ЕЛИАС, Н. Към социогенеза на понятията цивилизация и култура, ИК, т. 2, 799-809
Да се развие нов теоретичен подход, който за разлика от доминантните парадигми в социологията на XX в. да не се ограничава до анализ на обществените състояния, а да разглежда продължителните трансформации на обществените структури, без при това да се реабилитира еволюционизма от XIX 8. Това е задачата, която НОРБЕРТ ЕЛИАС (роден 1897 г. в Бреслау) поставя като основна в творчеството си. Той има изключителния шанс да изучава философия при плеада от величия: Хьонихсвалд, Рикерт, Хусерл. Ясперс, Алфред Вебер и Манхайм. А освен философия следва в Бреслау и Фрайбург медицина и психология. Поставената задача изисква пито повече, нито по-малко изграждането на една теория на цивилизацията. При това Елиас формулира два основни въпроса, с които тази теория трябва да се занимава: (а) дали съществуват постепенни (дълготрайни, предаващи се в поредица от поколения и запазващи ориентацията си) изменения на контролните механизми на афектните състояния па хората в различните общества: и (б) съществуват ли корелации между измененията, в структурите на личността, определени от целенасочено изменящите се и диференциращи се контролни техники и дълготрайните структурни промени в цялостния обществен живот. И в двата въпроса базисното понятие за цивилизация се свързва с овладения контрол на афектните състояния. Особено място в теорията на цивилизацията на Елиас заема разглеждането на формирането на държавата и съответно, на процесите на диференциация и интеграция на техниките на държавен контрол. В методологически план амбицията на Елиас е да изгради теорията си като емпирически проверяема. Отчасти намерените, отчасти конструираните оригинални фактически потвърждения са от най-различен характер: диференцирането на приборите за ядене, изменения в стандартите на чувствата за срам и смутеност, промяната на наставленията в проповедите, институционализираието на проституцията, инструкциите във възпитателните книги от XVI и XVII в. и прочие. По методика на откриване на масовите исторически факти на всекидневния живот изследователският замисъл на Елиас е близък до идеи на групата френски историци около списание „Анали“, а поставянето на въпроса за генеалогията и развитието на властовия контрол сближава неговата теория с програмата на Фуко. Важно място в развитието па възгледите на Елиас заемат изследванията му върху социалното време. Фактически, тяхното провеждане е необходим компонент от изграждането на теорията за продължителните трансформации на обществените структури. Чрез изследването на социалното време Елиас цели разкриването начина на преживяване на тези трансформации. Изхождайки от въпроса за какво е необходимо на хората (специфично за всяка култура) да определят времето, теоретикът на цивилизацията очертава широк кръг от оригинални постановки. Преди всичко, дистанцирайки се от всякакво априористко схващане, той ясно разграничава социалното време от натуралистическата интерпретация на времето. В практиката на човешките общества времето е регулативен механизъм с принудителна сила. Координиращата и интегрираща функция на отчитането на времето винаги (във всяко общество) се изпълнява от определени институции. Намирането на „вярното време“ за изпълнение на дадена социална дейност е било например задача па жреца. В комплексните държавно организирани общества тази функция се изземва от субектите на държавна власт. Начинът на отчитане на времето става монопол па държавата. Корекциите в календара (извършвани например от атинския хиромнемон) отговарят на желания от държавната власт социален ритъм. По-нататък датирането па социалното време се оказва зависимо от такива фактори като степента на интеграция на етническите групи, населяващи една територия, степента на социална диференциация, степента на комерсиализация и индустриализация на обществото и други. Така изследванията на Елиас представляват сравнителен анализ на културно-регулативната роля на времевата институция“ в различните общества Трите основни книги на Елиас са: „Дворцовото общество. Към социология на кралската институция и дворцовата аристокрация“, „Що е социология“ и „Относно процеса на цивилизация. Социогенетически и психогенетически изследвания“ (в два тома).
Към социогенеза на противоречието между „култура“ и „цивилизация“ в Германия
1. Понятието цивилизация се отнася към твърде различни факти: към състоянието на техниката, към вида маниери, към разпятието на научното познание, към религиозните идеи и обичаи. То може да се отнася към начина на живот или съвместния живот на мъжа и жената, към формата на съдебното наказание или приготвянето на яденето, погледнато по-точно, почти няма нещо, което да не може да се направи в „цивилизована“ или „нецивилизована“ форма; затова винаги изглежда трудно да се обобщи с малко думи всичко онова, което може да се обозначи като „цивилизация”.
