Голосеменните растения (Gymnospermae) са предимно дървета и храсти, много малко от тях са лиани. Всички са сухоземни растения с добре развита коренова система, а стъблата им най-често са изправени, стройни и с различни размери. Най-дребните храстчета са около 10 — 20 см високи, а най-едрите дървета стигат до стотина метра височина. Между тях са и гигантите на растителното царство — калифорнийското мамонтово дърво, което стига до 120 м височина, и калифорнийската секвоя, източена до 100 — 112 м.
Листата при по-голямата част от представителите на отдела са игловидни, но има растения и с ветриловидни, широко ланцетни, широко елипсовидни, продълговати, люсповидни или пък със сложни перести листа, дълги до 1 м. Най-дребни са люсповидните листчета, които са само няколко милиметра дълги. Макар и много рядко, сред голосеменните има представители, чиито листа наподобяват по форма и устройство листата на покритосеменните растения. Такива са листата на разпространения само в тропичните гори род Гнетум (Gnetum). Листата на голосеменните растения се сменят веднъж на няколко години, и то не изведнъж, а постепенно през по-продължителен период. Затова те се отнасят към групата растения, наречени вечнозелени. За разлика от листопадните, които сменят своята зелена премяна всяка година при настъпване на особено неблагоприятен за развитието на растенията сезон, сред голосеменните растения това явление се наблюдава при много малък брой видове.
За разлика от висшите растения, включени в отделите Мъхови, Хвощови, Плаунови и Папратови растения, голосеменните растения се размножават със семена, а не със спори. Този нов орган — семето, прави растенията много по-силни в борбата за съществуване в природата. Семената се образуват от семепъпките, които след оплождането се разрастват. Самите семепъпки са видоизменени спорангии (наричат се макроспорангии) на някои от споровите растения. Те също се развиват върху листоподобни образувания, наподобяващи спорофилите, но тук те се наричат макроспорофили, или семенни люспи. И понеже най-напред семепъпките, а после и семената са разположени открито по семенните люспи, тези растения са били наречени голосеменни. Почти всички техни представители са разделнополови растения — имат мъжки и женски „цветове“. Двуполови са били „цветовете“ само на част от живелите преди повече от 100 милиона години голосеменни растения.
Характерна черта за голяма част от тях е, че мъжките и женските „цветове“ обикновено са събрани по много заедно и образуват своеобразни „съцветия“, които се наричат шишарки. Най-често шишарките са съставени от по няколко люспи, наредени последователно по оста й. Една част от тях изпълняват само защитна роля — това са покривните люспи, а другата част са плодните люспи — по тях се развиват по една или повече семепъпки (при женските шишарки) или прашникови торбички (при мъжките шишарки). Женските шишарки са много по-едри от мъжките.
В жизнения цикъл на голосеменните растения, както и при другите висши растения, има редуване на две поколения: безполово (спорофит) и полово (гаметофит). Тук обаче е настъпила голяма промяна в половото поколение — то силно се е съкратило. Така женският гаметофит се образува в семепъпката и представлява многоклетъчна тъкан (зародишна торбичка), в която се формират женските полови елементи (архегонии). Мъжкият гаметофит се формира в поленовото зърно, където се образуват 3 или повече клетки, едната от които е мъжката размножителна клетка (антеридият).
Голосеменните са много древна растителна група. Нейните първи представители са се появили преди повече от 300 милиона години — по време на девонския период от геологичната история на нашата планета. И макар че много от тях постепенно са изчезнали от флората на Земята, голосеменните растения и до днес са широко разпространени и населяват различни по климат и размери земни територии. Те се срещат в тропичните, субтропичните, умерените и студените климатични пояси. Растат край бреговете на моретата и океаните, из равнините и предпланините, по високите планински склонове и най-високите алпийски поляни. Техен представител е проникнал дори в знойните пясъци на африканската пустиня Намиб — това е растението, чието латинско име е Welwitscbia mirabilis, И все пак царството на голосеменните и по-точно на тяхната най-богата на видове група — иглолистните, е зоната на иглолистните гори в Северното полукълбо, която обхваща пространството между 48° и 65° северна ширина. В тази зона са и безбрежните иглолистни гори, които покриват огромна площ в Русия, известна с името тайга.
