НЕ ЗАБЛУДАТА, А ЛЪЖАТА ЗА ГАГАУЗИТЕ
В старата, престарата Европа, която самите европейци са познавали и познават отлично, се оказа, че през XX век може да бъдат открити етноси и народи, за които преди никой не бе чувал. Не става дума за държави и различни държавни формации, които по принциап са нетрайни, менят своите названия, граници, форма на управление, възниквали са и възникват по различни политически, икономически, етнически и други причини, съществували са в по-дълъг исторически период или за съвсем кратък отрязък от времето. Че това е така, доказва фактът, че твърде малко са наброй държавите в Европа, които са били изградени на етнична база, носят названието на основния си етнос и имат повече от десетвековна традиция на съществуването. Ако за произхода и етничната хомогенност, примерно на етруските или на народа на Атила, може да се изказват предположения и все още да се спори, за населението на Балканския полуостров през XIX век съществува ясна представа, тъй като реално съществуващите народи са оставили достатъчно следи, отнасящи се за времето преди XIX век, дори и тогава, когато балканските държави си присвоявали чужди територии и чуждо население и държавните граници са се променяли.
Това обстоятелство не е променяло по същество етничната панорама на полуострова и етничния идентитет на неговите жители. За това именно е невъзможно да се открият данни за изкуствено създаваните нации като македонци и гагаузи, идеолозите, на които с хули и лакти се мъчат да си намерят място в историческото пространство на Балканите. Неморалното В случая е, че науката се използва за прикритие на посегателството и експанзията. Но да бъдем по-конкретни.
Колкото и да е абсурдно, през двадесети век сме свидетели на опита за създаване на нови нации, между които чудесен пример е т.нар. македонски нация, формирана по изкуствен начин на част от територията на етническия конгломерат Югославия. Казваме чудесен пример, тъй като са известни авторът на идеята, сценарият и начините за нейната реализация. В същата държава видя свят и друг абсурд – „нация мюсюлмани“, за която научаваме не от бюлетините на някаква ислямска организация, а от официалните документи на държавата. И в двата случая инициативата и активността на сърбите са водещи. Известно е, че опитът на същите среди да създадат от албанците в Югославия „шиптарска нация“, различна от останалите албанци, се провали още на етапа „опипване на почвата“ чрез терминологично разграничаване на албанския език в Албания от „шиптарския“ в Косово и Македония. Неотдавна беше дадена гласност и на не съвсем новата идея „шопски нация“ и „шопски език“, като се визират българите от двете страни на границата между България и бивша Югославия.
Пак на Балканите, но в неговите източни райони, включая Бесарабия, сред част от българите християни руси, турци и румънци откриха друг народ – гагаузите, които според първите били тюрки, а според другите – директно турци. Пожелаха да ги има и започнаха да ги създават. Науката получи задача да ги опише като небългари. Гагаузката идея Беше Внесена сред българите, известни и с прозвището гагаузи, от страна на чужденци, изпълняващи определени политически задачи, но привърженици сред самите гагаузи тя не може да намери до Втората световна Война. В по-ново време Москва организира подготовка на кадри измежду самите гагаузи, като тяхното отделяне от българите в бившия Съветски съюз се превърна в държавна политика. Руски и азербайджански учени се стремяха да открият у гагаузите небългарски черти, за да ги утвърдят чрез тях като тюркска общност. До Втората световна Война Турция не търсеше научни доказателства за произхода на гагаузите, тя просто ги обяви за турци и премина към вербуване на своя „пета колона“ сред тях. Едва в по-ново време беше възложено на определени лица да се насочат към гагаузката тематика и да потърсят аргументи за турската теза и идея. Бяха привлечени и малък брой европейски учени, които по-скоро разнообразиха асортимента от хипотези за произхода на гагаузите, от, колкото да съберат и анализират нови доказателства за техния уж небългарски произход. В същото това време българската държава снизходително наблюдаваше чуждите опити за денационализация на гагаузите като българи, а някои български учени, без да познават гагаузите и без да извършат необходимите теренни изследвания, успоредявайки крачка с руската и европейската наука, добавиха нови хипотези за произхода на гагаузите и за етимологията на тяхното прозвище, което възприеха като етноним. Натрупа се огромна литература по въпроса, на критическия преглед на която трябва да бъде посветен отделен труд. Днес обаче след няколко десетилетия занимания с гагаузките проблеми, трябва открито и категорично да заявим, че доказателствата за тюркския или турския произход на гагаузите са просто недоразумение.
