Снимка: apollon.blog.bg
Снимка: 
Автор: Цветан Костурков
На територията на древна Тракия са намерени и разпознати над 3000 оброчни плочки с изображението на т.нар тракийски конник. Този образ остава анонимен. Въпреки наличието на исторически извори за религията на траките, древните автори запазват мълчание по темата. Винаги на кон, обкръжен от свой божествен тирс и носител на характерно наложили се за него атрибути, това явление поставя много въпроси , по които се дискутира и работи повече от век. Въпросите около същността и функциите на конника остават. Какъв е този конник – бог или ловец, герой или местен владетел, спасител и покровител или бог на смъртта, част от тракисйки дуализъм или доказателство за наченки на монотеизъм? Представян като Асклепий, Аполон, Силван и като почти всички познати антични божества, а според много изследователи почитан и днес. Според Иван Венедиков „Това е най-странното и загадъчно божество, което всъщност науката познава.”
Траките нямат писменост. Този факт, затруднява изключително изследването на тяхната религиозна, традиция и култура. Едиснтвените писмени сведения, които са достигнали до наши дни са от антични автори, които нямат пряка връзка с тракийския свят, т.е. те остават „чужденци” и незапознати в основата със същността на тракийската парадигма. Информацията, която ни оставят изглежда недостатъчна или дори неточна в контекста на тракийската религиозност. Така според Херодот тракийците почитали само Арес, Артемида и Дионис, а „някои тракийски царе изкарвали произхода си от Хермес”. Това би означавало, че освен тези богове други божества не са почитани. Свидетелства за почитта към други божества са многословни – както артефакти, така и наличието на храмове и светилища в името на различни божества. Според Венедиков общия брой на светилища на територията на Тракия надхвърля 100. И тези светилища далече не са само в името на гореспоменатите божества. Така например Цицерон говори за наличието на светилище на дентелитите, което според него било посветено на Зевс Сбелсурд. Само тази неразгърнала се полемика би била достатъчна за ненадеждност в античните извори , но може би под тази очевидна не точност се крие логика на възприятие или по-точно изразяване на собствена културна парадигма. Освен съобщените четири божества Херодот, съобщава и за култа към Залмоксис у гетите. Казва, че по време на буря те стреляли с лъкове срещу гръмотевиците, като вярвали , че няма друг бог освен техния. Също Херодот говори за избягалия в Тракия Ойобаз, който заловен от апсинтийските траки бил принесен в жертва на „домашния си бог Плейстор”. Относно приведените примери Иван Венедиков в „Тракийски легенди” отбелязва: „Явно е, че когато говори за богове, Херодот има пред вид гръцките богове, и когато говори за божества, които са тракисйки, той ги нарича местни божества”. Остава обаче въпроса за почитането на Зевс, за което съобщава Цицерон. От приведения пример за гетите,за стрелянето по грамотевиците по време на буря, както И.Венедиков („Тракисйкият конник”) отбелязва, „у гетите не съществувал култ към бога на мълнията нито към което и да е друго божество”. От една страна въпроса с лаконичността относно почитаните от траките богове е изяснен, докато от друга страна при наличието на култ към Зевс, защо гетите биха „нападали” един възможен свой покровител и неговите прояви? Може би, просто защото са гети, т.е. конкретно племе със собствени вярвания и защо не собствена религиозна система. „Траките не са имали нито организирано жреческо съсловие, нито религиозна власт, която да организира религията им. Поради липсата на своя писмена традиция те не са имали и една установена космогония, нито схващане за произхода на света” (Ив. Венедиков, Тракисйки легенди). Това би означавало, че е вероятно всяко племе да спазва свои ритуали, вярвания и обичаи касаещи техни, собствени религиозни култове. В реплика на това твърдение обаче са хилядите оброчни изображения на, в общи линии, един и същ конник.
Друга възможност е разминаване поради разглеждането на тази религия като статична, установена и завършена. А всяка една жива религиозна система, каквато несъмнено е тракийската, търпи промени и обрати във вярванията, ритуалите и начина на почитание. Сведенията на Херодот датират от V в. Пр. Н.е, докато Цицерон е живял през I в. Пр. Н. е. Т.е. достатъчно време,за да позволи промени и дори обрати в тракисйките вярвания. Такова развитие търпи и образа на конника.
