Динократ
ВАСИЛ СТАНИЛОВ
ПРЕД ЛИБИЙСКАТА ПУСТИНЯ
Наставникът Леонид влезе в храма и завари своя ученик да хвърля с шепи тамян в жертвеника.
— Александре, това е излишно прахосничество — каза той.
— Учителю, ти си ме учил да не бъда скъперник спрямо боговете — отговори момчето.
— Когато завладееш страните, откъдето идва тамянът, тогава можеш да бъдеш разточителен — изрече с укор Леонид и побърза да се отделечи.
Не му се искаше да дочака отговора. Наследникът на Филип II Македонски вече беше станал твърде опасен в диспутите.
Отговор все пак той получи, макар и след десет години.
Щом Александър превзе Газа, столицата на филистимляните, градът на тамяна, смирната и ароматите, първата му заповед беше да натоварят един кораб с тамян и го изпратят на Леонид с писмо: „Вече не можеш да ме упрекваш, че пилея тамяна, тъй като завладях страните, откъдето той идва. Съветвам те и ти да не бъдеш скъперник спрямо боговете.“
Александър Македонски, ученикът на Аристотел, беше в началото на своя велик поход.
Когато превзе Ерусалим, еврейските жреци му прочетоха какво пише за него в свещените книги. Паметта му съхрани последните думи от предсказанието: „Ще разпънеш шатрите на двореца си между моретата и ще стигнеш докрая, без някой да ти бъде в помощ“.
След Газа в неговите ръце падна крепостта Пелуза — вратата на Египет. Персийският сатрап Мазакис предаде без бой ключовете на града заедно с осемстотин златни таланта. Първожреците от свещените храмове на Мемфис провъзгласиха пред своя народ, че е настъпил краят на персийското робство. Възторжени тълпи посрещнаха македонската армия по нейния път срещу течението по десния бряг на Нил. Александър забрани на войниците си да грабят. Египетските жреци заведоха освободителя в храма на бог Пта и го провъзгласиха за фараон на Горен и Долен Египет.
Първата заповед на новия фараон беше да се започне поправката на храмовете, разрушени от персийските завоеватели. Тогава се сетиха за Дииократ, възстановителя на Ефес. Знаеха, че беше от Родос или Ригос, но по това време вече всеки свързваше името му със строежа на големия храм на Артемида в Ефес. Всъщност това беше възобновяване на стария храм — едно от чудесата на света, — запален от Херостат и изгорял без остатък.
Думите на ерусалимското предсказание не излизаха от ума на Александър и затова той заповяда да намерят Динократ и да приемат всички условия, които постави. Архитектът се отзова веднага на поканата на пълководеца. Срещнаха се още докато войските се спущаха обратно по течението на Нил — този път по левия бряг на реката Александър предложи да станат приятели, което означаваше, че го включва в щабната си академия. Време за други, разговори не остана.
До морето стигнаха едва привечер. Разположиха се на стан край, брега, до западния ръкав на Нил. Слънцето залязваше, червено, в либийската пустиня и предвещаваше ветровит ден. В обагрените от пурпурния залез палатки, които плющяха от средиземноморския вятър, бяха разположени 30 000 пехотинци, 5000 конници и още много спомагателни отреди. Сто и шестдесет кораба бяха хвърлили котва в устието на Нил и в подветрената страна на остров Фарос.
