Поява на богомилството
След симеоновите войни държавата отслабва и населението все по трудно поема последиците от нея. Разорявано и експлоатирано от господстващата феодална класа селяни да се вдигат на всенародно движение. Това движение било богомилството по името на поп Богомил.
Богомилството се утвърждава като ерес след отричането на християнската църква и основата им станала дуализма – вяра в съществуването на две божествени начала – доброто и злото, бога и сатаната. Дуализма в богомилството се взаимодейства от други източни ереси, които по това време са били проповядвани във Византия. Според дуализма видимият свят е създаден от дявола, а невидимият – от бога. Поради лошите условия на живот и постоянният натиск над населението богомилството било по-лесно разбираемо и единственият начин населението да разбере положението, в което се намира.
Понеже смятали видимият свят за творение на дявола, богомилите отричали напълно официалната християнска църква с всичките й обреди и външни форми на вярата, като признавали само молитвата „Отче наш”. Отричали също причастието, брака и кръщене с вода, като признавали само духовното кръщене. Били срещу Стария завет и признавали единствено само евангелието. Също били против храмовете, иконите, църковната йерархия, празниците и пр. Борили се и срещу убиването на животни и хора, затова употребявали само растителна храна и били против войната.
В тази пълна форма богомилите се делели на две групи – съвършени богомили и вярващи богомили. Едните изпълнявали всички изисквания, а другите били достатъчно да се изповядат преди смъртта си, за да се пречистят от греховете.
Обществените наредби като израз на видимия свят на били смятани за творение на дявола и те твърдо ги отричали. Учели селяните на неподчинение спрямо своите властелини и робите да не работят за своите господари. Хулели болярите, ненавиждали царя и укорявали тези, които му служели, ругаели старейшините и другите представители на властта.
Както и при други селски движения през средновековието така и богомилството не е могло да има един по-прогресивен обществен идеал. Насочеността му била към премахването на експлоатацията и равенство за всички хора.
Начело на богомилите седели особени ръководители наречени „дедеци“. Те представлявали наставници и проповедници на богомилското учение. Те били съвършените богомили.
Богомилите развили собствена книжнина, която достигнала голям разцвет на развитие. Поради гоненията на ереста много малко от писмеността им е останала. Наричали са я апокрифна, което означава скрита книжнина.
Презвитер Козма застава зад офицялната християнска църква и е твърдо против богомилите. Живял през X в., написал съчинението „Беседа против новопоявилата се ерес на богомилите”. Блестящият полемист оборва възгледите и разбиранията на богомилите, противопоставяйки им солидни доводи. Впечатляващо от е, че голяма част от цитатите на Козма са от Св. Апостол Павел, смятан от богомилите за най-големия християнски авторитет. Той не само се старае да обяви учението на богомилите за несъстоятелно от гледна точка на свещеното писание и църковните канони и обичай, но и направо насъсква държавната власт да пристъпи към тяхното физическо унищожаване. Феодалните властелини си служат както с убежденията и изобличенията направени от Козма, но и с всички средства на държавната власт борейки се срещу богомилството. Цар Петър се обръща за съвет и напътствия към цариградската патриаршия. Патриархът препоръчал между другите мерки още и заплахата и по сурови наказания. Препоръчал не само църковните, но и гражданските закони. Т.е. не само отличаване от църквата, а анатема и др., но и смъртно наказание. Козма свидетелства за богомили, които били оковани във вериги и лежели в тъмници, както и за такива, които отивали на смърт с евангелие в рака.
Въпреки неговото отношение и гоненията богомилството се разпространило много бързо. Гоненията срещу тях оказали обратен на очакваното резултат. Те се вдигнали в очите на народа и привържениците им нараствали. Чрез своите проповеди и анти политически лозунги се присъединявали все повече и повече хора.
