Бентът Хувър

Бентът Хувър, първоначално известен като Бентът Булдър е бетонна дъгова гравитационна язовирна стена в Black Canyon (Черния Каньон) на река Колорадо, на границата между щатите Аризона и Невада. Когато е завършен през 1936 г. той е и най-голямата електростанция, и най-голямата бетонна постройка в света. Задминат е и в двете отношения от Бентът Гранд Кулей през 1945 г. В момента е 35-та по-големина водноелектрицеска централа в света. Язовирната стена разположена на 30 мили (48 км) на югоизток от Лас Вегас, Невада, е наречена на името на Хърбърт Хувър, който играе ключова роля в нейното построяване, първо като министър на търговията, а по-късно и като президент на САЩ. Строежът започва през 1931 г. и е завършен през 1936 г., повече от две години предсрочно. Язовирната стена и електроцентралата са управлявани от Бюрото по мелиорация към Министерството на вътрешните работи на САЩ (* в САЩ министерството на вътрешните работи се занимава с управление на федералната собственост и за разлика от повечето държави в САЩ полицията и службите за сигурност не са към това министерство). Бентът Хувър е в Националния регистър на историческите паметници от 1981 г., а през 1985 г. е определен за Национална историческа забележителност.
Езерото Мийд е резервоарът създаден зад бента и е наречен на името на Елууд Мийд, който е ръководил строежа на бента.

Планиране и договори

През 1922 г. е сформирана комисия, в която са включени по един представител на тези щати, които са в речния басейн и един представител на федералното правителство. Федералният представител е Хърбърт Хувър, който тогава е министър на търговията в правителството на президента Уорън Хардинг. През януари 1922 г. Хувър се среща с губернаторите на Аризона, Калифорния, Колорадо, Невада, Ню Мексико, Юта и Уайоминг за да се изработи справедлив договор за разпределяне на водите на река Колорадо за нуждите на съответните щати. В резултат на 24 ноември 1922 г. е подписан договора за река Колорадо, който разделя речния басейн на горна и долна половини, като щатите във всеки регион решават как да си поделят водата. Това споразумение, известно като „Компромиса на Хувър“, постила пътя за проекта за Бента Булдър. Тази огромна язовирна стена е построена за да осигури вода за напояване, за контрол на наводненията и за производство на електроенергия.

Първият опит да се спечели одобрението на Конгреса за построяването на Бента Булдър е през 1922 г. като в Камарата на представителите са внесени два законопроекта. Те са предложени от конгресмена Фил Д. Суинг и сенатора Хайрам У. Джонсън и са известни като законопроектите Суинг-Джонсън. Те обаче не са подложени на гласуване, а по-късно са внасяни още няколко пъти. През декември 1928 г. и камарата на представителите, и сенатът одобряват законопроекта и го изпращат на президента за одобрение. На 21 декември 1928 г. президентът Калвин Кулидж подписва законът одобряващ Проекта Булдър каньон. Първите субсидии за строежа са направени през юли 1930 г, когато Хърбърт Хъвър е вече е президент.
Първите планове е стената да бъде изградена в каньона Булдър и затова проектът е наречен Проект Булдър каньон. Местоположението на стената обаче е преместено надолу по течението на осем мили (13 км) до Блек (Черният) каньон, но името на проекта остава същото.

