Сложно било положението на северозападната граница, където Българското ханство продължавало да устоява своите позиции в Трансилвания, Панония и Средния Дунав в конфликти и сложни политически комбинации с Немското кралство, Великоморавия, Хърватско и други славянски княжества.
Към средата на IX в. били налице всички предпоставки България да бъде приобщена към семейството на християнските държави в Европа. Преодоляването на религиозните различия в българското общество можело да стане не върху езичеството на прабългарите и славяните, а чрез приемането на една универсална религия, за която вече обективно съществували исторически условия. Религиозно-светогледното единство било необходимо преди всичко за да се преодолеят племенните, етническите и културно-битовите различия сред населението, за да може то да се слее в единна етнорелигиозна общност, в един народ. Християнството било подходяща религия за обяснение на настъпилите изменения в социалното развитие на българското общество.
Макар да имала огромна територия и многобройно население, България била смятана от своите могъщи съседи византийците и немците за страна на „езичници и варвари“ и не заемала достойно място в междудържавните отношения на християнизирана Европа. Същевременно тя оставала настрани от процеса на развитие на европейската духовна и битова култура, изграждана върху светогледната основа на християнството. С принципа си за единобожие християнството укрепвало идеята за самодържавието и единовластието, заложени и в религията на прабългарите. В лицето на църквата като нова и всеобхватна институция самодържавието получавало силен и надежден съюзник.
Покръстването на владетеля и народа
Естественият ход на историческите събития довел до конкретно решаване на въпроса за налагане на християнството в страната, макар че първоначално българският владетел изявил желание да приеме християнството от Рим. През 863 г. избухнала нова българо-византийска война, която завършила с тежко поражение за българите. Поради природни бедствия настанал голям глад. Сред населението върлували болести. Между двете воюващи държави бил сключен „дълбок мир“. Българският владетел поел задължението да се приобщи към християнството и Цариградската църква. Пристигналите във византийската столица български пратеници били незабавно покръстени. Заедно с тях към България се отправила внушителна мисия от византийски духовници начело с епископ, които започнали масово покръстване на народа. Поради зреещата съпротива срещу християнизацията Борис не придал голяма тържественост на акта на своето християнско кръщение и го извършил тайно през една нощ, като приел името на тогавашния византийски император Михаил III (865).
Изпратеното в България византийско духовенство поради непознаване на езиците на основните етноплеменни групи извършвало обикновени обреди на кръщение и черкуване и не успяло да запознае населението със същността на налаганата религия и свързаните с нея църква и духовенство.
Успоредно с официалната византийска мисия християнска проповед извършвали и еретици, мисионери на други религии, лица без църковен сан и звание и т. н. Към създадения религиозен хаос се добавило и насилието, употребено при кръщението на отделни лица, селища и групи. Създалата се сложна и напрегната обстановка била използвана ловко от привържениците на езичеството и преди всичко от някои среди на прабългарската аристокрация, които успели да създадат настроения и опозиция срещу християнизацията.
Покръстване на българите.
Миниатюра от българския превод на Манасиева летопис – ХIV в.)
ПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ
Из „Царе“ от Йосиф Генезий (византийски историк от първата половина на X век. Съчинението му обхваща събитията от 813 до 886 г.)
„И тъй владетелят на българите (Борис)… се съгласил на мир, ако и по-рано да бил дързък. Освен това и неговите хора били измъчвани от глад… Поради това всички лесно се съгласили да приемат християнското кръщение, а техният владетел приел да се нарича Михаил — по името на императора. Там били изпратени отбрани архиереи, за да укрепят християнската вяра.“
Езическият бунт срещу покръстването
През пролетта на 866 г. недоволството срещу приобщаването на България и нейния владетел към християнството и сближението с Византия прераснало в бунт, който бил възглавен и ръководен от част от прабългарската аристокрация. Бунтът избухнал във вътрешната област на държавата и участниците в него се насочили към Плиска с намерението да извършат преврат във върховното държавно управление. Те обвинявали владетеля, че е „дал лош закон“ и е „отстъпник от бащината чест и слава“, т. е. от прабългарската езическа вяра и традиции. Княз Борис I-Михаил успял да разгроми бунтовниците. Възглавяващите ги 52-ма боляри били избити заедно с целите им родове. По-малко знатните и обикновеният народ, които също участвали в бунта, не претърпели никакво наказание.