Войниците плъзнаха по брега да съберат дърва за огньовете. Голямата река непрекъснато носеше някъде от далечните иланини огромни дървета, съборени от бурите. Из заливите се издигаха купища от дънери и клони, така избелели от солената вода и от слънцето, че приличаха на кости от отдавна умрели гигантски животни. Скоро лумнаха огньове из цялата равнина. Няколкото светлинки на малкото рибарско селище Ракотис потънаха, удавени в огнения океан на запад от делтата. Сгушени един до друг, войниците се унасяха в приказките на сладкодумците и един по един заспиваха. Само най-увлечените в разговора продължаваха да хвърлят храна на огнените езици. Огньовете горяха почти до часа, когато на изток върховете на тръстиките започнаха да почервеняват като копията на войска, току-що приключила сражението и застанала в очакване на нова заповед. Александър се събуди и скочи уплашен, че е пропуснал изгрева. Морският хлад го накара да потръпне и да се загърне с наметалото си. Духаше вятър от пустинята, укротени, вълните покорно ближеха пясъка в краката му и бързо се оттегляха назад. Слънцето, сякаш задържано насила в долната земя, изскочи изведнъж и размята във всички посоки златните си стрели. Александър беше чувал, че е добре за очите да се загледаш втренчено няколко минути в изгрева. Това избистряло гледците. Той впи поглед в огнения диск и не мигна дотогава, докато от очите му не протекоха сълзи.
— Защо плачеш, Александре? — попита някой зад него. Беше Динократ.
Александър закри очите си с длани. Някаква приятна и тъжна болка премина през сърцето му.
— Динократе, кажи ми какво трябва да направи човек, за да го запомнят хората завинаги? Дори и тогава, когато от неговата пепел, от пепелта на неговия род, от пепелта на неговото племе не е останала и прашинка?
— За да ти дам отговор, трябва ми време да поровя историята. Тя пресява онова, което смята да съхрани в паметта на хората. Моята професия не е обърната към миналото, а към бъдещето — към съединяването на народи с различни царе, различни жреци и различни богове.
— Точно затуй питам. Искам да остана в бъдещето, а не в миналото. Сам цар, жрец и бог на това единение . ..
— Човешката памет всякога е по-благосклонна към онези, които носят на света разрушение, защото са силни. Спрямо нас тя е била винаги скъперница.
— Това е тъй, защото да се руши е по-лесно. Аз разруших Трир за един ден, а колко време е нужно, за да се построи един нов град?
— Като Трир? — вдигна поглед Динократ.
— По-силен от Трир, за да не може да го превземе никой Александър. По-красив от Пирея и Атина. Могъщ като Картаген!
— За такъв град са нужни векове, Александре.
— Виждаш ли защо хората помнят нас. Те ценят мъжете по това — на колко града са променили съдбата. Независимо дали са ги разрушили, или построили на голо място.
— Ти си щастлив в избора на своята професия, Александре.
— А ако все пак поискам да построя един такъв град, наистина ли ще ми трябват векове?
— За такъв град, какъвто мечтаеш, наистина.
— Дори и ако се откажа да воювам и се заема да го строя още днес. Ако накарам да работи цялата ми войска …
Увлечени от разговора, двамата мъже не усетиха кога слънцето се издигна високо и прогони утринния хлад. Александър свали наметката си и я хвърли на пясъка като постеля.
— Накъде гледат твоите очи, Александре? — попита Динократ.
— Към бъдещето, казах ти вече! — отвърна малко раздразнено пълководецът и се отпусна върху наметалото си. — Преди да потеглим към Либия, искам да видя твоето предложение за построяването на първия град, който ще носи моето име. Предлагам ти съюз: аз ще ти помогна да влезеш в историята, а ти ще ми помогнеш да премина в бъдещето. Съгласен ли си? — Гласът му звучеше властно и шеговито едновременно.
Динократ разтвори колебливо ръце: нима някой може да откаже нещо на божествения Александър! А Александър прие погрешно тези две разтворени ръце — за съгласие и братска прегръдка. Той скочи пъргаво и прегърна архитекта… Един град с такова разположение задоволяваше не само тщеславието му, но и отговаряше на много по-велики цели: даваше му възможност да владее Средиземно море. Пресметливите египетски жреци и търговци щяха да вложат с охота парите си в начинанието.