Първите изображения на конника се проследяват до V – IVв. Пр. н. е. Намираме ги върху пръстени, колани и украшения към конска амуниция. В тези най-ранни изображения се забелязва същностната му характеристика като най-често брадат мъж на кон, нападащ и убиващ животно/дивеч. Но въпреки ранната си проява „оброчните релефи на Тракийския конник се явяват в своя завършен вид, така както ги познаваме вече в огромно количество от II – IIIв.” (Зл. Гочева, „Проблеми на култа и иконографията на тракийския конник”),а Маразов ( „Пластическа характеристика на тракийския оброчен релеф”) добавя, че това е не само най-характерната за тази епоха група , но и най-многобройна. Т.е. образа на конника е познат от един стар култ, който намира свой израз по време на рисмската епоха, когато основната художествена форма бил релефът. В многобройните релефи се забелязват богатство и разнообразни решения, продиктувани от различните условия, при които е бил създаден релефа. Но „се налагат редица общи черти. Именно този факт ни позволява да говорим за единно виждане,единен стил” (И. Маразов, „Пластическа характеристика на тракисйкия оброчен релеф”). Образа и иконогорафията на конника са вече утвърдили се и до известна степен завършени. Това е образа, а най-вероятно и функциите, с които Хероса ще продължи своето съществуване през вековете, с корени на произхода си, прозиращи през различните епохи.
Анонимния Херос винаги е представен на кон, от гърба, на който напада, най-често дивеч, въпреки , че в по – ранни изображения, вместо дивеч напада човек. Свидетелство, че в по-ранна епоха култа има изразено войнски функции, подчертаващи прогонване и предпазване от чуждото, еквивалент на нежеланото/лошо. Концентриран върху нападането или убиването на животно, част от неговата неизменна същност е коня, без който Хероя, не би бил, нито познатия ни анонимен конник, нито херой изобщо. Срещат се много изборажения, където някои от атрибутите му липсват или са заменени, но коня остава като част от самата идея за херой. Конят при траките бил считан за медиатор – посредник между световете, движещ се свободно между различните зони, свързващ и пренасящ. Чрез коня се преминава определен път – реален или алегоричен. Пътя е „дистанция между два статуса. Ето защо чрез него се представя най-често преходно състояние.” (И. Маразов, „Митология на златото”). Благодарение на коня, Хероса има възможността да се движи и да преминава свободно през поставени или наложени граници. Коня се свързва и със слънчевия култ осигуряващ безсмъртие. Той не само се движи, а претърпява развитие по вертикала, той търпи усъвършенстване и преминава през свещените статуси, без да се връща. Конника се движи еднопосочно към постигане на съвършенство.
„Именно тук се крие основната разлика в концепцията на тракийската религия, отразена в представата за цикъла на развитие и усъвършенстване на човека – човек, антроподемон, бог. В своята най-висша фаза на безсмъртие и върховно съвършенство богът има нужда от коня” (Зл. Гочева „Анонимният тракийски бог конник”). Хероса е постигнал пълната хармония и е извървял пътя докрай. Осъществил е потенцията на коня и е свързал в себе си соларното и хтоничното, заличил е разликата между земя и небе и ги е съчетал в себе.
Поел по пътя към безсмъртието, той е част от божествената сила. Превърнал се е в херой, станал е част от свещеното и негов проводник. Станал е бог-херой, но анонимен такъв. „Персонификации като Орфей и Залмоксис, които носят посреднически функции между соларното и хтоничното, олицетворяват равновесието между небето и земята и балансират борбата между основните стихии” (Д.Попов „Тракология”). Значи бога-херос не е само божетсвена фигура и посредник, но е и балансираща сила. Някой, който предпазва от превес на крайностите. Защитник пред силите на хаоса и унищожението. Конника е този, който прави света и познатия в него ред възможен, като разделя горе от долу, не позволява ляво и дясно да се съберат, осигурява баланс между земното и слънчевото.