Усложняването на положението в страната и силно изразените антивизантийски и антихристиянски настроения и действия поставили княз Борис I-Михаил и неговото най-близко обкръжение пред сериозно изпитание за избора на пътя, по който трябвало да върви. Пътят на християнската църква и религия на българска земя се оказал труден и сложен, а актът на покръстването изглеждал малко прибързан и недостатъчно обмислен ход с оглед на неговите последици. И все пак жребият бил хвърлен. Връщане назад не можело да има.
България между Рим и Цариград.
Българският църковен въпрос
Съюзът на франкската империя с папството, осъществен по времето на Карл Велики, изиграл важна роля за укрепването на християнската църква в Западна и Средна Европа. Твърде скоро римските папи насочили своите усилия за християнизирането на среднодунавските славянски племена. Не били малки и амбициите им по отношение на Балканите.
Цариградската патриаршия се стремяла да приобщи към християнството и да включи в диоцеза си племената и народите от Европейския изток и противодействала на активната мисионерска дейност на папството сред славяните. Макар да се стремяла да наложи гръцкия език като богослужебен и книжовен в държавите, които влизали в нейната орбита на влияние, тя била значително по-отстъпчива и демократична по отношение на народните езици и следвала евангелската максима: „Да хвалим Бога на всички езици!“
Съперничеството между двете основни средища на християнството в Европа — Рим и Цариград, които си оспорвали хегемонията над европейския християнски свят през втората половина на IX в., се пренесло и върху българския църковен въпрос. При създалата се твърде сложна и опасна обстановка в страната княз Борис I -Михаил се стремял (чрез използване на противоречията между двете църковни средища) да осигури независимост на България в църковно отношение и да превърне българската църква в оръдие на държавната власт, а не на някоя чужда сила.
Непосредствено след потушаването на бунта срещу покръстването княз Борис I-Михаил проводил пратеничество при римския папа Николай I (858-867) и обширен поменик от 106 въпроса за всичко, което интересувало българския владетел и приближените му относно покръстването, християнската вяра и обреди, организацията на църковния живот, християнското законодателство и т. н. Подобно пратеничество по същото време тръгнало и към двора на крал Людовик Немски (843-876). През есента на 866 г. папата заедно с многобройно духовенство начело с двама епископи проводил в България своите отговори на запитванията на българите. От немска страна също била изпратена църковна мисия, която заварила в страната папското духовенство и скоро била принудена да се завърне. Папската мисия започнала повторно покръстване на населението.
Преминаването на българите в лоното на Римската църква с острота поставило българския църковен въпрос. Пред опасността в подстъпите към Цариград да има силна и голяма държава под юрисдикцията и влиянието на папството Византия се принудила да бъде гъвкава в своите дипломатически действия, значително по-отстъпчива по отношение на предявяваните от българска страна искания. В крайна сметка въпросът за принадлежността на българския църковен диоцез към едно от двете оспорващи си го църковни средища бил разрешен през 870 г. на проведения в Цариград Осми Вселенски събор в присъствието на официални представители на всички християнски църкви. Съборът постановил България да премине под върховенството на Цариградската патриаршия, но да бъде обособена като самостоятелна архиепископия. Римското духовенство било принудено да напусне страната. На негово място дошло отново византийско духовенство начело с ръкоположения от цариградския патриарх пръв български архиепископ Йосиф.
Независимо че претърпяла поражение в двубоя с Цариград по българския църковен въпрос, Римската църква не загубила надеждата отново да възвърне България в своето лоно.
Последни години от властването на княз
Борис I-Михаил и неговото място в българската история
Установяването на „дълбокия мир“ с Византия не означавало, че външнополитическите проблеми на българската държава били решени. Опитът за покоряването на разпокъсаните сръбски племена през 880 г. се оказал неуспешен. Войската, предвождана от първородния Борисов син Владимир-Расате и дванадесет боляри, била обградена и пленена. След този несполучлив поход българският владетел сключил мир със сърбите. Не били забравени и българските интереси по Средния Дунав. През 883-885 г. българите решително се намесили на страната на Немското кралство във войната му срещу Великоморавия, чието въздигане застрашавало интересите им.