Още на другия ден Динократ представи скицата на бъдещия град — имаше формата на Александровото наметало. Когато младият император се надвеси над пергамента с плана на Александрия, той възкликна:
— Разбирам къде искаш да го построиш! Динократ кимна.
Същия ден Александър Македонски разпореди да вземат от обоза чували с брашно и с него започнаха да разчертават пелерината на един „жив и днес град“.
ШЕСТВИЕТО ПОД ЛОХИИСКИЯ ХЪЛМ
На двадесет и петия ден от петия месец на египетската година, в първата декада на зодията Овен, Александровият архитект Динократ даде знак да започне тържественото шествие за освещаването. Начело на шествието Динократ сложи един слепец, който беше научил наизуст целия план и говореше, като да виждаше града построен.
— Тук, от Лохийския хълм — провикна се слепецът, — започваме обиколка на града с името на най-великия от всички мъже.
Александър побърза да се отмести встрани от острието на ласкателството.
— Разказвай, приятелю. Ние гледаме с твоите очи!
— Сега минаваме край пристанището — продължи слепецът. — Това е царското, а там ще бъде търговското пристанище.
Начело на шествието вървяха и военачалниците, и египетските жреци, които пръскаха благовонни масла и запалени ароматични смоли за прогонване на злите духове. Насочваше ги един от помощниците на Динократ. След тях вървеше слепецът, подкрепян от самия архитект. Когато спираше, за да даде обяснения, около него се нареждаха Александър, Птолемей Лаг, Пердика, Пелеагър и адмиралът на флота Неарх, Хефестион, Парменион, старият Филипов пълководец, заедно с него бяха синовете му Филота, командир на тежката македонска пехота, и Никанор, командир на леката пехота.
Като гигантски змей се проточи шествието на желаещите да участвуват в освещаването и разглеждането на новия град, видян само от слепеца и градостроителя. И тъй като само военачалниците бяха в златни брони, змеят беше със златна глава, със сребърно тяло и шарена опашка.
— Виждате ли кулата на остров Фарос? — питаше слепецът и всички отговаряха:
— Виждаме!
— Щом като виждате, значи няма нужда да ви описвам.
— Не, не, опиши я! — викнаха всички. — Ти виждаш най-добре!
— Такава кула не съм виждал никога, нито насън, нито наяве … Кажи, Динократе, за какво служи тя?
— Вие сте виждали шестте чудеса на света: Първото е статуята на Зевс в Олимпия, второто — храмът в Ефес, който сам се залових да възстановя, третото —- гробницата на Мавзол, четвъртото — големите пирамиди, петото — колосът в Родос, шестото — висящите градини във Вавилон,и сега пред вас се издига седмото чудо на света: кулата на остров Фарос. Тя ще бъде висока 400 стъпки. Ще започнем да я строим на северната част на острова. Кулата ще стъпва здраво върху скалите и тъй като няма да бъде военна постройка, а ще служи на мореплавателите, никой няма да я разруши — тя ще остане навеки. Ще се вижда на повече от хиляда стадия навътре в морето. Най-долният етаж ще бъде четвъртит, стаите му ще сочат четирите посоки на света, вторият етаж ще бъде осмостенен, той ще показва осемте посоки на ветровете в Средиземно море, на третия етаж ще се намира огнището. То ще е разположено между една кръгла колонада, над него ще има покрив, за да не го гасят дъждовете.
— Сещам се откъде ще набавя дърва — възкликна по момчешки Александър. .
— И най-горе — продължи Динократ — ще бъде поставена статуята на Посейдон, владетеля на моретата, тъй като Александър ще бъде владетел на света …
Александър се устреми напред, като подтикна жреците пред себе си да вървят по-пъргаво. Шествието потегли отново.
— Ще бъде! — каза той. — Всеки го разбира така, както му се иска.
След малко слепецът пак се спря.
— Виждате ли тази сграда? — попита той. И всички в хор му отвърнаха:
— Виждаме.
