Фридрих Ницше, роден в Рьокен до Лютцен на 15 октомври 1844 г. и починал на 25 август 1900 г. във Ваймар е немски философ , основоположник на философията на живота.
Роден в семейство на пастор, което след ранната смърт на бащата се преселва в Хамбург. Завършва елитарно, след което следва първоначално теология, а по-късно класическа филология в университетите в Бон и Лайпциг (1864-1869). Веднага след завършване на висшето си образование стара професор по класическа филология в Базелския университет (1869-1879), където се сближава с някои видни европейски интелектуалци, между които и Рихард Вагнер, чиято музика и възгледи му оказват изключително силно влияние. Години по-късно той се обявява срещу Вагнер заради неговия шовинизъм, антисемитизъм и кокетиране с тълпата и християнството. Воден от патриотични подбуди, Ницше взима участие във Френско-пруската война от 1870-1871. като доброволец в санитарни части. Все по влошаващото се здравословно състояние в следствие на дългогодишно тежко заболяване го принуждава през 1879 г. да напусне преподавателската работа. В продължение на десет години живее в различни курорти в Италия, Франция и най-вече Швейцария. В една от последните си работи Ницше изтъква, че дължи до голяма степен своята философия на боледуването си, защото голямата болка води до прозрение и осводождаване на духа. След 1889 г. в резултат от задълбочаване на болестта изпада в умопомрачение и прекарва последните 11 години от живота си във Ваймар, където за него се грижат майка му и сестра му.
Ницше оставя богато теоритично наследство, част от което е публикувано посмъртно под ръководството на сестра му, която особено в началото на 30-те години го редактира и фалшифицира в националсоциалистически дух. Тези издания до такава степен изопачават духа и идеите на Ницше, че дори такъв близък в някои от идеите си до националсоциализма мислител като Освалд Шпенглер е принуден с възмущение да прекъсне сътрудничеството си с „архива на Ницше“. Между по-важните произведения на Ницше се открояват :
* „Раждането на трагедията от духа на музиката“ (1872),
* „Несвоевременни размишления“ (1876),
* „Човешко, Твърде човешко. „Една книга за свободни духове“ (1888),
* „Утринна зора. Мисли върху моралните предрасъдъци“ (1881) ,
* „Веселата наука“ (1882),
* „Тъй рече Заратустра“(1883-1885),
* „Отвъд доборото и злото. Прелюдията към енда философия на бъдещето“ (1886) ,
* „Генеалогия на морала“ (1887),
* „Случеят Вагнер. Проблемът на един музикант“ (1888),
* „Ето човека“ (1888),
* „Антихрист. Опит за критика на християнството“ (1888),
* „Залезът на кумирите, или как се философства с чук“ (1889)
* и незавършена „Воля за власт“ (1887-1888), публикувана посмърно.
Във философското развитие на Ницше традиционно се разграничават три основни периода отразяващи основните тенденции в неговото творчество. В „ранния“ период (1881-1886) доминират философията на културата и естетизма, както и влиянието на Артур Шопенхауер и Вагнер. Втория период (1876-1882) отразява преценката на всички ценности и критиката на всичко общорпието, а третият – стремежът за създаването на абсолютно „нова философия“, над която няма повече нито бог, нито човек.
Независимо от това деление и късните самооценки на самият Ницше, още в ранните му произведения звучът редица мотиви, които по-късни намират своеобразно развитие и модификации в зрелите му творби. Същевременно неговите възгледи в повечето случаи са изложени съзнателно антисистематично в есеистична и афористична форма със блестящ литературен език, които умишлено е втъкана парадоксална полифоничност провокираща възможности за най-различни тълкувания.
Самият Ницше смята, че за познанието не съществуват реални факти, а само „интерпретации“ и интерпретации на интерпретациите, които придават на явленията най-различен смисъл в зависимост от гледната точна на субекта. Както един текст дава възможност за най-различни тълкувания и нито едно от тях неможе да претендира, че е вярното, така и „истината е такъв вид заблуждения“, без което конкретните хора просто не биха могли да съществуват. Дори законите на природата са само субективна интерпретация на собствените ни символи, с помощта на които си създаваме „свят“, за да можем да живеем в него. Затова „светът“, шразбиран като нещо независимо от нас, от нашето собствено битие, логика и предрасъдъци, е невъзможен и “ не съществува“. Единственото истинско измерение на света в неговото съществуване сам по себе си-това е „живота“, които се намира във водовъртежа на вечното ставане-един вечен кръговрат, в които „всичко умира и всичко разцъфтява отново“. А същността на „живота“ се определя от взаимодеиствието на неговите вътрешни „сили“, движени от „волята за власт“.