Науката е търсене на истината за всичко. При търсенето на истината за народностните общности от всякакъв тип и величина учените си служат с различни средства и подходи, в основата, на които стоят факти, доказващи правотата на направените от тях изводи. Членовете на тези общности или тези, които биха желали да принадлежат към тях, проявяват пристрастие, когато говорят за себе си или представят „другите“. Върху преценката за народностните общности се наслагват съображения, произтичащи от чувството за солидарност с тези, с които личността е, или иска да бъде обвързана държавно, национално, административно, партийно, котерийно, верски или идейно. Тогава истината може да стане преднамерена и предвзета или да се превърне изцяло в неистина.
Българското племе, към което принадлежи и авторът на тези редове, е регистрирано със своето име в историята на Еропа още в IV век. Въпреки повратностите на историята, то се е развило и консолидирало, превърнало се е в народ, създал една от най-ранните държави на Стария континент. Намирайки се на важен кръстопът в Югоизточна Европа, българите влизат в контакт с много европейски и неевропейски народи, последиците от което не винаги са били благоприятни за тях. Турцизацията и гърцизацията на част от българите са довели до значително намаляване броя на българите и до обезбългаряване на изконно българските територии. През XIX век се извършва румънизация и сърбизация на значителни маси българи, чрез което асимилацията на българско население се превръща в постоянна тенденция и практика. Днес дори някои твърдят, че българи изобщо няма, че населението в българските земи е смесица от различни етноси или народностно неосъзната маса, от която могат да се измислят и изтипосват всякакви етнични групи. В това отношение българинът проявява забележителна наивност. Въпреки че е известен и документиран план за разделянето на българите на три нации – македонска, тракийска и добруджанска, мнозинството от българите приемат това за несериозно и го определят като глупост, забравяйки, че този план е вече частично реализиран със създаването на македонски нация. Наивност е, така също да се смята, че определени външни сили са изоставили намерението си за създаване още и на помашка, шопска и гагаузки нация. Зад тази идея стоят държави и международни организации. В този антибългарски заговор няма наука, няма морал. Пример за казаното дотук са и нашите сънародници гагаузите, обект на ухажвания, инсинуации и масирана обработка, за да бъдат обезродени като българи. Имайки тях предвид, неотдавна един от най-висшите държавници на съседна Турция обяви, че в България има турци християни.
Поводът да излезем с този материал пред българската общественост са фалшификациите за нашето население, известно с прозвището гагаузи, а не желанието да поучаваме нашите бивши земляци и сънародници от Молдова, самоопределили се вече като гагаузи по народност, заличавайки от паметта си връзките с род и татковина. Повод е и тяхната подстрекателска дейност, етап от поведението на ренегата-да припишат придобитите от тях качества на българите гагаузи у нас и да им внушат поведение, противоречащо на морала им като българи. Действува се настъпателно. Началото беше установяване на лични контакти и потайни посещения в села и градове в България, после-гостувания на групи, които изнесоха народни носии и други ценни предмети на бита и културата, последва изпращане на гагаузки издания, в които българите се представят като поробители, направиха се опити да се наруши диоцезът на Българската православна църква със служба на „гагаузки“, като се стигна и до внушения какво да пишат и какво не българските учени. Очевидно нещата се съгласуват, тъй като определени небългарски среди в България се включиха в акцията по обработка на гагаузите. Ударението се поставя върху тяхната „самобитност“. Между разпространяваните материали преобладават тези, в които българската история се изопачава и се измислят призрачни държави и събития, уж свидетелствуващи за наличието в миналото за гагаузка държавност. Наглостта на фалшификаторите включва и такива абсурди-пред паметника на основателя на българската държава хан Аспарух в Добрич на учен от Китай се обяснява, че ханът е турчин, когото българите обсебили. В публикация с подписа на професор Хасан Ерен от Анкара се твърди, че българите нямали собствени думи за Стара планина и за киселото мляко, и че употребяваните днес названия са измислени от панславистите. Българите са предупредени да внимават, защото ако турците си вземели обратно думата българин, българите щели да останат без име!? От една страна се твърди чрез съчинени легенди, че прадедите на гагаузите тръгнали от Алтай, поживели в древна Джунгария и се настанили в Буджак(Бесарабия), а от друга страна-гагаузите, притеснени от българите по време на османското владичество, били принудени да бягат на север и се заселили в Бесарабия.