Въпросът за богомилството е привличал отдавна погледа на изследвачите. Интерес към това учение се проявява най-напред във Франция, Италия и Германия поради обстоятелството, че по своя характер и роля то е било твърде близко до разпространяваните там през XII—XIII век ереси на катари и албигойци. Първи по-специални проучвания върху богомилството започват през XVIII век. Заслужават отбелязване трудовете на C. J. Wolf, Historia
Bogomilorum. Wittenberg, 1712, и на J. L. Oeder,, Dissertatio inauguralis, prodromum historiae Bogomilorum criticae exhibens, Gottingae, 1734. През първата половина на XIX век излиза
основното съчинение на френския учен C. Schmid, Histoire et doctrione de la secte des Kathares ou des Albigeois, I—II, Paris, 1849. В това съчинение са отделени няколко страници върху богомилството, като се прави опит да се посочи неговата връзка със западните дуалисти.
Извори за богомилството.
С против богомилско съдържание.
Хронологически погледнато, първият важен извор с против богомилско съдържание представлява едно писмо на цариградския патриарх Теофилакт (933—956 г.), съставено на гръцки език, в което той отговаря на българския цар Петър (927—969 г.) по повод запитването му как да постъпва с новопоявилите се в страната му еретици и какви наказания да им се налагат. За разрешаване на този въпрос патриархът изхожда от предпоставката, че тези еретици принадлежат към различни категории и съобразно с това трябва срещу тях да се приложат различни мерки. Изложението завършва с 14 анатеми на главните догми и учители на ереста. Както се вижда от съдържанието на писмото, Теофилакт не е бил запознат добре със същината на новопоявилото се в България богомилско учение, тъй като не е имал възможност да черпи данни за това от непосредни извори. Той е познавал обаче добре съществуващата във Византия антиеретическа литература и по-специално съчиненията на презвитер Тимотей срещу манихеите и на Петър Сицилийски и патриарх Фотий срещу павликяните. Поради това, като излага учението на българската ерес и анатемосва нейните учители, той дава да се разбере, че тази ерес не представлява нищо друго освен продължение на павликянството, смесено с
манихейски догми.* 1 Новото и оригиналното в богомилската идеология е останало за него чуждо и непознато и всичко онова,, което той приписва на еретиците, се съдържа в старите книги, четени и използвани от него при съставяне на писмото до българския цар.
Вторият и особено важен извор за богомилското учение е тъй нар. „Беседа“ против богомилите, чийто автор, презвитер Козма, е живял през средата и втората половина на X век, а самата му творба е била съставена вероятно след смъртта на цар Петър, между 969—972 г. Тя се състои от две части — в първата Козма се спира на отделните възгледи на богомилите и поле Мизира с тях, за да им докаже, че се заблуждават. Във втората той се обръща с укорни и поучителни слова към монасите, духовниците и миряните, като им посочва недъзите и пороците и ги съветва да се оправят и станат истински християни. От тона на автора се вижда, че когато е писал своята Беседа, той е заемал висш духовен сан и е бил може би епископ. Ако се съди по езика, на който е написано неговото съчинение, може да се предположи, макар и за това да няма преки данни, че Козма е живял и действал като писател и проповедник в Североизточна България, а не в Македония, както приемат някои учени. Обстоятелството, че в своята творба той сипе укори не само срещу богомилите, а и срещу висшето духовенство и монашество, като се пази да упрекне дори само с един израз представителите на светската власт начело с царя, показва, че е бил навярно в близки връзки със самия дворец в Преслав и че се е намирал сред онези литературни и писателски среди, които са ни познати от времето на Симеон и Петър.