Изпълнители

Договор за изграждане на Бента Булдър е подписан на 11 март 1931 г. със Six Companies, Inc. – джойнт-венчър на Morrison-Knudsen Company от Бойс, Айдахо, Utah Construction Company от Огдън, Юта; Pacific Bridge Company от Портланд, Орегон Henry J. Kaiser & W. A. Bechtel Company от Оукланд, Калифорния; MacDonald & Kahn Ltd. от Лос Анджелис; и the J.F. Shea Company от Портланд, Орегон. Изпълнителният директор на Six Companies – Франк Кроу преди това е изобретил много от техническите похвати използвани за строежа. По време на изливането и втвърдяването на бетона е било необходимо да се осигури циркулация на охладена вода в тръби в бетона. Целта е да се отведе топлината генерирана при химичните реакции при втвърдяването на бетона, тъй като е било изчислено, че без охлаждане свързването и втвърдяването на бетона е щяло да отнеме около 125 години. Six Companies, Inc., извършат голяма част от работата, но разбират, че толкова голям проект по охлаждането е извън техните възможности. Затова е сключен договор с the Union Carbide Corporation, които да помогнат с охлаждането. Six Companies, Inc. е изпълнител и по договор за изграждането на нов град за работниците, наречен Булдър Сити, а графикът за строежа е ускорен за да се открият повече работни места в отговор на започналата Голяма депресия, но градът не е бил готов при пристигането на първите работници в началото на 1931 г. По време на първото лято от строежа работниците и техните семейства са настанени във временни лагери като Рагтаун, докато тече построяването на града. Недоволството от Рагтаун и опасните условия на труд на язовирната стена са довели до стачка на 8 август 1931 г. Six Companies изпращат стачкоизменници с оръжия и тояги и стачката скоро е потушена. Но недоволството кара властите да ускорят строежа на Булдър Сити и през пролетта на 1932 г. Рагтаун е изоставен. Хазартът, употребата на алкохол и проституцията са забранени в Булдър Сити по времето на строежа. Днес Булдър Сити е едно от двете места в Невада, където не е разрешен хазартът, а продажбата на алхохол е била забранена до 1969 г. Много от работниците са пострадали при работата си в тунелите от въглеродния окис генериран от машините. Изпълнителите на проекта твърдят, че тази болест е пневмония и отговорността не е тяхна. Някои от работниците се разболяват и умират от тази така наречена „пневмония“. Повечето не са вписани в официалния списък на смъртните случаи. На съдебен процес един от ищците (Ед Краус) казва, че това натравяне му е причинило импотентност. Това обаче е отхвърлено, след показанията на една проститутка, на която е било платено от фирмата изпълнител на строежа. Журито не стига до решение и в резултат искът е отхвърлен.

Строежът

Основите

За предпазване на строежа от наводнения са били изградени две водонепроницаеми камери. Строежът на горната започва през септември 1932 г., въпреки че реката още не е отклонена. Временна дига с форма на подкова защитава камерата на брега, който е от страната на Невада. След изграждането на тунелите в Аризона и отклоняването на реката работата е завършена много по-бързо. След като водонепроницаемите камери са готови и мястото на строеж е осушено започва изкопаването на основите на стената. За да бъде стената легнала на плътна скала е било необходимо да се отстранят всички ерозионни натрупвания и други материали от речното корито до достигане на твърда скала. Работата по изкопаване на основите завършва през юни 1933 г. При изкопаването са извадени близо 1 500 000 куб. ярда (1 150 000 куб.м) материали. Тъй като бентът е от дъгов гравитационен тип, то стените на каньона също носят теглото на езерото. Затова стените също са изкопани до достигане до скали, които не са засегнати от вековната ерозия на просмукващата се влага, пукнатините причинени от студа през зимата и циклите на затопляне и охлаждане в пустинята на Аризона и Невада.

Отклоняването на реката

За отклоняване на реката от мястото на строежа са направени 4 тунела покрай стените на каньона, два от страната на Невада и два от страната на Аризона. Тези тунели имат диаметър 56 фута (17 м). Общата им дължина е близо 16,000 фута (4877 м). Строежът на тунелите стартира първо в Невада през май 1931 г. като се започва от долната част на тунелите. Скоро след това започва и изграждането на такива два тунела и от страната на Аризона. През март 1932 г. започва облицоването на тунелите с бетон. Първо е залята основата. За поставянето на бетона са използвани подемни кранове движещи се по релси по цялата дължина на тунелите. След това е излят бетона върху стените. За тази цел са използвани подвижни стоманени секции. Накрая с пневматични пистолети е запълнена горната част. Дебелината на бетонната обшивка е три фута (91.5 см), като по този начин диаметърът на тунелите става 50 фута (15.25 м).
След построяването на язовирната стена на входовете и в средата на двата външни тунела са поставени големи бетонни запушалки. Долната част на тунелите – след запушалките, сега представлява основните тела на преливните тунели. Преливниците могат да се видят точно над външните отклонителни тунели. Те се спускат рязко от входната си точка и се съединяват директно в старите отклонителни тунели.

Двата вътрешни отклонителни канала имат в себе си по две бетонни запушалки, едната е приблизително в средата, а другата на около 75% от дължината. Секцията между запушалките е използвана като част от тунела, по който се движи водата за преминаване от външните водовземни кули и генераторите. Двете вътрешни водовземни кули имат отделни тунели.
Големите преливни тунели са използвани само три пъти в историята на язовирната стена. Първият път е тестване през втората половина на 1941 г. Вторият – за около шест седмици през лятото на 1983 г., когато водите от рекордни валежи и топенето на снеговете в басейна на река Колорадо се оттичат в езерото Мийд, а третият път е през 1999 г., отново заради силните валежи напълнили езерото.