Гагаузознанието или гагаузоведението е вече обособен клон на тюркологията, който засега в своя историко-филологически аспект се свежкда до гадателство и кабинетни измислици. То би оправдало своето съществуване, ако се занимае с търсенето на отговор на следните въпроси:
– Коя е прародината на тези, които определят и се самоопределят като гагаузи?
– Ако е имало миграция на гагаузите по време на османското владичество и Балканските войни, коя е причината за нея?
– Съществуват ли писмени данни за гагаузите и от кой век са те?
– Кое е народностното название на гагаузите?
– Каква е етимологията на думата гагауз? Ако има и други названия, каква е тяхната егпимология?
– Има ли разлика в духовната и материалната култура на гагаузите и останалите българи и каква е тя?
– По мотиви, образи и цялостен характер тюркски или български е гагаузкият фолклор? По отношение на езика единен ли е гагаузкият фолклор?
– Народните мелодии отличават ли се по нещо от българските?
– Тюркски или български са гагаузките народни танци?
– Съществува ли самостоятелен гагаузки език, или част от гагаузката езикова практика е допълнително възприет турски диалект, изместил някакъв друг език? Кои са нетюркските черти на гагаузките говори и на какво се дължат те?
Изчерпателният отговор на тези въпроси не може да бъде кратък. Тук ние ще посочим само някой важни факти, които не могат да се отрекат или опровергаят.
Всички гагаузи извън България и по-точно тези в Молдова, Украйна, Русия и Средна Азия са се разселили от българската етнична и езикова територия на Балканите. За бягството на гагаузите заедно с останалите българи в Русия съществува точна документация, в която те са регистрирани като бежанци или колонисти. Някога те са живели в трите основни български области – Мизия, Траки и Македония. Не трябва да се забравя, че българските бежанци от Източна Тракия от вътрешните българи са наричани и македонци, което има своето историческо обяснение. Гагаузите не пазят никакви спомени за тяхната мнима анадолска родина и за измисления селджушки произход. Тезата за селджушката връзка не може да даде отговор на въпроса какво търсят гагаузи в Тракия. До средата на XIX век в никакъв документ не се споменават гагаузите с името, което те днес носят. Пак до това време, тогава, когато е било възможно, гагаузите са определяни от всички като българи. Не е вярно, че гагаузите в Казахстан и Средна Азия не пазят своето българско самосъзнание и спомена за прародината си България. Казахски и узбекски учени са отбелязали това в своите изследвания, а и ние лично имахме щастието да се срещнем с тях през 60-те години. Българите, убеждавани от своите изследвачи, че са гагаузи, назоваваха Ямбол, Сливен, Казанлък и т.н., откъдето са тръгнали техните прадеди на север. В споменатите селища никога не е имало гагаузи. Материалната култура на гагаузите е такава, каквато е тази на останалите българи в областите, където живеят или където са живели. Опитите да се изведе и създаде някакъв модел на гагаузка материална култура извън българския, са обречени на провал.