Тези принципи на Ницше, приемащи различни модификации в еволюцията на възгледите му, пронизват цялата негова философия на историята и културата. Още в своите ранни произведения той си поставя за цел да разгледа изкуството и духовната култура, определящи битието на човека, „от гледна точка на живота“. Според Ницше още при изворите на европейската култура-от древните гърци-господстват две основни „начала“, които в своето противоборство определят нейното развитие и същност. И това са „аполоновото“ и „дионисовото“.
„Аполоновото начало“ създава илюзиите на абстракциите, с които хората забулват истинските основи на действителността и я заместват със света на собствените си представи и фантазии. Доведена до своята крайност във философията тази тенденция се превръща в логически схематизъм на рационализма. Негов родоначалник е Сократ, които е повратна точка в световната история. Той пръв издига илюзорната представа, че с помощта на чистото познание може да се проникне до най-дълбоките бездни на битието, което дори може да бъде коригирано. Затова Сократ е първообраз на „теоритичния оптимист“, които придава на знанието и познанието универсална значимост и ги разглежда като панацея от всички беди и основи на нравствеността. Оттук тръгва и „александрийската култура“ на култа към знанието, която поражда нелепата вяра, че науката със своята логика и теоритичност трябва и може да ръководи „живота“. Тази тенденция преминава през цялата европейска култура за да намери своята кулминация в модерния свят, чиито идеал са служещия на науката теоритик и основаният върху познанието оптимизъм. Но логиката и теоритичността на науката имат своите граници и условностти, които в крайна сметка пораждат чувство за неудовлетвореност и несигурност, когато бъдат прекрачени. „Съвременната култура изградена върху принципа на науката“, се изправя пред призрака на разрухата, защото започва да става „нелогична“ и да бяга пред собствените си последици.
В противовес на „аполоновото“, „дионисовото начало“ е дръзновенно и буйно. В своята ирационална непосредственост то разкъсва булото на илюзиите и „открива пътя към майката на битието, към най-съкровенната същина на нещата“. То носи в себе си „свръхмяра от жизнено“ и разкрива възможността да се преживее истинското измерение на битието-трагизмът, като основа на живота. По своята същност „дионисовото начало“ е „всеобхватно огледало на световната воля“, като отражение на вечната истина, която винаги има ирационален митичен характер. Неговата неизчерпаема жизнена сила не се спира пред най-ужасните деяния и разрушения, за него всичко е позволено, то е отвъд доброто и злото, за него няма граници и предели. То е израз на същността на самия живот, воден от изначалната воля за власт, която нос стремежът към самосъздаване и самоунищожение.
Ако за Ницше в древногръцкото изкуство и светопреживяване „аполоновото“ и „дионисовото“ съществуват като взаимно необходими и взаимно преплетени начала, то в историята на цялата европейска култура доминира александийската култура на научната рационалност, която днес е доведена до своята крайност. Затова съвреммения човек повече не притежава истинска култура, съдържаща в своите недра „здрава и свещенна праобител“. Той е лишен от своите корени, заложени в мита, подхранван от „дионисовото начало“ и подари това непрекъснато се стреми да се въне към тях, като с рови трескаво с миналото на всички други култури. И може би само тайнството, носено от духа на новата немска музика и философия, е в състояние да върне съвремнния човек отново към изгубените праоснови на битието, към митичното преживяване на живота, господстващо в досократовата епоха. За Ницше само „възраждането на немския мит“ може да доведе до „възраждането на трагедията“ от едно младо поколение на „изтребители на дракони“, което отхвърля излюзиите на оптимизма и се стреми да живее смело и решително, водено от „героичното влечение към чудовищното“. Същесременно у Ницше присъства двойственост-наред със възвеличаването на немския дух и надежидте на неговата еманципираща роля той подлага на остра критика на немците и германското начало.