Почистването на скалите

Двата вертикални фундамента за всяка от стените на дъгата (от страната на Невада и страната на Аризона) е трябвало да бъдат върху чисти скали, без пукнатини и без износването в резултат на хилядите години, през които cтените на каньона са били изложени на атмосферното влиянието и на геоложки промени.
Хората извършили това почистване на скалите са били наречени „катерачи“. Били са спускани с въжета от горната част на каньона надолу по скалите и са премахвали ронливите камъни с пневматични чукове и динамит.

Бетонът

Първият бетон е излят на стената на 6 юни 1933 г. Тъй като дотогава не е изграждана толкова голяма структура, много от процедурите използвани на строежа не са били пробвани дотогава. Бетонът се нагрява и се свива при втвърдяването си и затова неравномерното охлаждане и втвърдяване на бетона представлявало сериозен проблем. Инженери от Бюрото по мелиорация изчислили, че ако язовирната стена се направи чрез едно отливане, ще са необходими 125 години за охлаждането на бетона до температурата на околната среда. Възникващите напрежения ще накарат бетона да се напука и да се рони. За разрешаването на този проблем стената е изградена като поредица от трапецовидни бетонни отливки. За по-нататъшно охлаждане всяка форма съдържа охладителни намотки от едноинчови (25 мм) тънкостенни стоманени тръби. Речната вода циркулира през тези тръби за да спомогне за разсейването на топлината по време на втвърдяването на бетона. След това вода охладена в охладителна уредба разположена в долната водонепроницаема камера се подава към тези намотки за допълнително охлаждане. След като всеки слой е достатъчно охладен намотките се прекъсват и циментират под налягане с помощта на пневматични устройства. С времето бетонът продължава да се втвърдява.
В стената има бетон, достатъчен за двулентова магистрала от Сан Франциско до Ню Йорк.

Смъртни случай при строежите

112 са смъртни случая при строежа на язовирната стена. Има различни разкази за това колко човека са загинали при работа на стената и кои са били първият и последният загинал. Разпространена версия е, че първият загинал на строежа на бента е Дж. Г. Тиърни, който се удавил докато търсил идеалното място за язовирната стена. По стечение на обстоятелствата на същата дата 13 години по-късно неговият син – Патрик У. Тиърни е последния загинал на строежа. 96 от смъртните случаи са по време на строежа. Но има и друг човек загинал преди началото на строежа докато е изследвал потенциално местоположение за строежа, а статистиките не включват смъртни случай на строежа причинени от топлинен удар, инфаркт и др.

Влияние върху околната среда

Бентът Хувър и свързаните с него промени в използването на водата имат разрушителен ефект върху устието на река Колорадо. Строежът на язовирната стена е посочен като началото на ерата на упадъка на екосистемата в устието на реката. В продължение на 6 години в края на 30-те години на ХХ век, след построяването на стената и до напълването на езерото Мийд на практика не е имало воден поток до устието на реката. Естуарът, който е имал зона със смесена сладка и солена вода разпростираща се на 65 километра на юг от устието е превърнат в обърнат естуар, с ниво на соленост по-високо при устието на реката.

Бентът Хувър през март 2009 г., когато нивото на водата пада драстично

Преди строежът на язовирната стена разливането на река Колорадо е било по естествен начин. Стената спира естественото разливане и така застрашава много видове – растения, животни, адаптирали се към разливането.
Строежът на бента е погубил една десета от рибите в долното течение на реката – след язовира. Четири вида риби разпространени в река колорадо – два вида главуши, колорадската бодливка, и местна риба от разред шараноподобни са включени от федералното правителство в списъка на застрашените видове.

Електроцентралата

След процес на обновяване в периода 1986 г. – 1993 г. общата мощност на електроценралата, включително двата 2.4 мегаватови електрически генератора, които захранват самата централа достига 2080 мегавата.

Изграждането на електростанцията е едновременно с изкопаването на основите и подпорите на язовирната стена. Изкопаването на U-образната постройка разположена откъм въздушната страна на язовирната стена завършва в края на 1933 г, а отливането на бетона започва през ноември 1933 г.
Генераторите на електроцентралата на бента Хувър започват да подават електроенергия от река Колорадо за Лос Анджелис – на разстояние 266 мили (428 км) на 26 октомври 1936 г. През 1961 г. са монтирани и допълнителни генератори. Първоначалните планове са за 16 големи генератора, по 8 на всяка страна на реката. (виж архитектурните скици), но в страната откъм Аризона вместо един от големите генератори са поставени 2 малки, т.е. общо 17 генератора. По-малките генератори са използвани за подаване на електроенергия към по-малки потребители, като по него време енергията на всеки генератор е била подавана към определена община, по-късно общата енергия генерирана от централата се свързва в мрежа и може да се разпределя по всякакъв начин.
Водата от езерото Мийд стига до електроцентралата по постепенно стесняващи се улеи и когато достига турбините има скорост от 85 мили/час (140 км/ч). Целият поток на реката минава през турбините (с изключение на просмукванията около краищата на бента през шуплести скали). Преливниците се използват рядко.
Водноелектрическите централи има възможността да променят генерираната мощност в зависимост от потребностите. Променянето на мощността при централи използващи парни турбини не е толкова лесно поради термодинамичната инерция в техните системи.
Контролирането на речната вода е основната задача на бента. Произвеждането на електроенергия дава възможност за самоиздръжка на бента – да се изплати на 50-годишен заем за построяването и изплащане на многомилионния годишен бюджет за поддръжката. Енергията е произвеждане в съответствие с пропускането на водата в зависимост от необходимостта на вода в долната част на течението.