Но ако всъщност се провери каква е общата функция на понятието цивилизация и в името на каква общност всички тези различни.човешки поведения и постижения се обозначават точно като „цивилизовани“, се открива първо нещо твърде просто: това понятие изразява самосъзнанието на Запада. Би могло също да се каже: националното съзнание. То обобщава всичко, с което западното общество от последните две, три столетия смята, че превъзхожда по-ранните или ,,примитивните“; общества. Чрез него западното общество иска да характеризира своеобразието си и това, с което е гордо: състоянието на своята техника, вида на своите маниери, развитието на своето научно познание или своя светоглед и още много други неща.
2. Но „цивилизация“ не значи едно и също за различните нации на Запада. Съществува голяма разлика преди всичко между английската и френската употреба на думата, от една страна, и немската употреба, от друга. В първия случай понятието обобщава в един израз гордостта от значението на собствената нация за напредъка на Запада и на човечеството. Във втория, при немската словоупотреба, „цивилизация“ означава нещо съвсем нужно, но въпреки това ценност от втори порядък, а именно нето, което обхваща само външната страна на човека, само повърхността на човешкото налично битие. А думата, чрез която се самоинтерпретират в немския език, чрез която се изразява преди всичко гордостта от собственото постижение и собствената същност, се нарича „култура“.
3. Своеобразен феномен: думи като френската и английска „цивилизация“ или немската „култура“ се проявяват като напълно ясни във вътрешната употреба на съответното общество. Но начинът, по който в тях е обобщена една част от света, саморазбираемостта, с която обхващат определени области, а на други се противопоставят, прикритите оценки, които носят в себе си, без да ги изказват, всичко това ги прави трудно обясними за всеки страничен.
Френското и английското понятие цивилизация може да се отнася за политически или стопански, религиозни или технически, морални или обществени факти. В същността си немското понятие култура се отнася до духовни, художествени, религиозни факти, като показва силна тенденция да издига граница между факти от този вид, от една страна, и политически, стопански и обществени факти, от друга. Френското и английското понятие цивилизация може да се отнася до постижения, но то се отнася също така и до поведението, до „behaviour“ на хората, независимо дали те са постигнали нещо или не. В немското понятие култура обаче отношението към „behaviour“, към ценности, които даден човек има без постижение, просто чрез съществуването и поведението си, е твърде въздържано, а специфичното немско значение на понятието култура се проявява най-чисто в деривата му, в думата за качество културен, обозначаваща не ценности на битието на даден човек, а ценността и характера на определени човешки продукти. Тази дума обаче, т.е. понятието културен, не може да се преведе непосредствено на френски и английски.
Думата „култивиран“ стои твърде близо до западното понятие за цивилизация. В известна степен тя представя най-висшата форма на „цивилизованост“. „Култивирани“ могат да бъдат хора или семейства, конто „културно“ не са „постигнали“ нищо. Точно както „цивилизован“ „култивиран“ се отнася на първо място до формата на поведението или държанието на хората. Така се обозначава едно обществено качество на хора, на тяхното жилище, на форми на общуване, на тяхното облекло, за разлика от „културен“, което не се отнася непосредствено за самите хора, а изключително за определени постижения на хората.
4. В тясна зависимост с това е една друга разлика на двете понятия. „Цивилизация“ обозначава даден процес или поне резултата от даден процес. Той се отнася до нещо, което е непрекъснато в движение, което се движи непрекъснато „напред“. Немското понятие култура, така както се употребява днес, има друга насока на движение: то се отнася до продукти на човека, които съществуват, като „Цветове по полята“, до произведения на изкуството, книги, религиозни или философски системи, в които намира израз своеобразието на един народ. Понятието култура ограничава.