Духовният Живот и религията на гагаузите са проява на вътрешния мир на българина и само в подробностите са разновидност на душевността на българина изобщо. Представянето на гагаузите като по-религиозни от другите българи е заблуда, която се основава на комплексираното, обременено мислене на тези, които ги наблюдават и обикновено трудно възприемат съчетанието на християнската им вяра с говорения турски език. Досега набелязаните незначителни отличия се дължат на съпоставянето на гагаузите с българите от отдалечени от тях райони. Истински резултат би се получил, ако се сравняват българи, принадлежащи към една и съща етнографска група – тракийска, мизийска, В границите на които живеят и битуват съответните българи, говорещи и на турски. Отделна етнографска група гагаузи у нас не съществува. Говорещите и на турски българи принадлежат към различни етнографски групи.
Фолклорът на гагаузите по мотиви, идеи и образи същностно, исторически и художествено съответства на фолклора на българоезичните им съседи и съплеменници. Поетичният им фолклор е двуезичен – на български и на турски, като този на български количествено и художествено превъзхожда изпълнявания на турски език. Анализът на поетичните жанрове недвусмислено доказва, че българоезичната поезия предхожда туркоезичната. Турците, заети от българите (на турски език) и песни на български език. Известно е, че за турски песни, изпълнявани от българи в Габровско и Еленско, съобщава българският музиковед Ст. Петров, а от историята знаем, че българският националреволюционер Бачо Киро пред бесилото е декламирал съчинената от него на турски и в рими изповед „Бен бир Бачо Кироюм“. Е, поне за Балкана знаем, че там гагаузи няма. Но да се върнем отново при В. А. Мошков, който в предговора към „Образците“ с недомлъвки признава, че т, нар. гагаузи определят говорения от тях език като турски – тюркче, което пък доказва, че те били турци. Интересно е, че за караманлийците в Бесарабия, които той обявява за „православни гърци, говорещи на турски“, не стига до същия извод. Като се оплаква, че в домашната литература няма сведения за този „народец“ или ако има „сведения ничтожная“, то не е известно от къде са взети, В. А. Мошков посочва три примера, които силно го впечатляват. А. А. Сокалски, „подробно описал българските колонии в 1848 год.“, навсякъде наричал гагаузите българи, без дори да спомене тяхното име, А. Зашчук бил отбелязал само, че българите, преселили се от Добруджа в Бесарабия, говорят на турски, и накрая, в руската универсална енциклопедия, известна като „Брокгауза и Ефрона Знциклопедический словарь“,намерил „такова странно съобщение“ -„гагаузите са потурчени българи“. Обяснението за това определение във въпросната енциклопедия В. А. Мошков свързва със самите гагаузи – то е дошло отвъд Дунава заедно с гагаузите. За нас е съвсем очевидно, че споменатите автори и издатели, както и самите гагаузи, ясно са разграничавали етнонимите от прозвищата, И още едно Мошково признание – „Даже по места в Бесарабия, в Кишинев, рядко някой от интелигенцията е чувал името на гагаузите“.
На границата между нашето и предното столетие започват кабинетните главоблъсканици за произхода на гагаузите, които продължават и в по-късно Време. Започва се от презумпцията, че узи, печенези, кумани или прабългари се опазили като етнични и езикови групи, езикът на които постепенно се турцизирал по време на османското владичество. Това означава, че прабългарите, сиреч българите и техните родственици куманите са се обезродили, превръщайки своето народностно чувство в омраза към българския си корен и съплеменниците си! Обвързването пък на гагаузите с печенезите изисква преодоляване на големи различия във времето и пространството. Що се отнася до узите, тепърва ще трябва да се доказва, че са тюрки по произход и че не са оси, аси, яси или яши, сиреч представители на иранско племе.
Тюркските хипотези за произхода на гагаузите са изградени върху антиисторична основа. Игнорира се българското присъствие в изконно български земи, формирането на българската народност се смята за незавършен процес или изобщо се отрича. Турците наистина заварват една отслабнала и феодално разпокъсана българска държкава, но намират една напълно формирала се и единна българска народност, в която някогашните етнични съпоставки са преодолели вътрешните си различия и отличия. Дори и феодално обособените области продължават да бъдат все България. В годините на завладяването им от турците баварецът Ханс Шилтбергер, прекарал години в двора на султана след завръщането си в родината пише, че е бил в три Българии, столиците на които са съответно Видин, Търново и Калиакра.