Архитектурен стил

Първоначалните планове за фасадите на стената и електростанцията са за обикновени неукрасени бетонни стени с разположена отгоре готическа балюстрада, а станцията – с вид по-скоро като промишлен склад. Първоначалният дизайн е бил критикуван от много хора за това, че е твърде обикновен и незабележим за проект от такъв ранг. Затова лосанджелиският архитект Гордън Б. Кауфман получава задачата да направи външния дизайн. Кауфман модернизира сградите и придава елегантен арт-деко стил на целия проект със скулптурни кули издигащи се от фасадата и с часовникови циферблати на водовземните кули настроени на времето на Невада и Аризона – съответно тихоокеанско и планинско време (но тъй като Аризона не променя часа за лятното часово време през лятото и двата часовника показват едно и също време)

Използване за сухопътен транспорт

Има две ленти за пътен трафик по горната част на стената. Там магистрала 93 преминава над река Колорадо. При приближаване към бента двете ленти за автомобили са тесни, има няколко опасни завои и опасност от падащи камъни.
За осигуряване на по-голяма пропускливост на магистралата и повишаване на безопасността се строи нов заобиколен път, който по план трябва да е завършен през 2010 г. и който да отклони трафика по магистрала 93 като го отдалечи от стената на 1 500 фута (460 м) в посока надолу по течението. Този заобиколен път включва дъгов мост изграден от композитна стомана и бетон и временно наречен Мемориален мост Майк О’Калахън – Пат Тилман.
Допълнително, във връзка с терористичните атаки от 11 септември 2001 г., се вземат мерки за сигурността. Заради атаките е ускорен проекта за заобиколния път. Трафикът през бента Хувър понастоящем е ограничен. Някои видове превозни средства са проверявани преди да преминат стената, а други – камиони-влекачи, автобуси превозващи багаж както и камиони със закрита каросерия и с дължина над 40 фута (12 м) не се допускат до бента. Тези превозни средства се пренасочват на юг до моста в Лафлин, Невада.

Разпределение на електроенергията

Една от двете „Крилати фигури на републиката“ на Оскар Дж. У. Хансен, разположена от страната на Невада

Бюрото по мелиорация отчита, че енергията е разпределена по следния начин:

Статистика

Снимка от въздуха на езерото Мийд и бента Хувър – вижда се линията на високите води при разливането на реката през 1983 г. 

• Период на строежа: 20 април 1931 г. – 1 март 1936 г.

• Стойност: 49 милиона долара (еквивалентни на 736 милона долара през 2008 г.)

• смъртни случаи: 112; 96 от тях – на мястото на строежа

• Височина на стената: 726.4 фута (221.4 м), втора по височина в САЩ (По-висок е само бента Оровил)

• Дължина на стената: 1244 фута (379.2 м)

• Дебелина на стената: 660 фута (200 м) в основата, 45 фута (15 м) във върха

• Бетон: 4.36 милиона кубични ярда (3.33 кубични метра)

• Максимална електроенергия генерирана от водните турбини: 2.08 гигавата

• Подавана енергия: 4 милиарда кВтч за година (т.е. 200 милиона долара при цена 5 цента за кВтч)

• Трафик през бента: 13 000 до 16 000 човека на ден, по данни на Федералната магистрална агенция

• Езерото Мийд (пълно)

• площ: 157 900 акра (639 кв. км), стигащо на 110 мили (177 км) от бента

• обемe: 28 537 000 акър-фута (35.200 куб. км) при височина от 1 221.4 фута (372.3 м)

• С между 8 и 10 милиона посетители на година, включително посетителите на язовирната стена, но не и целия трафик през бента, езерото Мийд е петата най-посещавана зона на Националната служба за парковете.