Голосеменните растения в съвременния растителен свят на Земята са обединени в 11 семейства, 65 рода и около 720 вида. От тях в нашата природа се срещат 4 семейства, 6 рода и 14 вида.
Най-многобройна сред тях е групата на иглолистните. Ботаниците са установили, че сега на нашата планета растат около 560 вида иглолистни растения, разпределени в 55 рода. У нас те са само 12 вида от 5 рода.
Голосеменните растения са полезни за човека растения. Между тях са онези дървета, които са основният източник на дървен строителен материал, на смола и всичко, получавано от нея. Не са малко и видовете, които съдържат лечебни за човека вещества, използувани не само от народната, но и от официалната медицина. Тези растения са източник и на вещества, които се използуват и в парфюмерийната промишленост. А ролята на иглолистните гори, създаващи здрав и благоприятен климат за човека, е неоценима.
Обикновен смърч
Обикновеният смърч краси всички наши високи планини и е разпространен от 700 до 2200 м надм, в. Расте по богати на хумус и влажни почви, в които разпростира плитката си, на широка коренова система. В нашата природа той образува пространни и величествени гори, които само в Родопите заемат площ от около 130 000 хектара.
Обикновеният смърч се отличава с прави, стройни стволове, които на върха са увенчани с пирамидални корони, а общата му височина е обикновено от 30 до 40 м. Отделни екземпляри обаче се извисяват и до 60 м. В резервата „Парангалица“ (Рила) например е измерено дърво със ствол, висок 62 м.
Клоните на смърча са хоризонтално разперени и леко дъговидно извити нагоре. По тях са разположени многобройни къси клонки, най-често увиснали като къси гирлянди. Листата му са игловидни, наредени са гъсто по оста на клонките, поединично и последователно, и обикновено са разперени встрани. В напречен прорез листата са ромбични, а на дължина достигат 2,5 см. Дълготрайността им е от 5 до 8 години, след което започва тяхната постепенна смяна.
Обикновеният смърч е разделнополово и еднодомно растение — неговите мъжки и женски шишарки се развиват на един и същи индивид. Мъжките шишарки са дълги около 2,5 см и са разположени в пазвите на листата. Те са заобиколени от светлозелени защитни люспи, между които се развиват тичинкоподобните микроспорофили. Мъжките шишарки първоначално са червеникави, след узряването на цветния прашец стават жълти, а разсее ли се прашецът, шишарките покафеняват. Женските шишарки се развиват по върховете на миналогодишните клонки. В млада възраст те са пурпурночервени или жълтозелени, а със стареенето получават жълто-кафява до тъмнокафява багра. Женските шишарки са съставени от много плодни и покривни люспи, наредени спирално по шишарковата ос. С течение на времето те вдървеняват и никога не опадат.
През май и юни обикновеният смърч цъфти, но узряването на семената и на самите шишарки става едва през октомври. Тогава те увисват, люспите им вдървеняват и на дължина стигат до 17 см. Едва през пролетта на следващата година женските шишарки се разтварят и вече зрелите семена се разпръскват лесно и надалеч, защото имат ципесто крилце.
Обикновеният смърч има ценна дървесина, която се използва в строителството, в мебелната и хартиено-целулозната промишленост. Кората му съдържа дъбилни вещества, а листата — етерично масло. От него се добива и смола. В това отношение той обаче отстъпва на бора, който е много по-смолоносен. Обикновеният смърч е чувствителен към замърсяването на въздуха и повяхването на иглите му е сигурно указание за наличието на вредни вещества.
Обикновеният смърч живее около 400 — 500 години и само в редки случаи се срещат по-стари смърчови дървета.
Източник: nauka.bg