Понятието за цивилизация кара националните разлики между народите да отстъпят до определена степен; то акцентира върху това, което е общо за всички хора или би трябвало да бъде – в усещането на носителите му. В него намира израз самосъзнанието на народи, чиито национални граници и национално своеобразие От векове насам не се дискутират особено, тъй като са напълно заздравени, на народи, които отдавна се разширяват зад границите си и колонизират извън тях. Немското понятие за култура пък изтъква особено националните разлики, своеобразието на групите; и преди всичко по силата на тази функция то доби значение далеч извън немското езиково пространство и далеч над ситуацията на произхода си, например в изследователската област на етнологията и антропологията. Неговата първична ситуация обаче е ситуацията на един народ, който, в сравнение с други западни народи, достигна твърде късно до политическо единство и укрепване, на един народ, от чиито граници от векове до днес отново и отново са се откъсвали и заплашват да се откъсват области. За разлика от функцията на понятието за цивилизация да даде израз на една непрекъсната тенденция на разширяване на колонизиращи групи и нации, в понятието за култура се отразява самосъзнанието на една нация, която отново и отново трябва да пита: „Кое всъщност е своеобразието ни?“, която отново и от всички страни търси и се стреми да запази границите си както в политически, така и в духовен смисъл. Насоката на движение на немското понятие за култура, тенденцията към отграничаване, към изтъкване, към изработване на групови различия, отговаря на този исторически процес. Въпросът: „Кое всъщност е френско?, Кое всъщност е английско?“ в самосъзнанието на французи и англичани отдавна едва ли се дискутира. Въпросът: „Кое е всъщност германско?“ не отпада от столетия. Отговор на този въпрос – наред с други отговоря – на определен етап дава понятието култура.
5. Изграждането на националното самосъзнание, представено чрез понятия като култура или цивилизация, е твърде различно. Но колкото и различно да е това самосъзнание, германецът, който говори с гордост за своята „култура“, както французинът и англичанинът, мислещи с гордост за своята „цивилизация“, всички смятат за съвършено очевидно, че това е начинът, по който човешкият свят като цяло желае да бъде оценен. Във всеки случай германецът може да опита да обясни на французина и англичанина какво има предвид с понятието култура. Но той едва ли ще може да предаде нещо от специфично националната познавателна традиция, от очевидната ценност на чувствата, която за него обхваща тази дума.
Французинът и англичанинът може да кажат на германеца какви съдържания на понятието „цивилизация“ го превръщат във вътрешно понятие на националното самосъзнание, но колкото и да им се струва разумно и рационално това понятие, то също израства от една специфична поредица от исторически ситуации, също е заобиколено от една емоционална и традиционна атмосфера, която трудно може да се дефинира, но пък е интегрален елемент на неговия смисъл. И дискусията става празна едва когато германецът поиска да покаже на французина и англичанина защо за него понятието цивилизация е всъщност ценност, само че ценност от втори порядък.
6. Понятия като тези двете притежават нещо от онези думи, които се срешат понякога в някоя по-тясна група, в някое семейство или секта, ученически клас или „съюз“, и които говорят на посветения много, а на страничния малко. Те се образуват на основата на общи преживявания. Те израстват и се променят с групата, чийто израз са. Нейното положение и история се отразява в тях. Но те остават смътни, не оживяват никога напълно за онези, които не споделят тези знания, които не говорят от същата традиция и същата ситуация.
Но като оформящи общества, зад „култура“ и „цивилизация“ не стоят секти и семейства, а цели народи или може би първоначално само определени слоеве от тези народи. В много отношения за тях важи същото, както и за специфичните думи на по-малките групи: те говорят на първо място от името на хора и за хора от една определена традиция или определена ситуация.
Математическите понятия могат да бъдат откъснати от говорещия колектив. Триъгълниците могат да бъдат обяснени, без да се вземат предвид историческите ситуации. Понятия като цивилизация и култура не са такива.