Стойността на съчинението на Козма се свежда главно в това,, че той е познавал добре възгледите на богомилите и ги описва като непосредствен очевидец и наблюдател. За разлика от патриарх Теофилакт, който заклеймява „новата ерес“, като си служи с данни от по-стари съчинения, авторът на Беседата не използва такива данни, а изхожда от самата действителност, от това, което сам е видял и чул. Поради това сведенията, които намираме в неговата творба, са свежи и оригинални и въз основа на тях може да се създаде точна и достоверна картина на богомилското учение в неговата цялост. Целта му била да обори само някои от възгледите на еретиците и да им посочи, че те се заблуждават. Поради това в Беседата са изпуснати някои важна страни от богомилската идеология и по-специално от богомилските космогонични и есхатологични представи. Но въпреки това данните на Козма са извънредно важни главно защото са автентични и са почерпани от самия живот, а не от литературни образци и описания на по-стари еретически учения, както е случаят с писмото на патриарх Теофилакт.
Това личи още от самото означение на „новопоявилата се ерес“, която патриархът назовава като „смес от манихейство с павликянство” ???????????.. ?????,?????? ???????? „ (срв. по-долу). Личи ясно и съдържанието на някои анатеми- Така в първата анатема се казва, че еретиците вярвали в два бога — единия на доброто, който бил творец на светлината (????? ???????), и другия на злото, който бил сътворил нощта (??????? ??????). По същия начин с представи за „светлина“ и „тъмнина“ (??? и ??????) са означени двата бога в ма-нихейската космогония. В шестата анатема става дума за привидкостта на кръста и на Христовата смърт, което е също типично за учението на маня-хеите (срв.. Thimatheos, De receptione haereticorum, M.P.G., 86, coll 20B). В четвъртата анатема патриархът проклина онези, които наричали увеличаването и продължението на рода „законоположение на дявола“ (??? ????????… ???? ??????). Това е пак манихейска догма, споделяна и от масалианите (срв.. Thimatheos, De receptione haereticorum, M.P.G., 86, coll 20B). При изброяване на учителите на ереста той дава поред имената на манихейските проповедници и след това анатемосва и павликянските учители, като почва от Павел и Йоан и завършва със Сергии (Тихик).
През XI век богомилството, както е известно, започва да се разпространява вече и вън от границите на България. То прониква в съседните сръбски земи, а също така и в пределите на Византийската империя, под чиято власт през 1018 г. попада българският народ. За разпространението на богомилството в сръбските земи (в Зета, Захълме и Требине) намираме интересни сведения в житието на дуклянския княз Иван Владимир, зет на българския цав Самуил. Славянският оригинал на това житие, което е било съставено вероятно през първата половина на XI век, за съжаление не е запазен и понастоящем ние разполагаме само с един гръцки текст, и то в две редакции — кратка и обширна. Този текст е бил съставен в края на XVII век от гръцкия владика Козма. За основа на своя текст Козма е използвал вероятно първоначалното и не дошло до нас славянско житие, както и устни разкази на съвременници. В така съставената гръцка редакция житието на Иван Владимир (и в краткия, и в обширния вариант) съдържа някои очевидни грешки и анахронизми, които снижават стойността му на исторически извор. Независимо от това обаче в него намираме и някои напълно сигурни данни и известия, които Козма е почерпил направо от славянския оригинал и които могат да бъдат използвани от изследвачите като достоверен исторически материал.
Освен в сръбските земи богомилството през XI век проникнало и във Византия (и то както в нейните балкански владения, тъй и в Мада Азия). За малоазийските богомили, известни още с прозвището „фундагиагити” пише специално Евтимий, монах от цариградския манастир „Богородица Периблепта”. Роден в град Акмония (в тема Опсикион), той познавал добре от личен досег еретиците от Мала Азия и написал след 1034 г. едно полемично съчинение срещу тях, в което излага и оборва главните им възгледи. Евтимий е бил, както личи от съдържанието на неговата творба, доста необразован човек, малко осведомен по църковната и противоеретическата литература, слабо запознат и с начина на писане на полемични съчинения. Изложението му изобилства с цитати от всичко онова, което бил прочел по един или друг въпрос, и страда от разводненост, а на места и от голяма наивност при обясняваш на събитията. Въпреки това обаче данните, които се съдържат в него, са твърде полезни за изследвача, тъй като произхождат от непосредствено наблюдение, от разговори, които авторът е водил със самите еретици. Заслужава отбелязване обстоятелството, че за разлика от Козма, който не посочва никакво име, Евтимий е знаел вече, че дуалистите на Балканския полуостров са били означавани като „богомили“. Това е едно твърде ценно известие. Малоазийският писател не е бил запознат обаче с началата на богомилското учение и по-специално с дейността на поп Богомил, тъй като той не е познавал беседата на презвитер Козма. Ето защо, когато говори за произхода на оборваната от него дуалистична ерес, Евтимий не е в състояние да обясни кой е нейният създател и писаното от него по този въпрос е съвсем недостоверно.