Конника, извършва пътуване в отвъдното, след което се превръща в херой, в част от божественото. В много митове и саги на древния Изток и Средиземноморския свят, преминаването жив в отвъдното, при мъртвите, при божествените сили е еквивалент на посвещенско изпитание. „Този ,който е успял да извърши подобен опит, вече не се страхува от смъртта, той е постигнал своего рода безсмъртие на тялото, което е и цел на всички геройски посвещения, като се почне с Гилгамеш” (М.Елиаде „Образи и символи”). Възможно е, чрез коня и алюзията за пътя, който се изминава, идеята и информационния заряд, които носи Хероса да са свързани с ритуал. Но какъв би бил този ритуал, ако не посвещенски? Свещен момент, отрязък от време, когато конника се представя като поел пътя към сакралното. Започналия ритуал, начало на свещено действие, след което завършване конника ще бъде (а може би вече е) бог. За много от древните култури, преминаването отвъд границата между профанно и свещено, смъртно и безсмъртно, човешко и божествено е повече от достатъчно за постигането на героичното-божествено. Необичайността и рядката проява на тази разделяща линия,между божествено и земно, изглежда сама по себе си величествена. За множество от тези култури като гръцката на пример, божествения свят е ситуиран по вертикала горе, под него е човешкия свят, и тези два свята живеят отделени един от друг. Събирането на двете идеи за съществуването е рядко явление, когато някой представител на една от тези разделени светове (герой или похотлив бог) прекрачи разделителната линия и нахлуе или плахо надзърне отвъд присъщия му свят. В резултат на такава интервенция в непознатата страна се ражда мита.При древните гърци, световете са разделени и божественото е рядко в контакт с останалите нива на съществуване. При траките обаче такава граница е трудно да се постави, за тях самия живот е непрекъсната поредица от ритуали. Чрез всяко свое действие те извършват свещенодействие, свързват двете представи и превръщат съществуването си в трудно разграничима смес от божествено и земно. Такова действие е и лова, така характерен за бога – херос.
Още в първите изображения на хероса, той е представен като ловуващ. „Иконографията на тракийското изкуство не е много богата, но в нея като доминираща тема се откроява именно ловът” ( Ив. Маразов , Видимия мит). В съкровището от Летница, конника напада мечка и вълк, в Луковитското съкровище също конник, убива пантера, а в колана от с. Ловец конници и пеши стрелци нападат глиган. Артемида и Бендида преследват елени в множество скални релефи. „Дори Асклепий, Аполон и Дионис се показват в Тракия като ловци…а глиганът е жертвеното животно на Хероса в хиляди обредни плочки от римската епоха” (Ив. Маразов, Видимия мит). От всички достигнали до нас паметници, изглежда ,че лова като действие е с особена важност за траките. Конника е представян винаги ловуващ или нападащ. Според някои това е лов на „полезен дивеч”, който има благоприятни последствия за ловеца и общността. Чрез убитото животно се допринася за по-доброто съществуване на общността и т.н. Но едва ли траките са били така обсебени от лова поради задоволяване на житейски нужди.
Лова, може да бъде и ценностно изпитание за бъдещия владетел и млад бог. На обредно равнище лова е царска привилегия. Множество ловни сцени са запазени като украшения от хетски дворци, което потвърждава възможността за връзката на лова с царската идеология. Лова е „удобен класификатор на преходно инициационно състояние”. Добре известни от друга страна са борбата на Тезей с минотавъра и на Херакъл с бика, които „несъменено са сред подвизите на двамата герои през периода на преход от юношество към зряла възраст” (Ив. Маразов „Митология на златото). Лова като ценностно изпитание за младия цар или за бъдещия бог, което при успешно преминаване би имало решеващи резултати и последствия. За царя това би било ясно доказателство, че той е способен за поемането на царската функция, докато за Хероса на митологчиччно ниво това би било първото от няколкото предстоящи стъпала до достигането на божественото равновесие и съвършенство. Един от най-добре познатите тракийци в античния свят Резос е представен именно като изкусен ловец и с доста прилики от иконографията на конника. Филострат казва: „… той отглеждал коне, носел оръжие и се занимавал с лов” и „…глиганите и сърните, пък и каквото животно има в планината се отправяли на двойки или на тройки при жертвеника на Резус, принасяли се в жертва без да ги връзват и сами се подлагали на ножа.” Резус е преминалия успешно изпитанието и утвърдил се като добър ловец, пред който животните не намират никакъв смисъл да се борят и сами извършвали това, което и без това той ще извърши. Долавя се и магичен елемент, животните сами се връзват и принасят в жертва. Може би Резус е не само преминалия царското изпитание на социално ниво, успял сред хората , но и домогнал се да божественото – притежаващ изключителни сили.