Би могло някои индивиди да са ги оформили от наличния словесен материал на групата си или поне да са ги напълнили с нов смисъл. Но те са успели. Те се налагат. Други са ги взели в техния нов смисъл, в тяхната нова форма, ошлайфали са ги добре в разговори или писания. Някой ги е прехвърлял на друг, докато се превърнат в годни инструменти, да се изразява това, което е било общ опит и за което се е искало разбирателство. Те се превърнаха в модни думи, в обичайни думи на всекидневния език на определено общество. Това показва: те са отговаряли на потребността от изказ не само на индивида, а и на даден колектив. Неговата история се е утаила и прозвучава в тях. Индивидът открива тази утаеност в тях като възможност за тяхната употреба. Той не знае много точно защо с думите е свързано това значение и това отграничаване, защо от тях може да се извлече това нюансиране и онази нова възможност. Той се обслужва с тях, защото за него е очевидно и защото от малък се учи да гледа на света през очилата на тези понятия. Процесът на социалния им произход може отдавна да е забравен, едно поколение ги предава на друго, без процесът на промяна като цяло да им е подръчен, и те живеят, докато това утаяване на миналия опит и ситуации запазва актуалната си ценност и функция в актуалното налично битие на обществото, докато следващите поколения могат да извличат собствения си опит от смисъла па думите; те умират постепенно, ако никаква функция или никакъв опит от актуалния обществен живот не се свързва с тях. Понякога те или определени области от тях само застиват, за да получат от една нова обществена ситуация нова актуална ценност. Човек си спомня за тях, тъй като нещо в съвременната ситуация намира словесен израз чрез утаеното от отминалите.
Върху развитието на двойката противоположности: „цивилизация“ и „култура“
7. Ясно е. че функцията на немското понятие култура – да бъде противоположно на цивилизация – отново се съживи през 1919 г. и в годините преди това, между другото понеже в името на ,,цивилизацията“ срещу Германия бе водена война и тъй като самосъзнанието на германците трябваше да се ориентира в новата ситуация, създадена чрез мирния договор.
Но също така е ясно и трябва да се констатира, че от тази историческа ситуация на Германия след войната и в известна степен само един нов импулс се вля в една антитеза, която бе намерила израз в двете понятия отдавна, още в 18 в.
Изглежда Кант е бил този, който пръв е дал израз на един определен опит и антитеза на своето общество в сродни понятия
„Ние сме – казва той през 1784 в „Идея за една всеобща история от гледна точка на световното гражданство“ – култивирани във висока степен от изкуството и науката, цивилизовани сме до обремененост с всевъзможни учтивост и порядъчност…“
„Идеята за моралност – твърди тон по-нататък – принадлежи на културата. Употребата иа тази идея обаче, която се свежда до наподобяването на нравите в честолюбието и благоприличието, представлява просто цивилизоването.“
Колкото и формулирането на антитезата тъкмо тук, в момента на произхода й да ни се струва сродно на нашето формулиране, конкретната й изходна точка, опитът и ситуацията, към които се отнася, са, макар и не без историческа връзка с познанията, на които се основава днешната й употреба, значително отличаващи се от тези на отиващия си 18 век.
Противопоставянето тук – където говорителите на формиращото се германско бюргерство, средносъсловната германска интелигенция (в най-добрия случай се казва още „от гледна точка на световната буржоазия“) – се отнася, първо.смътно и в най-добрия случай едва на второ място, до едно национално противоречие. А в основата като обосноваващ опит стоп едно вътрешно, обществено, едно социално противоречие, което по забележителен начин носи в себе си зародиша на националното: противоречието между предимно френски говорещото, по френски „цивилизовано“ дворянско благородничество, от една страна, и немски говорещият средносъсловен интелигентски слой, който се набира предимно от кръга на бюргерските „княжески слуги“ или служители в най-широкия смисъл на думата, а понякога също и от елементи на земевладелската аристокрация, от друга.
И така тук има един слой, който сериозно е изтласкан от всякаква политическа дейност, който едва мисли в политически и най-напред плахо в национални категории, цялостната легитимация на който лежи първо в духовното му, научното му или художествено постижение; там срещу него стои един повиеш слой, който не „постига“ нищо в смисъла на другия и при който формирането на изисканото и аристократизиращо поведение стои в центъра на самосъзнанието и самооправдани-ето. Това е слоят, който Кант е имал предвид, когато говори за „цивилизованост до обремененост“, за голата „обществена учтивост и порядъчност“, за „наподобяването на нравите в честолюбието“. Полемиката на германския интелигентски слой от средното съсловие срещу благовъзпитаността на властващия придворен висш слой стои в основата или е кръстница на понятийното противопоставяне в Германия между култура и цивилизация. Но тази полемика е по-стара и по-широка, отколкото отражението й в тези две понятия.