През 889 г. след 36-годишно управление княз Борис I-Михаил доброволно се оттеглил от престола и се замонашил. Ала и в манастирската килия той не преставал да проявява интерес и активност спрямо управлението на държавата. На два пъти неговите действия се оказвали решаващи за определяне тенденциите и хода на историческото развитие. Той починал на 2 май 907 г. и скоро след смъртта му бил провъзгласен за светец от новоучредената Българска църква.
Образ на княз Борис, прав, с кръст в ръка и с корона с нимб, представен върху златен фон.
Чрез целокупната си дейност княз Борис I-Михаил се очертава като един от най-големите и далновидни държавници в историята на българското средновековие. Смел и радикален реформатор, той ускорил процеса на приобщаване на българското население към християнството, съдействал за изграждането на новата институция — църквата, дал превес на славянския елемент в културното и етническото изграждане на българската общност чрез въвеждане на славянската писменост и книжнина и превърнал ранносредновековната българска култура в неделима част от европейската християнска цивилизация в нейния славяно-византийски модел. Цялата българска история носи върху себе си следите от неговата епохална историческа дейност. С право П. Мутафчиев е отсъдил: „Борис е бил ако не във всяко отношение най-великият, то безспорно най-мъдрият от всички владетели, които българите някога са имали. У никой друг измежду тях съзнанието за дълг и чувството за отговорност пред бъдещето на собствения народ не са били тъй дълбоки, както у него.“
Възникване на славянската писменост
и книжнина. Св. св. Константин-Кирил
философ и Методий
Създаването на славянската писменост и книжнина е най-забележителното културно завоевание на славяните през средните векове. Първоначално те си служели, както пише Черноризец Храбър, с „черти и резки“. След създаването на българската и другите славянски държави в тях били използвани гръцката и латинската писменост. Върху основата на съществуващите графични системи в България и други славянски страни били правени опити за създаване на славянска азбука, които се оказали несполучливи.
Изнамирането, приложението и първоначалното разпространение на славянската азбука и книжнина е дело на братята Константин-Кирил философ и Методий. Те били родени в Солун. Докато по-възрастният — Методий, отрано се отдал на военноадминистративна служба и бил назначен за управител на една славянска област на Византийската империя, Константин получил блестящо образование в прочутата Магнаурска школа в Цариград. Там той проявил изключителни дарби и привлякъл вниманието на византийските управници. През 851 г. настъпила важна промяна в живота на двамата братя — те се оттеглили в манастира „Полихрон“ на планината Олимп в Мала Азия, където в продължение на осем години „беседвали и се занимавали прилежно с книгите“. През.855 г. техните книжовни занимания довели до изнамирането на славянската азбука. С помощта на тесен кръг ученици те се заловили с превода на част от богослужебните книги от гръцки на славянски език. Когато през 862 г. при византийския император пристигнали пратеници на великоморавския княз Ростислав (846-870) с искане да му изпрати учители и наставници, които да извършват богослужението в неговата страна на славянски език, изборът паднал върху двамата братя, чиито занимания били добре известни. През 863 г. Константин философ и Методий заминали за Великоморавия. Тяхната мисия в тази страна имала плодотворни резултати: те изградили самостоятелна славянска църква и училища, обучили много ученици и подготвили славянско духовенство, увеличили обема на славянската книжнина чрез нови преводи и наложили славянския език в богослужението и в деловата писменост. Срещу тяхната дейност се опълчили привържениците на „триезичната догма“, според която християнското богослужение трябвало да се извършва само на трите „свещени езика“: гръцки, латински и еврейски. В диспут с тях, проведен във Венеция през 867 г., Константин философ риторично им отговорил: „Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? Също тъй и слънцето не свети ли еднакво на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате, щото всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи?“
Във връзка с възникналите спорове и необходимостта да получат благословия за дейността си двамата братя били извикани в Рим, където новият папа Адриан II (867-872) осветил славянските книги и богослужение. На 14 февруари 869 г. Константин философ, който приел монашески обет и името Кирил, междувременно починал и бил погребан в църквата „Сан Клементе“.