От друга страна „Неуспешният лов се оказал много сериозно знамение” , отбелязва Маразов във Видимия мит. След като Одисей и Диомед убили Резус под Троя, неговия брат Олинт влязъл в доброволен двубой с лъв. Но не успял да победи лъва, т.е. не преминал изпитанието и династията се прекратява. Подчертано е значението на „доброволен”, т.е. Олинт сам избира и влиза в изпитанието , за да докаже и заслужи продължението на царската длъжност. Но провала на личностно ниво води след себе си последствия за династията и общността. Той става не годен да защитава и предпазва. Олинт, като антипод, на Резус се превръща в негоден. Един не защитник, защото „царят като въплащение на племенния колектив е длъжен периодично да побеждава силите на хаоса, кодирани зооморфно от глигана, за да спаси природния и социален космос” (Ив.Маразов, „Героят в изображенията от рогозенското съкровище”).
Лова в тракийския свят е явно свързан с царската идеология и е сред най-масово предадените сцени, т.е. той е от изключително значение за траките и техния свят. В някои по – ранни сцени Хероса е представен като нападащ и убиващ човек, също така на някои сцени се забелязва и щит. Ясен белег за войнските функции на божеството. С установяването на римската империя обаче, когато границите стават относително сигурни, войнските страни на божеството биват изместени от други по-важни за момента функции. Хероса преследва силите на злото ,за да ги прогони и да върне баланса между доброто и злото. В началото, когато се появява за първи път, е било нужно да предпазва местните от агресивните племена и народи, които са били постоянна заплаха. Но когато сигурността е относително гарантирана, от друга действаща сила, то за хероса настъпва нова епоха в разбирането и почитането му. Той трябва „перидично да побеждава силите на хаоса”.
Един от най- разпространените в световната митология сюжет е борбата между героя и дракона, който поради множество локални характерности е представен и разработен по различни начини.В Летнишкото съкровище е разказан тракийския вариант на този глобален модел познат като змиеборския мит, който включва в себе си именно побеждаването на силите на злото и хаоса въплътени от змията с три вълчи глави. В митовете от този род драконът затваря водите и иска ежегодно девойки като откуп. Драконът символизиращ силите на хаоса, който проваля съществуващия ред в общността като лишава хората от нужната им вода и обърква вселенския ред като отнема един от елементите му. Нуждата от възстановяване на реда се налага от само себе си. Героя е този, който трябва да премахне силите на злото и по този начин да върне липсващия елемент. След като убива странното животно, той преминава изпитанието и пуска отново водите като по този начин се превръща в покровител на водите, т.е. божество на живота. Премахващ хаоса и отпушващ извора на живота, според Маразов (Видимия мит) „змиеборския мит включва като непременно условие смъртен помощник на бога”. Асоциацията на герой нападащ и убиващ персонифицираните сили на злото е повече от наложителна с образа на тракийския конник, но още повече тук присъства и задължителен помощник. Може би това е и прислужника от някои от релефите на конника и неговата функция е на помощник, който е може би смъртен? На един релеф, не достигнал до нас, е представен Александър Македонски и зад него тичал държейки се за опашката Лизимах. Александър Македонски представен като безсмъртния герой бог, победителя и вече обожествен, а зад него надвития, следователно обикновен и смъртен помощник-прислужник. Възседналия кон бог, победител или по някакъв начин различаващ се от обикновеното герой, подпомаган от смъртен, не специален и лишен от специфика, а носител на важна функция – помощник, е мотив в перцепцията на древните, който е наложил се чрез змиеборския мит и продължен и въплътен от херойската иконография на конника. Един херой-бог преминаващ през изпитание или периодично освобождаващ и предпазващ от хаоса, който като задължително условие (поне в първо източника) се нуждае от смъртен помощник. Именно този помощник е изобразения в някои релефи тичащ или вървящ до конника мъжки образ. Както дървото, олтара и женските фигури, така и тази мъжка персонификация на помощника не е винаги представяна. Този помощник вече не е задължителен за изобразяване, но неговата функция остава. Той спомага освобождаването на водите и изворите и така сам е част от този геройски акт, в който помощта е негова задължение.