Извори с богомилски произход и характер
Броят на запазените извори с богомилски произход и характер, както вече се спомена, е значително по-малък, тъй като богомилството е било във вражда с официалната църква и неговите творби са били подлагани на унищожаване.
От съчиненията, които са изцяло богомилски, на първо място трябва да се спомене апокрифът, озаглавен „Запитване на апостол и евангелист Йоан на тайната вечеря на небесното царство за устройството на света и за началото, и за Адам” (Ioannis et apostoli et evangelistae Interrogatio in coena secreta regni coelorum de ordnatione mundi et. de principe et de Adam). В научната литература си е пробило път краткото заглавие Йоановото евангелие (Liber sancti Ioannis). Самите богомили са го наричали и с прозвището Тайната книга (Liber secretus). Апокрифът е запазен в две латински версии, едната от които се съдържа в архивата на инквизицията в Каркасон (във Франция), а другата — в един Виенски пергаментен кодекс. Както изглежда обаче, тези версии не са оригинални, а представляват превод от славянски първоизвор, който досега не е намерен. Ако се съди по изложението на богомилската ерес в „Паноплия догматика”, както и от някои гръцки и славянски апо-крифи, следва да се приеме, че този славянски първоизвор вероятно е възникнал през XII век. За пръв път се споменава за Тайната книга в съчинението на итиалианския писател Райнер Сакони. Там се казва, че този важен богомилски апокриф бил пренесен към 1190 г. от България и предаден за използване на Назарий, епископ на дуалистичната катарска община в Конкорецо (близо до Милано). Назарий го бил получил от епископа на богомилската община България и от неговия помощник (ab episcopo et filio majore ecclesiae Bulgariae) Това известие на Райнер свидетелства ясно, че първоначалната редакция наапокрифа е била българска и съставена на български език, а впоследствие е била преведена на латински за нуждите на италианските и френските дуалисти. Този именно превод по оригинала, дошъл от България, попаднал по-късно в каркасонската инквизиционна архива. Що се отнася до другия латински превод, запазен във Виенския пергаментен кодекс, то той произхожда вероятно от изчезнал босненски славянски текст. Тайната книга представлява по съдържанието си диалог между Христос и неговия любим ученик Йоан. Йоан задава въпроси, а Христос отговаря. По такъв начин пред читателя се разкриват основните положения на богомилската космогония и есхатология: за първоначалното устройство на вселената, за отпадането на злата сила от небето, за сътворението на видимия свят и човека, за идването на Исус и борбата му с дявола, за завършъка на света и за съдбата на праведниците и грешниците. В общи линии изложението е сходно с разказа на Зигавин, предаден в „Паноплия догматика”, но съдържа известни и немаловажни отлики.
Езикът на Тайната книга е прост и образен. Целта на нейния съставител е била да изложи по лек и разбираем начин основните положения на богомилската вяра и да разгърне преди всичко идея- та за борбата между доброто и злото и за крайната победа на бога над дявола. В своя разказ той се е ръководел от творческото си въображение и е създал оригинални образи, но заедно с това се е ползвал широко и от образи в по-стари апокрифни съчинения, разпространени през X—XII век в българските земи. Особено внимание заслужават като литературни извори на Тайната книга такива апокрифни творби като „Видение Исаево”, „Енох”, „Варух”, „Палея”, апокрифния „Йоанов апокалипсис“ и др. Използвана е била при съставянето на Тайната книга и канонична християнска литература (предимно книга първа от Библията за „Сътворението” и пасажи от Матеевото евангелие за завършъка на света и за второто пришествие). Всички тези източници са били преработени обаче от богомилския писател с оглед да се подчинят на основната дуалистична идея, която е прокарана в цялата творба от началото до край.