Тюркските теории за произхода на гагаузите, макар и наукообразни, не почиват на логически свързани и хронологично подредени факти. Те обаче в началото удовлетворяват някой среди в Турция, за които така наречените тюрки са просто турци, тъй като двата термина в турския език не могат да бъдат разграничени, а и в републиканска Турция за турци се смятат изповядващите Исляма и тези, които говорят турски език, особено, ако едните и другите са били някога поданици на Османската империя. През 30-те години на нашия век турски публицисти забелязват туркоезичните българи и с участието на държавата започват настойчиво и планомерно да култивират туркофилство и туркомания сред тях в Северна Добруджа и Бесарабия. Организатор на тази дейност става назначения за посланик в Букурещ турски писател и поет Хамдуллах Супхи Танръйовер (1935-1944). Неговият съидейник, издателят Яшар Наби Найър публикува 1936 г. книгата си „Балканите и турцизмът“, която широко се разпространява сред гагаузите. Шетнята на турските дипломати сред тях събужда тревога у будните българи и те поставят въпроса в българските вестници, които се издават по това време в Румъния. Добруджанският татарин и турчин по самозвание Мюстеджиб Юлкюсал в няколко поредни издания утвърждава турцизма в Северна Добруджа, като представя татарите и гагаузите за турци. Тази дейност и пропаганда затихва в първите години след Втората световна Война до публикацията на П. Витек „Гагаузите – хората на Кайкаус“ (1952 г.), в която се застъпва тезата за анадолския селджушки произход на това население. Извън всякаква езиковедска логика прозвището гагауз се извежда от името на въпросния анадолски владетел Кайкаус или Кейкяус.
След смъртта на Сталин и по времето на Н. Хрушчов започва политическа работа по обособяването на гагаузите в Съветския съюз и окончателното им отделяне от българите. Научната аргументация на това ново отношение се изготвя от тюрколозите Н. А. Баскаков и Л. А. Покровская с помощта на българиста С. Б. Бернщейн. Започва и създаването на гагаузки национални кадри, които получават подготовката си в Азербайджан. Тюркоманията сред гагаузката интелигенция в Бесарабия получава истински размах след разпадането на СССР, когато емисари от Всякакъв род получават свободен достъп до гагаузките райони. в самата Турция към гагаузката тематика се насочват млади кадри, които днес осъществяват контактите между гагаузката интелигенция и турските учени. С неблагодарната и безперспективна задача да докаже, че гагаузите са селджушки турци, се е нагърбил достойният за съжаление в безпомощността си Харун Гюнгьор, който с лека ръка отхвърля тези на българските учени за потеклото на гагаузите и изказва престорено възмущение от безпристрастно написаната от Иван Градешлиев историографска разработка за гагаузите. Миналата година с апломб се появи в руското списание „Зтнографическое обозрение“ турския професор Кемал Карпат, за да възкреси идеята на П. Витек, без да може да добави нищо ново и Вярно към известното. Обяви всички теории за произхода на гагаузите за тенденциозни и ненаучни, а П. Витек – за Велик учен. Единствената заслуга на К. Карпат беше, че квалифицира като „спекулация“ извеждането на названието гагауз от уз, респективно от огуз. Това му беше необходимо, за да доведе гагаузите от Анадола, тъй като дошлите по северен път узи или огузи изглеждаха вече доста съмнителни. Лошото е това, че неговите събратя преди това бяха подвели гагаузките учени и вождове в Молдова и те промениха названието си гагауз в гагоуз, за да убедят народа , че произлиза от огузите. И още нещо – девизът „Яшасън огузлук“ – „Да живее огузщината“ бе издигнат официално като обединяващ гагаузите повик. Сега, когато се внушава на гагаузите, че са анадолски селджуци и че името им произлиза от владетеля Кейкявус или Кайкавус, кой ще понесе срама от своеволното променяне на имената и измислиците за северния им огузки произход! Но професорът гагаузовед от Турция ще трябва да реши и една нова задача във връзка с етимологията на гагауз. У нас и в Турция са регистрирани нови названия за гагаузите – гаганица и гаганик. В Молдова и в Румъния го чакат още изненади, които ще са повод да продължим разговора за етимологията на гагауз. В последната си статия К. Карпат повтаря няколко пъти, че до заселването си на Балканите от Анадола прадедите на гагаузите изповядвали исляма, който трудно и продължително бил изместен от християнството. Не е трудно да се досетим, че предстои откриване на медресета или коледжи в Молдова, в които молдовските гагаузчета ще трябва да възприемат „бащината“ вяра.