Интерес в този контекст е една група паметници, където героят се представя в момента, когато ловът е завършен, т.е. изпитанието, нуждата от баланс и защита са удовлетворени. „Във всички подобни релефи кучето също взема участие…” (Ив. Венедиков, Тракийски легенди). Смъртния тук липсва, но е заменен от кучето, което помага или вече е помогнало за успешния лов. На ритуално ниво, за този подвиг героят има нужда от помощ, чийто изпълнител се въплащава в тези релефи в куче или някъде в лъв. Друг съществен елемент от тези релефи е рядко изобразявана бутната урна, от която тече вода. Според Ив. Венедиков в „Тракийски легенди”, „Такива атрибути обикновено имат онези от божествата, които са свързани с напояването на земята, с изворите и реките, с течащите води въобще и поради това автоматически са и божества на плодородието.” Но този атрибут и алюзията за помощник, представян като куче или лъв, напомня изключително за змиеборския мит. Хероя и помощника са успешно изпълнили своето задължение и животното/силите на хаоса/змея е убито, а свидетелство за успеха е разливащата се вода. Водата е освободена и отново е потекла, т.е рановесието е възстановено и всичко е ,както трябва да бъде.
Изглежда конника е една персонификация и събирателен образ на успешно преминаващия през изпитание млад цар или херой, бъдещ бог поел по пътя на хероизацията като съществена част от тракийския орфизъм. Защитник на общността от силите на хаоса и нужен гарант за равновесието между световете и силите на противоположностите. Когато Филсотрат говори за Резус той казва, че „този херой отблъсквал чумата от планината,а Родопи са гъсто населени…”. Като по този начин отъждествява херойското със самия Резус и му придава тази ясна функция на закрилник на своите. Една сила на доброто, която се бори за баланс и не позволява хаоса да завладее тракийския митологичен свят.
Рядкост са изображенията , където освен конника, се наблюдава още един конник. Много по-малък и движещ се в противоположна посока на главния такъв. За разлика от главния конник, който се движи на дясно той е изобразен в движение на ляво.” Ако богът настъпва и побеждава, неговият малък двойник отстъпва и бяга. Ако големият конник е светлината, малкият е мракът, ако големият конник е денят , малкият е нощта.” (Ив. Венедиков, Тракисйкият конник). Изглежда този конник, който покровителства и винаги побеждава има своята антитеза в силата, която е отговорна за всичко обратно на победа, закрила и позитивно начало. Олицетворение на противоположността, на всичко онова което не е, но е имало възможност да бъде. Обратното на всичко, което е сега и представено на изображението, е предадено достатъчно ясно и лаконично като едно движение на обратно. Така както побеждава, може и да бъде побеждаван, вместо да гони дивеча може да бъде нападан от него, не преминаващ изпитанието (брата на Резус), не успяващ да върне водата и силите на живота, не балансиращ, а спомагащ смущения в баланса между противоположностите. Живота и всичко съществуващо са изведени от борбата или просто от наличността на тези две изначални сили на доброто и злото. Където е нужен баланс за нормалния ход на събитията, нужна е една медиаторска сила, която да повежда своето съществуване в услугите на баланса. Но кой е той? Медиаторска и посредническа сила или притежател на изключителна и същностна за тракийския свят и парадигма същност?
