„Ruine is a gift. Ruine is a ticket to the total transformation.“
Eat.Pray.Love (2010)
Обикновено оставам много повече от само разочарована след като гледам филм, по прочетена от мен книга. Човешкото въображението е толкова силно, а при четящите е развито толкова добре, че картините от филма, най-често нямат нищо общо с визуализираните от нас.
Хубавото в случая е, че в ръцете ми така и не попадна книгата „Яж, моли се и обичай” на Елизабет Гълбърт. Този път тя беше изпреварена от филма с участие на Джулия Робъртс и честно да си призная се стреснах от филм в две части с обща продължителност почти 3 часа. Оказаха се едни от най-смислените ми 3 часа през последната година.
Луиз, всъщност Джулия, е една щастливо омъжена жена с хубава работа и къща, която е създала заедно със съпруга си. Има приятели и … една кутия, в която е събрала плакати, списания и туристически гайдове на места, които тя иска да посети. И една нощ тя просто разбира, че мечтите й са по-силни и само чрез тях тя може да бъде себе си, казвайки на съпруга си: „Не искам да бъда омъжена”. И подава документи за развод.
Сега е моментът някой да попита защо? Еми, защото за да се наслаждаваш на сигурността и привидното щастие, то трябва да блика отвътре. Не може да създадеш нещо, да сложиш табелка „доволно семейство” и да претендираш, че е именно такова. Поне според Луиз това не се получава. Не си мислете, че героинята просто и лесно загърбва съпруга си. Ще има опит да го забрави с друг актьор, който сериозно й показва колко глупав е мъжкият навик да поканиш една жена да живее у вас, а после да я пропъдиш, защото „нещо ми е такова”. Ще има спорове с адвокати и приятели и крайното решение: „Ще отида в Италия, за да преоткрия вкуса на храната, в Индия, за да намеря вярата и в Бали, … защото така трябва.” Всъщност на последната дестинация ставаме свидетели на вътрешната борба на жена намерила себе си и страхуваща да не изгуби намереното в една любов. Не се губи, повярвайте ми.
Има книги и филми за мъже, има такива и за жени. Убедих се твърдо в това след като вчера за пореден път се мъчих да разбера магията на „Портокалово момиче” на Юстайн Гордер, за което с такова въодушевление беше писал Александър Кръстев. Не успях. И съм убедена, че този филм, в който една жена търси себе си също няма да бъде разбран от много мъже. За сметка на това коя жена не се чувства поне за момент не на мястото си и не-балансирана спрямо целия свят, който някак нагло знае къде и защо отива, а само тя сякаш стои на едно място.
Е, маршрутът е ясен: Италия – Индия – Бали.
Материалът е публикуван първоначално в сайта http://azcheta.com