Полемика относно наименованието

Първоначалните планове са били бентът да е разположен в Булдър каньон, но впоследствие е построен в Блек (Черният) каньон за по-удобно заприщване на водата, въпреки това проектът е бил известен като Проектът Булдър каньон. Законът за Проекта в Булдър каньон от 1928 г. не споменава име или название за бента. Законът просто позволява на правителството да „…построи, управлява и поддържа бент и извърши съпътстващите дейности за изграждане на бент в течението на река Колорадо в Блек каньон или в Булдър каньон…“ Работата по проекта започва на 7 юли 1930 г. При официалното откриване на проекта на 17 септември 1930 г. министърът на вътрешните работи в правителството на президента Хувър – Рей Лиман Уилбър обявява, че новият бент на река Колорадо ще бъде наречен бент Хувър в чест на действащия президент на САЩ. Уилбър следва една традиция на наименуване на важни язовирни стени на имената на президентите, които заемат поста при строежа – например бентовете наречени на Теодор Рузвелт, Уилсън и Кулидж. Тези бентове обаче не са наречени на имената на действащи президенти, тъй като съответните президенти вече не са заемали поста при завършване на строежите. Трябва да се подчертае, че Хувър вече води кампанията си за преизбиране и изправен пред Голямата депресия търси престиж чрез създаването на работни места. С решение на конгреса от 14 февруари 1931 г името „Бент Хувър“ става официално. През 1932 г. обаче Хърбърт Хувър губи изборите от Франклин Делано Рузвелт. В мемоарите си Хувър пише, че е спрял до бента за да инспектира строежа през нощта на 12 ноември 1932 г. след като е загубил изборите и по време на пътуването от дома си в Пало Алто, Калифорния за Вашингтон. Той пише „да видя, че тази голяма мечта, която имах от толкова дълго време, придобива форма от камък и цимент ми донесе невероятно удоволствие. Минаха десет години откакто станах председател на Комисията за река Колорадо….Този бент е най-голямата постройка от своя вид, която някога човек се е опитал да построи.“ Той продължава изброявайки приложенията на бента и завършва „Надявам се да присъствам при завършването като зрител. Дори като такъв аз ще чувствам специална лична удовлетвореност.“ На 4 март 1933 г. Рузвелт поема поста президент и назначава Харолд Икс за министър на вътрешните работи на мястото на Рей Лиман Уилбър. Икс не губи никакво време за да премахне името на Хувър от Проекта Булдър каньон. На 8 май 1933 г. Икс изпраща меморандум до Бюрото по мелиорация, което управлява бента, като пише „Аз получих Вашата информация за текста на брошурата подготвена за Изложението на прогреса през столетието описваща Проекта Булдър каньон. Аз ще съм доволен ако Вие наричате бента „Бент Булдър“ в тази брошура, както и в цялата кореспонденция относно проекта, която водите в бъдеще.“ Не веднага, но в течение на няколко години в официалните източници, както и в информационните материали за туристите и рекламните материали името „Бент Хувър“ е заменено с „Бент Булдър“. Рузвелт умира през 1945 г. а Харолд Икс напуска през 1946 г. На 4 март 1947 г. републиканския конгресмен от Калифорния Джек Андерсън предлага резолюция 140 на Камарата на представителите за възстановяване на името „Бент Хувър“. Резолюцията е одобрена от Камарата на представителите на 6 март, от Сената – на 23 април, а на 30 април 1947 г. президентът Хари С. Труман подписва акт 43, в който пише „Решение… с настоящото се възстановява наименованието „Бент Хувър“ на бента на река Колорадо в Блек каньон построен в съответствие със Закона за Проекта Булдър каньон… Всеки закон, правилник, документ или запис в САЩ, в който този бент е назован или описан като бент Булдър трябва да впише този бент като бент Хувър.“ Хувър пише следната бележка под линия към коментарите си от 12 ноември 1932 г. „В отговор на предложението на Хайрам Джонсън и със характерният си начин на мислене министър Икс промени името на бента. Намекът, че аз бих искал да присъствам не ми осигури покана на церемонията по откриването извършена от президента Рузвелт. Никога не съм считал името за важно. Важното е гигантското инженерно постижение, което ще донесе радост на милиони хора.“ През 1947 г. чрез на практика единодушно решение конгресът възстановява името бент Хувър – за огромно възмущение на г-н Икс.

Артефакти от строежа

Six Companies правят известен брой специални вагонетки, кото са използвани по железопътната линия подпомагаща строежа. Днес една от тези вагонетки е изложена в Музея на Western Pacific Railroad (западно-тихоокеанската железница) в Портола, Калифорния. След приключването на строежа The Western Pacific Railroad придобива няколко от тези вагонетки и ги използва в своята дейност.