След Кириловата смърт Методий се установил при княза на панонските славяни Коцел (861-872), по чиято молба папата скоро го ръкоположил за епископ на цяла Панония.Това не се понравило на немското духовенство, което започнало да сипе хули и клевети срещу славянския първопросветител, и той бил заточен в продължение на две години и половина в манастир. За да защити престижа на Римската църква и да укрепи нейното влияние сред славяните, папа Йоан VIII (872-882) наредил да освободят Методий и го ръкоположил за архиепископ на Великоморавия със средище Велеград (874). Повторното отиване на Методий в страната било отбелязано с възход на славянското богослужение, обучение и книжнина. Самият той, подпомаган от своите ученици, се отдал на усилена книжовна и преводаческа дейност. Уморен от непрекъснати борби, труд и мъки, Методий починал на 6 април 885 г. За свой приемник измежду многобройните си ученици (те наброявали повече от 200 души) той избрал Горазд. Това бил и краят на велико-моравската мисия в създаването и разпространението на славянската просвета и книжовност.
Изображение на Кирил и Методий в Менология на Василий II – ХI в.
Гробът на св. Константин-Кирил Философ в църквата ”Сан Клементе”, Рим
Кирило-Методиевите ученици в България
За немското духовенство Методиевата смърт била сякаш знак за разправа с делото на славянските първопросветители и най-вече с техните ученици. Постепенно славянският език бил забранен в богослужението, а славянското духовенство — отстранено от църквата. Наклеветени, че кроят бунт срещу новия великоморавски княз Светополк, по-младите Кирило-Методиеви ученици били продадени в робство във Венеция. Особено жестоко било отношението към учениците от най-близкото обкръжение на двамата братя. Заедно с мнозина други те били хвърлени в затвора и подложени на мъчения. Оцелелите, сред които се откроявали Климент, Наум и Ангеларий, били прогонени извън пределите на Великоморавия. През 886 г. те се отправили към България — единствената славянска страна, в която можели да намерят не само убежище, но и условия за продължаване на своята дейност. В лицето на княз Борис I-Михаил пристигналите в България ученици на братята Кирил и Методий намерили истинския и достоен покровител на славянската книжовност. Те били приети от него в Плиска с голяма почит. През същата година от Цариград пристигнали и част от онези ученици на славянските първопросветители, които, продадени като роби във Венеция, случайно били откупени и спасени от пратеник на византийския император.
В хода на продължителните разговори на славянските духовници и учители с българския владетел и приближените му боляри се оформил план да бъдат създадени две основни средища за обучение на духовенство и за просветнокнижовна дейност на славянски език: едното в областта Кутмичевица (дн. в Македония) с център Охрид, а другото — в Североизточна България с център Плиска. За поле на Климентовата дейност била определена Кутмичевица. За да я улесни, княз Борис I-Михаил въвел някои промени в управлението на областта и издал разпореждания към населението й, а на Климент били предоставени три болярски къщи за училища и местопребиваване.
Делото на св. Климент Охридски и св. Наум
В определената му област Климент разгърнал широка проповедническа и книжовно-просветителска дейност, която имала значение както за цяла България, така и за останалите славянски страни. За седем години той обучил 3500 ученици, повечето от които станали духовници. Покрай грижите за подготовка на църковен клир и книжовници Климент намирал време и за книжовен труд и уредба на българската църква.
През 893 г. Климент бил ръкоположен за епископ и църковен надзорник на „третия дял на Българското царство“. Извършил изключителни дела за развитието на славянската книжовност и за духовното прераждане на българския народ, Климент Охридски починал на 27 юли 916 г. и бил погребан в църквата на основания от него манастир „Св. Панталеймон“ в Охрид. Скоро след това бил провъзгласен за светец и чудотворец.
Наум разгърнал дейността си в Плиска и Североизточна България. Първоначално извършвал главно църковнопроповедническа дейност. С подкрепата на княза Наум създал в манастира край Голямата базилика в Плиска книжовно средище и училище, където ръководел преписването и размножаването на основните богослужебни книги.
Под неговото ръководство и напътствия в усилената духовна дейност участвали такива изтъкнати черковници и книжовници като Йоан Екзарх и Константин Преславски. В кипящия книжовен живот на българската столица се включил и завърналият се от Цариград високообразован син на княз Борис — Симеон. Успоредно с просветителската и мисионерската дейност Наум се посветил и на книжовно творчество. Негови произведения поставили основите на славянската и българската църковна химнография. Заради неуморната си работа в този дял на България той бил наречен от своите житиеписци „мизийски светилник“. Когато Климент бил ръкоположен за епископ (893), Наум също заминал за Охрид, за да просвещава, учителства и ръководи книжовността вместо него. Средище на дейността му станал основаният от него със съдействието на княз Борис и сина му Симеон манастир край Охридското езеро, запазен и до днес и носещ неговото име „Св. Наум“. Там известният български книжовник и просветител починал на 23 декември 910 г.