Най –често срещания и наложил се като типичен образ на конника е когато той е на лов, следван от куче. Той напада, убива или носи животно, най-често глиган, зад него тича прислужник-помощник, а на 30% от релефите присъстват женски фигури. Олтара и дървото са сред иконографските белези на конника. Тези атрибути и образи са част от идентификационните елементи на тракийския херос, т.е конника е разпознаваем, но неизвестен по своето предназначение. Кой е тракийския херос?
Конника е анонимен. Той няма име и това е безусловен факт. Херодот разказва ,че пеласгите не назовават с имена боговете си и ако може да се види някакво сходство между пеласгите и траките то това би могло да бъде някакво обяснение за анонимността на конника. Но едва ли, т.нар. „пеласгичекси етап” е явление характерно за II хил. Пр. Н. е. От друга страна винаги, когато се прави посвещение, посветителя оставя и принася просвещението на някое божество и се посочва името, например на Аполон, Хигия и т.н. „При това често пъти името е придружено и от думата „kyrios” – господар; на господаря Асклепий или на господаря бог Асклепий, на господарката Артемида или на господарката – богиня Артемида и за тракисйкия херой се пише „на господаря бог-херой”, като „херой” в значението , което ние и днес употребяваме поема функцията на име на бога” (Ив. Венедиков, Тракийски легенди). Херой в случая остава като име на конника , не като негово прозвище. Херакъл и Одисей са херой в гръцкия смисъл на думата, но те имат имена. Те са личности – конкретни персонификации, а не само абстрактно-събирателен образ на героя. В тези посвещения, конника е наричан само „херой”, без да се посочва негово конкретно прозвище. Ако конника няма име , значи ли това , че той е херой изобщо. Не един герой, а всички герои заедно. Самата геройска проява в тракисйкия свят и още повече обобщаващ стадий от хероизацията на всеки тръгнал по този път тракиец. Т.е. , когато един тракийски цар, започне дългия път на орфическата трансформация, то той ще се превърне в общата идея за хероса. В хероичното изобщо, защото там личността и конкретиката губят своята форма,за да се превърнат в един общ херос, почитан от всички и навсякъде. Така вече назования Херос, се превръща в бог на всеки и на всяка положителна сила, присъща на тракийския орфизъм. Всебог или носител на потенциала за такъв, който е поел пътя на трансцедентното и вечно съществуване. „Един херой, който не е нито Рез, нито Орфей, нито Салмоксис, а може би онова божество, живеещо в тракийския рай, при което Салмоксис проповядвал, че ще отидат всички след смъртта си” (Венедиков, Тракийския конник). Възможно ли е тракийския херой да е един всебог и по този начин, неговото съществуване да е наченка на монотеизъм сред траките? „Той е владял земята, властвал е над небето и то се е подчинявало на неговата сила. Бил е господар на цялата природа и живота в нея. Той е властвал над живота и смъртта и им е осигурявал безсмъртие.” (Зл. Гочева „Анонимният тракийскибог конник).
Ако прием, че това е едно анонимно тракийско всебожество по какъв начин биха били обяснени множеството му превъплащения и наричания с конкретни, но твърде различни и много на брой имена. Дали той не губи анонимността си в приведените по долу? Редица въпроси се появяват поради наличието на множество визуални паметници, където конника очевидно иззема някои атрибути (функции?) на други лесно разпознаваеми божества.