Питаме се къде е всъщност границата между науката и политическата пропаганда при тази всестранна, многопосочна и уж научна дейност, която прилича на манипулация и тактически ход.
Не е възможно в една кратка статия да се каже всичко за гагаузите и да се представят многобройните доказателства за техния български произход. Но има един неподправен и безценен извор, от който черпим информация за миналото и народа ни, какъвто е българският фолклор. В него се говори за българи, турци, татари. лази, черкези, гърци, евреи, арменци, власи, цигани, гюпти и агюпти и още за какъв ли не. Никъде обаче народът не е объркал народностното име българин с прозвището гагаузин.
Гагаузите, са българи по произход, по вяра източноправославни, които в условията на турското владичество са възприели турския език, който като система силно се е променил съобразно българския езиков стереотип, запазили са своята езикова практика в песенния фолклор, в традициите и обичаите, съхранили са характер на бита и културата си, както и самоназванието си българи, но допълнително заради използвания от тях турски език са били назовани от другите с прозвищата гагауз, гаганица, гаганик. Огагаузяването, сиреч преминаването към турския език е явление, породило се в определени исторически условия, когато българинът няма възможност да опази всички свои народностни черти. Като домашна практика меланизираният турски език на тези българи продължава да се използва и след Освобождението, като включва все нови и нови славяноезични българи поради движението на населението и постоянните брачни връзки, за които езикът никога не е бил пречка. Огагаузяването на българите продължава и извън границите на България. Сред тези българи се култивира небългарско съзнание, което вече е дало своите плодове. Това ново състояние и положение, сиреч гагаузщината, по своя характер и като поведение има общи черти с македонизма, от които най-типичната е техния антибългаризъм.
Вината за сегашното положение е преди всичко на българската държава и българската общественост, които не защитиха и не опазиха духовното единство на българското племе, което беше възможно дори и тогава, когато България губеше територии и беше безсилна пред вероломството на съседите си и антихуманизма и Жестокостта на егоистична Европа. Единството на нацията не може да се крепи само на щика на българския Воин. От годините на Освобождението, та до наши дни не бе направено нищо сериозно, за да може българчето още от школото да опознае себе си като рожба на един народ, представен в своето етнографско и териториално многообразие, дори само в границите на окастреното Отечество. Ако в учебниците кратко и ясно бяха описани мизийци, тракийци, македонци, торлаци, марваци, капанци, ваяци, гагаузи и т. н. съвременният българин, когато чуе тези названия, не би си мислил за отмрели или за чужди народи, не би ги свързвал с гърци, турци, сърби, власи и още с какви ли не. Ако не беше здравото народностно чувство у тези, които българската администрация, а и науката определяше и определя като небългари, на територията на съвременна България трябваше да бъдат отбелязани още доста „малцинства“ и „етнически групи“, които свои и чужди правозащитници биха се втурнали да защитават от „нетолерантността“ и „национализма“ на българите. Ето няколко примера за начина, по който се представят българите, известни с прозвището гагаузи:
Списък на населените места в Царство България от Освобождението(1879) до 1910 година. София, 1921: ц. Гявуръ – Суютчукъ(сега Българево, Каварненско) – 1880, 1887, 1892 – гагаузите са преброени като турци, през 1900, 1905 и 1910, те са вече гагаузи. За щастие притежаваме записи на разкази от преброяваните как са били убеждавани, че не са българи. В Българево се пази легендата за 40 – те български девойки, които си сплели косите и се хвърлили в морето, за да се спасят от потурчване.