— Това е Музейонът, храмът на музите …
— С голяма библиотека — добави Динократ.
— Сандъчетата, които представляваха досега книгохранилниците, винаги се оказваха малки за онова, което е написано по времето, докато са ги правили. Затуй тази библиотека ще бъде толкова голяма, че да побере всичко, написано десет хиляди години преди и хиляда години след нейното построяване.
— Първото допускам, но въз второто се съмнявам — подхвърли Птолемей Лаг.
— А тук, това е театърът — каза слепецът и посочи малко встрани от сградата, начертана с брашно.
Динократ хвана тояжката му и я насочи във вярната посока.
Извикаха артистите, които на това място трябваше да представят „Прикованият Прометей“. Избраха тази трагедия заради малкото действащи лица и особено за това, че имаше удобна скала, която да послужи за декор. Докато ги събираха, пред множеството излезе Лизимах, първият наставник на Александър, и изрецитира седма глава от „Илиадата“. В нея се разказваше за строежа на крепостта в стана на ахейците. Лизимах винаги се стараеше да приравни някогашния си ученик с героите на Омир. На Александър това му доставяше удоволствие. Той от малък се считаше за потомък на Ахил, може би по внушение на своя велик учител Аристотел.
Когато артистите завършиха представлението, ясновидецът Аристандър от Телемесос се обади, че от библиотеките няма никаква полза. Той каза, че писмеността е изобретение, което ще спести на хората задължението да упражняват паметта си.
— В такъв случай ние, военните, трябва да бъдем обречени на вечна глупост — възкликна Птолемей Лаг.
— Да — съгласи се с него Александър. — Ако все пак между нас се намерят любознателни, нека да имаме на разположение библиотеки.
Така или иначе, след не повече от век тук щеше да се издигне и уреди най-богатото книгохранилище — Александрийската библиотека, — център на науките в древния свят след Атина.
Шествието потегли отново. Врани на ята се вдигаха от купчините с брашно — преместваха се, за да продължат своя пир. Много смешни бяха тези черни птици с побелели човки.
— Ето ни на Канопската улица. Това е главната улица — викна слепецът, за да заглуши крясъка на враните и на тълпата зад себе си. — Погледнете какви красиви портици има тя и колко са различни една от друга. Това е улицата на удоволствията. Тук има какво да хапне и пийне човек, какво да чуе и види …
— Дано сме живи — каза Александър, за да не предизвика боговете.
След това слепецът показа големия Гимназиум, Върховния съд, Стадиона, Панейониона, което ще рече Градската или Ботаническата градина. В този изкусно уреден парк той вече виждаше леки снежни цветя, стари дървета, обвити с бръшлян, красиви пътеки, покрити със сини, жълти и червени каменни настилки. Поведе ги по Серапийската улица, която минаваше през големия площад и водеше към храма на Серапис.
Глъчката се засилваше. Вече малцина слушаха, а и онези, които слушаха — не искаха да вярват. Редиците на командирите, чието въображение трудно можеше да бъде разпалено от разпилените купчини брашно, оредяха. Те се смесиха с тълпата на артистите, танцьорите и виночерпците и изостанаха. Сега след Динократ и слепеца вървяха само Александър, Птолемей Лаг и жрецът Аристандър. Те се изкачиха-отново на Лохийския хълм — да погледат панорамата на бъдещия град. Когато отправиха очи надолу, от огромния чертеж бяха останали едва забележими следи. Птиците бяха изкълвали брашното.
— Вашият град се хареса и на враните! — каза не без заяждане в гласа си ясновидецът.
— Сега вече можем да сме сигурни, че те ще го възвестят и в небето. Боговете са с нас!
Александър се усмихна, щастлив от остроумието на архитекта.