Така в светилището при Глава Панега в изображение на тракийския херос, същия е наречен в надписите Салдобюсенският или Зюлмидренският Асклепий. Още повече ,че в някои релефи под конника вместо тичащо куче се поставя тичаща змия, символ на Асклепий. В друг релеф от Глава Панега хероят получава и дългата дреха на Асклепий като Иван Венедиков отбелязва, че никога в античността конник не се изобразява в дълга дреха. Т.е. това е „качен” на кон, образ , който трябва да се чете като не конник. Също вместо копие, конника поема тояга, около която се вие змия – същностен атрибут на здравеносния бог. До известна степен има логика, Хероса да се представя като бог и покровител на здравето, защото вече видяхме ,че Резус има такива функции на пазещ населението на планината Родопи, не от какво да е , а от чума. Болест, от която може да избави и предпази само едно здравеносно божество като Асклепий или Хероса иззел неговите функции. Но не само Резус е споменат в тракийската традиция като здравеносно полу – божество, покровителстващо човешкото тяло и душа. Ето какво споменава Платон в диалога Хармид. „Аз го научих там, в похода, от един от тракийските лекари на Залмоксис, за които се говори ,че вярват в безсмъртието на душата. А този тракиец заявяваше, че гърците имат право да говорят за това, което туко що казах. Но нашият цар Залмоксис – рече той –бидейки само бог, твърди че като не бива да се започва да се лекуват очите без тялото, тъй не бива да се почва да се лекува тялото без душата и че причината, поради която гръцките лекари не могат да се справят с много болести, е , дето не признават тялото като такова, което се нуждае от лекуване…”. Тук индиректно става въпрос за гетския бог Залмоксис, който освен със проповядването на безсмъртието на душата като главна идея има и други второстепенни значения и начини, чрез които води човешкото тяло и душа по пътя на неговото учение. Залмоксис е и учител, даващ знанието за живота чрез всички негови прояви в ръцете на своите. Залмоксис просвещава гетите, а те, отново според Херодот, „вярват, че няма друг бог освен техния”. Приели свещените знания, гетите са изцяло убедени, че техния бог, т.е. Залмоксис, е единствен. Той владее знанието за лекуване на тялото и за съпровождане на душата до безсмъртния статус. Той е гетския и единствен такъв бог.
В други релефи и изображения от Източна България, хероса е изобразен с брадата и дългата дреха на Плутон и в едната си ръка държи рога на изобилието. Тук той е вече бог на подземното царство и възраждащата се природа. Покровител и посрещащ мъртвите, когато вече са преминали от другата страна и са приветствани в света на безсмъртните. Херос-Плутон, който властва над смъртта и спомага за баланса на природата. Първо взема, т.е. настъпва смъртта , но после отново раздава със своя рог на изобилието, отново поставя начало, отпушва силите на живота. За природата това означава завъртане на годишния цикъл, а за човека преминаване към безсмъртната същност на душата. Чрез рога на изобилието в едната си ръка, брадата и дългата дреха той конника се превръща в еквивалент или тъждествен на Плутон. Дори под един от така представените релефи се чете: „На господаря Дарзалас”. Така Хероса придобива чисто хтоничен характер, господар – бог свързан с подземните пространства и сили. Също така в много от изображенията си конника е представян до дърво, около което се увива змия – дали това не е атрибут напомнящ за лечителските свойства на Асклепий? При всички възможни прочити змията си остава един неизменно хтоничен символ и тук тя се вписва като подчертаване на хтоничните функции на това полу божество на този „господар” на подземния свят, носещ благодат със своя рог на изобилието. Освен това Плутон е преди всичко и божество на възраждащата се природа природа, а в частност и на горския живот, каквото е и Силван. Един култ на горски бог донесен от римските войници в Тракия. „Но този култ е заварил тук вече съществуващ малко по-стар култ на Асклепий , слят с Хероя” (Ив. Венедиков, Тракийски легенди). Т.е. това, както и другите превъплъщения са привнесени такива, идват от външния за траките свят, но въпреки всичко биват не само добре посрещнати, а нещо повече биват асимилирани и „използвани”.
Този синкретизъм е характерен за римската епоха, но не и непознат за влиянието, което гръцката култура и традиция оказва върху тракийското религиозно възприятие или по – точно визуализиране. Сред най – познатите достигнали до нас изображения са някои от вече споменатите като, тракийския бог конник, ловни сцени, различни персонификации на великата богиня майка, но и на един лесно разпознаваем образ като този на Херакъл. Така траките синтезират и приемат един очевидно привнесен герой, типично гръцки. Ако за Дионис, дори и гръцките автори са единодушни, че е „чужденец” идващ от Север, така и за Херакъл се знае, че няма нито тракийски произход, нито особена причина да бъде така мащабно изобразяван, а явно и почитан.
Но това е почитта, която те отдават на Херакъл, но по-скоро като една готова иконографска схема, която те използвали, за да визуализират техните идеи за собствени функции и прояви на божества и герои. При заемането на готовите и наложили се схеми за представяне на някой герой или божество, траките виждат логична възможност да изразят своите идеи и да ги въплатят в образ.