Докато Тайната книга представлява основният богомилски извор за разкриване на дуалистичните, космогонични и есхатологични възгледи на еретиците, друг един извор с богомилски произход, познат под наслова „Катарски требник”, дава много ценни сведения за характера и организацията на еретическите общини. В него се съдържа описание на всички обреди, които са били в употреба там, а именно: взаимната изповед, приемането на членове з братството, посвещаване на „вярващ“ в степен „съвършен“. Раз- личните проповеди, които били произнасяни при извършване на тези обреди, са от особено значение за разкриване на етичните и социалните възгледи на еретиците. Катарският требник е познат от едно доста късно време (втората половина на XIII век) и при ‘ това е бил използван от южнофренските катари, поради което е бил написан на провансалски език. Твърде вероятно е обаче, ако се съди по съдържанието на този паметник, че той е бил съставен в един значително по-ранен период, и то сред богомилите в България, които са имали нужда от организация и от ръководство за своите извършвани з братствата обреди, твърде сходни с обредите на катарите. С други думи, подобно на Тайната книга и Катарският требник е бил от славянски произход, но за съжаление неговият оригинал не е запазен.
Наред с Катарския требник от известно значение за разкриване на богомилската идеология е и един друг, обширен дуалистически трактат, открит и обнародван през 1939 г. от A. Dondaine и познат под заглавието „Книга за двете начала” (Liber de duobus principiis). Неговото използване за богомилското учение трябва да става обаче твърде предпазливо, тъй като той изяснява преди всичко философско-религиoзните позиции на италианските еретици от XIII век и е написан от техен изтъкнат теоретик. При това той разкрива вярата в абсолютния дуализъм, докато българските богомили са били предимно умерени дуалисти. В своята книга А. Донден е издал и един намерен във Флоренция фрагмент от требник, употребяван от катарите в Италия, който в известно отношение допълва Провансалския требник и съдържа важни положения във връзка с обредите в дуалистичната катарска община, които, могат да бъдат използвани за сравнителен материал при изследването на богомилството и неговите религиозни общини.
Като сравнителен материал за учението на богомилите може да бъде използвана една неотдавна открита и обнародвана творба(средата на миналия век), съставена от привърженик на катаризма към 20-те години на ХIII век. В тази творба неизвестният автор излага обстойно дуалистичните схващания на еретиците за природата и човека, и то с вещината на богослов, който добре познава каноничната литература. Това катарско по характера си съчинение е било поместено в по сочената вече антиеретическа творба на каталонеца Дуран де Хуска, който си поставил за цел да го разобличи и опровергае. Освен чисто дуалистичните книги, писани от привърженици на богомилството и катаризма, известни данни за учението на богомилите могат да се намерят и в някои апокрифни (тайни) съчинения, познати в България през средновековната епоха. Едни от тези съчинения са възникнали още преди появата на богомилството и те са дошли в България от съседната Византийска империя. Такъв е например апокрифът „Видение Исаево“, който, без да бъде богомилски по произход, съдържа елементи, които са близки до дуалистичната идеология и са били използвани от богомилите и техните последователи. Други апокрифи са възникнали в резултат на разпространението на богомилството в българските земи и отразяват неговите главни възгледи. Това са именно разните дуалистични приказки и легенди, в които под форма на популярен, общодостъпен, изпъстрен с интересни образи разказ се говори за борбата между бога и дявола като представители на доброто и злото начало. Тези дуалистични приказки и легенди са били съставени вероятно още от времето на поп Богомил и неговите сподвижници, както може да се заключи от думите на презвитер Козма, че еретиците разправяли пред своите слушатели разни „приказки“. Дали тези „приказки“ са били предавани само устно, или са били вече записани, не може да се каже със сигурност. Във всеки случай, ако се съди от някои по-късни данни, може да се предположи, че както поп Богомил, тъй и неговите близки привърженици са развивали литературна дейност, т. е. съставяли са и съчинения, а не се задоволявали само с устни проповеди. Особено показателен е един препис на индекс за забранени книги, където поп Богомил е посочен като техен автор наред с други лица. Книжовната дейност на първия български богомилски проповедник била продължена и по-късно. В резултат на тази дейност, подпомогнати и от устната традиция, броят на дуалистичните разкази и легенди нараствал непрестанно и те се превръщали все по-подчертано във важна съставка от книжовното и словесно творчество на българския народ, в любима негова духовна храна.