8. Още доста преди средата на 18 в. тя се е чувствала, макар и само като оттенък на мислите и по-приглушено, отколкото по времето след средата на века. Статиите „Двор, учтивост, придворен“ в Универсалния лексикон на Цедлер от 1736 – твърде дълги, за да бъдат предадени изцяло тук – ни дават добра представа за това.
„Учтивостта (Hofflichkeit), се казва там, без съмнение носи наименованието си от двора (Hofe), от дворцовия живот (Hofleben). Големите дворове на господарите са арената, на която всеки иска да стане щастлив. Това не може да стане но друг начин освен да се спечели склонността на княза и неговите приближени ъ двора. И така човек полага възможно най-голямото усилие да им стане любимец- За целта не е необходимо повече от това, да накараш другите да повярват, че при случай сме готови да служим с всички сили. Все пак ние не сме готови винаги за това, вероятно не го и желаем, и то често поради основателни причини. Всичко това замества учтивостта.
Чрез външен израз даваме на друг уверение, щото той да добие надежда в готовността ни да му служим. С което спечелваме доверието на другия към себе си, при което незабелязано възниква любов към нас, заради която той се стреми да ни стори добро. При учтивостта това е толкова често срещано, че тя предоставя едно особено преимущество на онзи, който я притежава. Ловкоста и добродетелта са онези черти, конто би трябвало да ни спечелят уважението на тези хора.
Но колко малко са истинските им познавачи? А и колко малко ценят честта. Това, което идва наум на пръв поглед, засяга най-вече .хората, които са отдадени предимно на външното, още повече ако се срещат такива обстоятелства, които засягат по особен начин волята им. Точно това можем да срещнем у един учтив човек.“
Тук е изразена просто, без философски тълкувания и ясно в отношението и спрямо определени обществени формации, същата антитеза, която при Кант се влива прецизирано и задълбочено в противопоставянето на „култура и цивилизованост“: лъжовната, външна учтивост и истинската „добродетел“. Но за нея авторът говори мимоходом с въздишката на примирението. След средата на века тонът постепенно се сменя Самолегитимирането на средните съсловия чрез добродетел и образование става по-прецизно и настойчиво, а полемиката срещу външното, повърхностно държание, което определя същността на дворовете, става по-ясна.
Примери за дворцови възгледи в Германия
9. Не е лесно да се говори за Германия изобщо, понеже всяка от многото държави от това време има свои особености. Но само малко от тях в крайна сметка са били определящи за цялостното развитие, докато другите са ги следвали. Съществуват определени всеобщи явления, които повече или по-малко ясно се срещат навсякъде.
Първото е обезлюдяването и ужасното стопанско изтощение на страната след тридесетгодишната война. В сравнение с Франция и Англия, Германия и преди всичко германското бюргерство през 17 в., а все още и през 18 в., е бедно, търговията, предимно на далечни разстояния, която в отделни области на Германия е била силно развита още през 18 в., запада, огромните състояния на големите търговски къщи са разпръснати частично от преместването на търговските пътища след отвъдморските открития, частично вследствие на дългите военни бъркотии. Това, което остава, е дребноградска буржоазия с тесен хоризонт, живееща по същество от задоволяването на локалните потребности.
Няма много пари за луксозни потребности като литература и изкуство. В дворовете, където винаги е имало пари за това, се подражавало с недостатъчни средства на двора на Людвик XIV и се е говорело френски. Немският, езикът на долните и средни, слоеве е тромав и недодялан. Лайбнии, единственият дворцов философ на Германия, единственият велик германец на това време, чието име става известно в широкото дворцово общество, говори и пише на френски или латински и малко на немски. И езиковият проблем, проблемът какво може да се предприеме с този тромав немски език, го е занимавал, както и много други.
От дворовете френският се разпространява във висшите слоеве на буржоазията. Говорят го всички „honettes gens“ всички хора от „consideration“. Да говориш френски, е било световен белег на всички висши слоеве „Няма по-плебейско нещо от това да пишеш писма на немски език“ – пише годеницата на Готшед през 1730 г. на годеника си.
Ако пък се говори немски, то било в добрия тон да се вмъкват възможно най-много френски думи…
Източник: nauka.bg