Така наред със Асклепий, Силван и Плутон е представян с атрибутите и характеристиките на Арес, Юпитер, Дионис, Сабазий, Митра и т.н. Конника, представен с типично негова иконография, но само с добавени атрибути. При релефа от с.Лиляче, Врачанско Силван е разпознат поради смененото от косер копие. Тези въплътени в римски божества, хипостази на хероса са може би само начин да се представи той в изпълнение на различните функции, в които е вещ. Както при Резус и Залмоксис, където се вижда, че те не изпълняват само една функция, а напротив имат характер на обобщаващи различни сили и функции свързани с тях. Херодот казва за Залмоксис, че гетите вярват, че „ням друг бог освен него”. Значи Залмоксис е един всебог, включващ в себе си функциите на всички останали божества бавещи се със здравето, природните стихии, прехода към отвъдния свят и т.н.
В образа на конника е вложен един обобщаващ синкретизъм, зад който прозират множетсво символи идеи, които говорят за големия набор от функции, с които конника се бави и по този начин обема всички тях в себе си. Конника си остава един, и както гетите казват за Залмоксис, че няма друг бог освен него , така и няма друг конник освен единствения тракийски конник. Чрез сливането му с различни стари или по-ново привнесени божества конника не губи анонимността си. Той не става Юпитер, нито Дионис, той остава безимен в същността си, а чрез изиричането на името на божеството в което се превръща се назова още една негова функция. Един върховен покровител, в който тракийците са виждали една цялостна идея за бога. Олицетворение на поелия по пътя на хероизацията и в същото време постигналия божествения баланс, който веднъж постигнат трябва да бъде поддържан.
Безименен, поради невъзможността да се предаде същността му в едно име. С функции, покриващи всички аспекти и нужди от живота на разпокъсаните тракийки племена. И преди всичко пазител и медиатор, осигуряващ общото и лично благо. Предпазващ от хаоса, подготвящ за безсмъртието на душата, учещ и показващ, учител, херой и бог, конник и ловец, войн и спасител – един образ зад който прозира идеята за всебога. Монада обхваща в себе си всички, иначе така объркани негови противоречиви хипостази и връзки. Бог на всичко и всеки, почитан и обединяващ всички, едно липсващо общо звено в разпокъсаната тракийска космогония.
Единния тракийски всебог ли е това в същност или удовлетворяване на една обща научна нужда за отговор на всички въпроси. Преди всеки възможен вариант за неговата идентификация, той остава мистичен, неразчетен докрай, неосъзнат в неговите прояви и разпръснати из земите на Тракия единично намерени детайли. Нека за сега бъде един всебог – обединител, помощник и спасител за всички. Един бог на липсващите звена и невъзможните хипотези – медиатор и сила носеща баланс между поставените въпроси и липсващите отговори.
Използвана литература:
• Венедиков, Ив. Тракийският конник, сп. Векове 1972, 4, 3-14
• Венедиков, Ив. Тракийски легенди – Тракийският конник, Наука и изкуство, 1981, 25-51
• Гочева, Зл. Анонимният тракийски бог конник, сп. История, 2003, 5, 16 -21
• Гочева, Зл. Проблеми на култа и иконографията на тракийския конник, сп. Балкански древности, 1992, 2, 67 -76
• Елиаде, М. Образи и символи, Прозорец, 2002, 103 – 109
• Маразов, Ив. Пластическа характеристика на тракийския оброчен релеф, сп. Проблеми на изкуството, 1968, 1, 39 – 45
• Маразов, Ив. Героят в изображението от Рогозенското съкровище, сп. Проблеми на изкуството, 1987, 2, 27 – 32
• Маразов, Ив. Видимия мит, Христо Ботев, 1992, 115 – 155
• Маразов, Ив. Митология на златото, Христо Ботев, 1994, 33 – 131
• Попов, Д. Тракология, Лик, 1999, 184 – 201
• Стоянов, Т. За иконографията и семантиката на женските изображения в паметниците на Тракийския конник, сп. Векове, 1987, 1, 18 – 30
Източник: nauka.bg