За Ницше преодоляването на отчуждението, което носи „умъртвяващият теоритичен оптимизъм“ на съвременната наука, е свързано с предчувствието за скорошната поява на ново поколение от опасни философи. Това са абсолютно свободни умове, несковани от никакви предрасъдъци и ограничение, предтечи на настъпващото бъдеще, което разкъсва булото на илюзиите, за да се разкрие в цялата си пълнота истината на живота.Те ще реализират същностната функция на философията-да твори света по свой образ и подобие, защото истинското философстване е „тиранично влечение“ на одухотворената „воля за власт“.
В своята преценка на всички ценности Ницше подлага на унищожителна критика и християнството, което за него по принцип е „враждебно на живота“. То отрича „света“, стреми се да го направи по-беден, по-блед и грозен, водено от своето „отвращение от живота“. А моралните ценности на християнството са израз на умора, изтощение и упадък. Самият морал, възникнал под знака на религията е най-страшната форма на проявление на „волята за гибел“. Затова стремежът за постигане на „принципа на живота“ в самата си същност е „антихристиянски“ и съвременноста провъзгласява, че „Бог е мъртъв!“. На християнският морал на слабите, безпомощните нежисненоспособните, които се надяват единствено на своя бог „спасител“, а не на себе си Ницше противопоставя „морала на господаря“, които инстинктивно отвърждава „волята за мощ“ като основен принцип на живота и независимостта, като участ на силния. Господарския морал е самоутвърждаване на живота и на благородството на трагични човек, които „обича съдбата“ в нейната изначална неумолима безпощадност. Така той е честен пред себе си и пред „вечното ставане“. Оттук Ницше стига до мита за „свръхчовека“. За него човека е резултат от болестното развитие на живота-той е „болно животно“, което се опитва да измами себе си с помощта на културата и морала, за да избяга от своята животинска същност. Общоприетите социални и нравствени норми са израз на борбата на стадното чувство на слабите срещу силния – те са „тирания на най-низшите и най-най-глупавите“ над независимостта и жизненото начало у човека. Затова трябва да бъдат отхвърлени от позициите на „аморализма“, които поставя индивида „отвъд добро и зло“ и го приобщава към езичното приобщаване на стихията и битието. В самата природа на човека е заложена необходимостта да преодолее себе си, да излезе извън своите предели и да създаде по-висше същество от себе си. Това е „свръхчовекът“, които трябва да възникне от самопреодоляването на човека и да предаде истинска ценност и смисъл на съществуването като „победител на битието и нищото“. „Свръхчовекът“ е този, които единствен е в състояние да преодолее дълбоката погрешност на съвременния свят, на морала, култура и самия човек и по този начин да възвести триумфа на живота в неговите непосредствени инстинкти и влечения.
От тези позиции Ницше отрича „заблудите“ на Просвещението и Френската революция, на европейската демокрация и социализма. За него там, където свършват социалните норми и организации, там „където свършва държавата, започва човекът“, а отвъд неговото себепреодоляване настъпва ерата на „свръхчовека“. Затова Ницше вижда дълбокия смисъл на своята ирационална и волунтаристична философия „да подтикне човееството към решения, които ще определят цялото бъдеще“ от гледна точна на безпрепядственото реализиране на стихията на живота в нейната истинска същност.
Възгледите на Ницше оказват силно влияние върху европейската култура и изкуство в края на 19 век и началото на 20 век. В своята модифицирана форма те се възприемат непосредствено от идеологията на национализма, която го представя като „най-значителното явление в най-новата история на духа“ . А неговите философски идеи определено въздействат при формирането на екзистенциализма, философската антропология и херменевтиката.
* „Amor fati (любов към съдбата) – това е моята най-съкровнна природа.”
* „Аз ви уча за Свръхчовека: Човек е нещо което трябва да бъде превъзмоганто.”
* „Аз не съм човек, а динамит” (Ich bin kein Mensch, sonder Dynamit!)
* „Аз обичам този, който иска да твори, надмогвайки себе си, и така погива.”
* „Ако жената притежава мъжки добродетели, трябва да избягаш от нея; ако ги няма, тя сама ще избяга…”
* „Ако твърде дълго гледаш в бездната, тя ще погледне в теб.”