В Кънчов. Избрани произведения, том I, София 1970: цитират се турската статистика и Веркович за някакво неопределено население, наречено „християни, говорещи турски“. Във втория том на същото издание намираме описание на В. Кънчов вече за „Турци християни“, които се превръщат в „гагаузи“. Нашите срещи с тези „турци“ и „гагаузи“, които са се преселили в България, показаха , че гагауз като дума изобщо не се знае. Във връзка с определянето им от някои автори като турци тези македонски българи ни показаха няколко свои писма, изпратени до издателства и до Българската академия на науките, в които молят да се изправи в изданията тази лъжа за тях. Копията от тях се пазят.
Сборник „Добруджа“. Издателство на Българска академия на науките, София, 1974: „Други народностни съставки в Добруджа – руси, арменци, евреи и пр. – няма да бъдат разглеждани… Към тези групи трябва да се прибавят и гагаузите…“ Затова именно, чудесните български народни песни на крайморските гагаузи не са допуснати до сборника за Българска Добруджа!
Във филма за български войвода се казва, че в българско време някакви си там неизвестно какви гагаузи, свидетелствували в съда срещу войводата, както по време на клетвата поставяли ръката си на земята. От уважение към една част от дейността на войводата не бих желал да цитирам съображенията на тези гагаузи като българи в отношението им към войводата.
В по-ново време видни български държавници посетиха Молдова и с поведението си там показаха на тези наши обособили се като гагаузи някогашни земляци, че нямат отношение към тях.
И накрая, както писахме по-горе, неотдавна висш сановник от Турция обяви, че в България има турци-християни. Българските вестници съобщиха за това. До сега не бяхме чували официално такова твърдения, които един ден неминуемо ще се превърнат и в претенции, но по-важното е, че властите в България премълчаха този факт, а някои колеги допуснаха, че това е грешка на преводача. Когато обаче се заговори за „шопска народност“ у нас, те се сетиха и за „турците-християни“.
Винаги ме е впечатлявало поведението на акад. Ст. Младенов в случаите, когато ненауката премине допустимите граници и българите са ощетени. Опитите на унгарския тюрколог Д. Немет да припише прабългарското златно съкровище от Над Сент Миклош на печенезите са повод ученият да напише убедителна критика и да остави на българските учени пример за това как да се пази българското от посегателство. Същият учен, но вече по друг начин, се ангажира с името си в книга от две части, първата от които е съвсем несъстоятелна. Това е трудът на Атанас Манов „Потеклото на гагаузите и техните обичаи и нрави“ (Варна, 1938). В първата част излага своята теория за произхода на гагаузите, а във втората описва гагаузките вярвания, обичаи, нрави и народни умотворения. Събирателската му дейност е оценена по достойнство от Ст. Младенов и той написва предговор към Втората част. На заглавната страница разхожденията във възгледите на двамата са отразени така – втората част е одобрена от Българската академия на науките – София. С предговор от г. професор д-р Ст. Младенов. Варненският „гагаузин“ (родът на баща му е от Охрид) и гагаузовед Кръстю Баев, филолог по образование, Веднага се среща със Ст. Младенов и го моли за разяснение по случая. В предадения ни от Кр. Баев ръкопис намираме следния отговор: „Тукашно момче е, хубав материал е събрало, но теорията му е момчешка“.
Поуката от тази тъжна българска история с гагаузите е за днес и за утре, че човек може да се откаже от имот и богатство, но е срамно да се отрича от своите, а грехът за неприласканите, отвъргнатите и духовно прокудените си остава. За него няма прошка и на Велика прошка.
(1996) Професор ЕМИЛ БОЕВ
Тюрколог
Източник: nauka.bg