Историята се уповава на скрижалите, цени всеки ред от дневниците на придворните и парче по парче сглобява реалността на Древен Рим или на Русия в епохата на Петър I. Историята търси тези спомени и им вярва и днес получава още един дневник с лични преживявания от съвсем скорошно минало, бурните 90-те, разказани през погледа на Мартин Карбовски в неговия „Обществен experiment”
Забравете продукцията му в наши дни. Връщаме се в 20 години назад, когато България се отърсва от рамките и нормите и всеки се учи да диша самостоятелно. Там той си позволява да вземе повече от живота и да пише за това. 13 експеримента с „новата” България, публикувани в „Егоист”, се срещат в едно издание, приютени от налудничаво жълтата корица с усмирителна риза, домът наречен „Обществен experiment” на Мартин Карбовски или книга, след която опознаваш България по-добре от всички гайдове на страната.
В изкуството на 90-те се шири скандалът, а журналистиката се задъхва от необичайната радост да нямаш примка на шията. Издателствата и вестниците никнат като гъби и всички се оглеждаме за шокиращи, но добре написани материали. Мартин Карбовски ги създава и преживява и второто е особено важно. Да намериш хероин, да си платиш за „любов”, да прекрачиш прага на лудница, да отидеш на стрийптиз – изведнъж всичко се оказва позволено и почти достъпно и Марто обикаля из София, прави импровизирани кастинги за порно продукция и попада в затвора. Гонзо журналистиката споделя за преживяванията на журналиста по време на челния му сблъсък със събитията, за които ще пише. Заговорихме за гонзо журналистиката в последно време, особено благодарение на материали на Димитър Кенаров, но България не помни своите герои и преди да стане невъобразимо циничен, Мартин Кабровски облизва улиците на страната и я опозна до немай къде.
Харесвам директността на Мартин, вярвам, че понякога ти олеква повече, ако се изпсуваш, а не ако се помолиш и той избра да взривява мозъците с думите и делата си. Някак не разбирам как може да се съгласяваме да бъдем унижавани на всяка втора крачка от собствената родина, но в момента, в който някой го каже с по-вулгарен език, да превключваме канала. Сигурно е по-лесно да живееш с идеята, че никой не забелязва как всички ти се качват на главата, но от фразите на Марто се оказваш разобличен.
През 90-те бях дете и определено не се вълнувах от нахлуването в църквата или в комуната, за които Мартин пише. Сега този сборник е част от българската история и от българската журналистика едновременно. Той е прохождането на онези, които създават днешните медии. И ако съдим по качеството им, прохождането не е било успешно. Може би е надделял цинизмът, може би фантазията се е развихрила още повече. Карбовски обаче остава име, осмелило се да върви много преди поколението си и да му разказва за случващото се наоколо. И лично аз чета смелите му текстове с интерес, без да се страхувам да науча повече или да прочета някоя нецензурна фраза. Вярвам, че страхът си е тръгнал заедно със спомена за 9-ти септември и аз съм от новото поколение, което не знае, но търси, не се страхува и пита. Е, Марто, гот ли беше да си журналист през 90-те? В 190 страници той ми отговоря…
Прочети още:
„Нещата“ на Мартин Карбовски
„Всичко започва от детството“ на Стела Даскалова
ЗСП или „Запази спокойствие, тъпчо“ на Сток Мактавиш