* „Безгрижни, насмешливи, насилствени – тъй ни иска нас мъдростта: тя е жена и обича само война.”
* „Боговете са мъртви и човекът е оставен сам на себе си.”
* „Бъдете предпазливи с всички живописни хора! Животът ми е бил най-лек, когато е изисквал от мен най-трудни неща.”
* „Веднъж завинаги искам да не знам много – Мъдростта слага граници и на познанието.”
* „Войната и смелостта са извършили повече велики неща, отколкото обичта към ближния. Не вашето състрадание, а вашата храброст е спасявала досега сполетените от нещастие.”
* „Да разбираш всичко значи да презираш всичко.” (Tout comprende, c’est tout mepriser)
* „Да страдаш от самота не е естествен протест – лично аз много често съм бил сполетяван от „множеството“, от липсата на „самота“…”
* „Държава се зове най-студеното от всички студени чудовища. Студено лъже то; и тая лъжа изпълзява из усатата му: „Аз, държавата съм народът“.”
* „Ето добрите и праведните! Кого те ненеавиждат най-вече? Оногова, който разтрошава техните скрижали на ценности, разрушителя, престъпника, а това е творецът.”
* „За да живееш в самота трябва да си животно…, или бог.”
* „За художниците, за гениите опасността се крие в жената.”
* „Задоволеността предпазва от простуда. Случвало ли се е жена, която се чувства добре облечена да настине? – Имам предвид случай, когато е гола.”
* „Знам омразата и завистта на вашето сърце. Вие не сте толкоз велики, за да не познавате омраза и завист. Тогава бъдете тъй велики да не се срамувате от себе си!”
* „И най-силният между нас често няма сили да стори онова, което всъщност знае…”
* „Има две житейски правила: Правило 1 — Не се тревожи за дреболии. Правило 2 — Всички неща са дреболии.”
* „Имаш ли своето „защо?“ в живота, ще можеш да понесеш почти всяко „как?“.”
* „Който се възмогне на най-високите планини, той се смее на всички трагически игри и истински трагедии в живота.”
* „Красотата е работа на малцина.” (Pulchum est pancorum hominum)
* „Където и да ходя, винаги съм следван от едно куче, наречено ‘Его’.”
* „Много и премного се раждат: за излишните бе измислена държавата.”
* „Не разбирам, защо трябва да злословничим. Ако искаме да злепоставим някого, достатъчно е да кажем някаква истина за него.”
* „Не се страхувай от действията си! Не ги изоставяй – Угризенията на съвестта са порок.”
* „Не трябва да се прощава на онези, които не умеят да прощават.”
* „Ние можем да наречем всяка истина грешна, ако не е придружена с поне една целувка.”
* „Онзи, който се бори с чудовища,трябва да внимава, самия той да не се превърне в такова”
* „От нашите най-добри врагове ние не исакме да бъдем щадени, а също не и от ония, които от душа обичаме.”
* „По-добре в лапите на разбойник, от колкото в ръцете на разгулна жена.”
* „При раняването нараства духът и се развива мъжествената добродетел.”
* „Приятелят трябва да е специалист по досещане и запазване на спокойствие.”
* „Пушенето и пиенето са първоначално само част от изявата на младите хора, а едва по-късно се превръщат в навик.”
* „Рядко се прибързва само веднъж. Първият път обикновенно се прави ещо в повече… Затова обиновенно се предприема още едно прибързване – и в него се върши нещо по-малко…”
* „Сам да приемаш себе си като съдба, да не искаш нищо друго – в подобни състояния това е просто висш разум.”
* „Стардание и немощ – това създаде всички отвъд светове; и онова кратко безумие на щастието, което познава само най-страдащият.”
* „Съвременният човек страда от отслабване на личността”
* „Това, което не може да ме убие, ще ме направи по-силен.”
* „Тъй живеете живота на повиновението и на войната. Що значи дълъг живот! Кой войн иска да бъде пощаден!”
* „Философията не стига на народа. На народа му трябва святост.” (la philosophie ne suffit pas au grand nombre. Il lui faut la saintete.)
* „Формулата ми за човешкото величие е amor fati: Не можеш да искаш да бъдеш друг, нито преди, нито след, нито във вечността.”
* „Човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда” — от ‘Тъй рече Заратустра’