Упоменаване на Климент Охридски в евангелски месецослов
Историческо значение на Кирило-Методиевото дело
Идването на учениците на славянските първоапостоли и просветители св. св. Кирил и Методий в България съвпадало с времето на радикално религиозно и културно обновление на българското общество. Забележителните постижения на разностранната им дейност обуславят нейното историческо значение. Преди всичко те развили голяма мисионерска активност за разпространение, осмисляне и възприемане на християнството на говорения от по-голямата част от българското население славянски език. Положили основите на системното обучение на грамотност и църковно служене, на българското образование и училище. Успели да реформират създадената глаголическа графична система и наложили като азбука кирилицата, използвана от много народи и до днес (в Сърбия, Русия, Украйна, Беларус, Монголия и др.). Благодарение на техните усилия се обогатила, размножила и широко разпространила славянската книжнина. Системното черкуване на славянски език положило трайните основи на българската християнска култура и религиозност, в която вярванията и обредността на новата религия своеобразно се преплели с остатъците от езическите вярвания и култове. Така били създадени устоите на българската духовна култура, която представлява сърцевината и обуславя трайността на българското историческо развитие през вековете. Проповедническата, просветителската, църковно-организационната, книжовната и реформаторската дейност на Кирило-Методиевите ученици и техните последователи в България в края на IX- началото на X в. имала изключително важно значение не само за нейното културно развитие, но и за това на всички славянски народи. България се превърнала в основно и негаснещо огнище на славянската писменост и книжнина, в първия истински духовен вожд на славянския свят. Чрез жизнения им подвиг и сътвореното от тях на българска земя се отваряли широко дверите за приобщаване на славянството към европейската християнска цивилизация.
Тази дейност изиграла решаваща роля за формиране и определяне на славянския облик и езикова принадлежност на българската средновековна народност и култура. Ако налагането на християнството било силен удар върху прабългарската аристокрация и нейните позиции в управлението на държавата, то въвеждането на славянската писменост и богослужение предопределили окончателния залез на прабългарския етнически елемент.
Делото на Константин-Кирил и Методий и техните ученици в славянските страни, но най-вече в България е огромен принос в изграждането и развитието на славянската и европейската средновековна култура. Култът към двамата славянски първоапостоли и просветители бил установен в Българската църква от техните ученици. За това свидетелства упоменаването в един от най-ранните старобългарски глаголически книжовни паметници — Асеманиевото евангелие (X в.). Култът към св. св. Кирил и Методий е всъщност и най-трайният в цялата българска история. През 1985 г. папа Йоан-Павел II ги обяви с енциклика за покровители на Европа.
Св.св. Кирил и Методий. Автор Станислав Доспевски. Пазарджик. Църквата „Св. Богородица „, 1860 г.
НАУМ (Охридски) (830-23 XII. 910)
Книжовник и висш духовник, един от петимата ученици на братята Кирил и Методий. Биографичните данни за живота и дейността му са твърде оскъдни. От Пространното житие на Кирил и Методий научаваме, че участвал в тяхната великоморавска мисия и че в края на 867 или началото на 868 бил един от тримата техни ученици, които били ръкоположени за свещеници в Рим. След смъртта на Кирил придружавал Методий в Панония и Великоморавия. През 885 пристигнал в България. Отначало се установил в Плиска и се изявил като организатор на църковния и просветния живот в столицата и нейните околности. След ръкополагането на Климент Охридски (893) за епископ Н. продължил неговата дейност в Югозападна България. Предполага се, че е работил в манастира „Св. Пантелеймон“ край Охрид. През 905 издигнал манастир на Охридското езеро, който днес носи неговото име. След смъртта му бил канонизиран за светец. Като книжовник Н. има големи заслуги за създаването и процъфтяването на Преславската книжовна школа и Охридската книжовна школа.
Източник: nauka.bg