НЕСПРАВЕДЛИВАТА ИСТОРИЯ
Александрия на Нил беше първият от градовете, които македонският пълководец основа. По всеобщо признание — тогава, че и сега — тя е най-красивият град на древността. Всички нейни улици били изтеглени под прав ъгъл. Кварталите — на квадратчета от шахматна дъска. Всяка отделна част на града носела името на една от първите пет букви на гръцката азбука: алфа, бета, гама, делта, епсилон.
Главният архитект положи основите още на Александрия Маргияна, Александрия Арахозийска, Александрия Арийска, Александрия Оксийска, Александрия Согдийска, Александрия Есхата … И така още седем нови града, които бяха преди всичко едно прозорливо явление от политическо, стопанско и демографско значение. Едно дръзко строителство, свързано с волята на Александър и с таланта на неговия приятел.
Архитект Динократ изпълняваше неписания договор с пълководеца.
За него и досега не знаем дали е от Родос, или от Ригос. Цял живот правил чудеса в сянката на една от най-забележителните личности в историята на човечеството — Александър от Пела. Името на този велик архитект и строител, сложил началото на елинистичната епоха, неизменно стои до това на великия завоевател. Да се пресеят днес зърната на истината и заблудата, легендите и мотивите и се разкаже какъв дял има Динократ в огромното строителство, което върви заедно със завоеванията и разрушенията на великия пълководец, е невъзможно. Може да се каже със сигурност само, че е възстановил храма на Артемида в Ефес още преди Александрия, че е негов проектът да извае статуя от планината Атон. Тя щяла да представлява Александър, който се подава до кръста от Егейско море. От лявата му ръка щяла да изтича река, а в дясната — да бъде вместен град за десет хиляди жители. Проектът за паметник на приятеля на Александър Велики — Хефестион — също принадлежи на Динократ. Той бил замислен така, че да напомня паметника на Мавзол. Първият етаж лежал върху огромни пиластри, вторият — върху двеста и четиридесет корабни носове, изваяни от камък и покрити със златни пластинки, третият бил украсен със златни лъвове, четвъртият — с кентаври, петият — с редуване на бикове и брони. Най-горе, на върха, Динократ поставил кухи статуи на сирени, в които да се поместват певци на химни. Страбон пише, че войските на Александър Македонски дали 600 000 надници за разчистването на разрушената от Ксеркс Вавилонска кула. Навярно тези работи са се ръководили от специалиста реставратор Динократ.
Биографите на Александър Македонски съобщават, че той решил да вдигне в Пела в чест на своя баща Филип II пирамида, която да бъде по-висока от египетските. Наредил да бъдат построени и шест огромни храма: два, посветени на Зевс — Амон в Дион и Дидона, два, посветени на Атина — в Троя и Кирения, и два на Аполон — в Делфи и Делос. Несъмнено най-малко идеите за тези строежи принадлежат на главния архитект. Твърди се, че шумерската архитектонична арка е позната като строителен елемент днес в Европа благодарение на Александровите походи. Кой друг, ако не архитектът, придружавал пълководеца, ще забележи тази особеност в строежите на шумерите?!
На тридесет и три годишна възраст създателят на най-голямата световна империя умира, поразен от простуда и огнена треска. Пълноводните си поделят владенията му. Архитектът навярно се е заел със строителството на мраморната гробница, в която бил поставен стъкленият саркофаг с тялото на Великия Александър, откраднато при подялбата от Птолемей Лаг.
Последните думи, които историята ни казва за архитекта на Александър Велики, са свързани със строителството на Александрийския фарос. Неговата кула е била издигната с раковинна вар, оцветена в жълто, златно и червеникаво. С мраморни стълби, които прочути ваятели украсили със статуи. Фаросът е построен или довършен по времето на наследника на Птолемей Лаг — Птолемей Филаделф, царувал в Египет от 285 до 247 година.
Строителят на фара наредил да издълбаят тайно върху един от каменните блокове, в основата, следните думи: „Сострат от Книди — син на Динократ“.
Източник: nauka.bg