Поява на богомилството в България.
Поп Богомил и неговата дейност
За разлика от схематичните и не напълно сигурни данни в писмото на Теофилакт сведенията в Беседата на Козма относно новата ерес са много по-свежи и достоверни. Те сочат ясно, че тя представлява действително оригинално, създадено на българска почва явление. При това у Козма намираме и първото известие за нейния главен разпространител. Това е бил българският свещеник поп Богомил. „Случи се — пише Козма в увода на своята Беседа — в годините па правоверния цар Петър в българската земя да се яви поп на име Богомил, а по-точно казано, Богунемил, който пръв започва да проповядва ерес в българската земя и за чието бледословие ще разкажем по-нататък“
В Синодика на Борил пък е казано: „(Анатема) за поп Богомил, който възприе при Петър, българския цар, манихейската ерес и я разпространи в
българската земя.”
За втори път е споменат поп Богомил в една друга анатема в Бориловия синодик, където той се проклина заедно с ученика му Михаил и други негови последователи (Тодор, Добри, Стефан, Василий и Петър). В Синодика има и едно трето посочване на поп Богомил, а именно в уводния пасаж, който предхожда разказа за процеса срещу еретиците в Търново. Там четем за трипроклетата и „богоомразната богомилска ерес, чийто началник тогава [по времето на Петър] бил сквернейшият поп Богомил заедно със своите ученици” Наред с тези данни за поп Богомил, които се съдържат в два от най-важните и автентични паметници за богомилското учение в България, сведения за личността и дейността на този български свещеник намираме и в някои средновековни извори, възникнали на руска почва, но съставени по данни, почерпани от нашата литература. Така в един руски препис на Кръмчаята, направен през XI—XII век от някой си книжовник Ефрем, четем: „Във времето на правоверния цар Петър в българските земи имало поп на име Богунемил, който говорел за кръста господен така оскърбително: „Ако някой убие с дърво царския син, може ли това дърво да бъде мило на царя?“ Говорел и за това: „Ако се кланяте и целувате кръста, то също така трябва да се кланяте и целувате магарето, понеже Христос яздеше на магаре.“ Началният текст на този откъс за поп Богомил е зает очевидно от Беседата на Козма, която била твърде популярна в Русия през средновековието. Що се отнася до неговите проповеди срещу почитането на кръста, то за тях руският компилатор е узнал от друг, неизвестен засега на нас извор от български произход.
За поп Богомил става дума и в индекса на забранени книги, възникнали също на руска почва. Така в един индекс, запазен в руски сборник от XVI век, той е посочен като автор на еретически книги в България заедно с други писатели В друг индекс, съставен от руския митрополит Зосим (1490—1494 г.),се споменава за поп Богомил като баща и учител на съставителя на апокрифа поп Йеремия. В трети индекс, съставен през XVI век, имената на поп Йеремия и поп Богомил са дадени едно до друго. В четвърти индекс
поп Богомил е посочен като автор на апокрифа „За кръстното дърво“, което е погрешно, тъй като съставител на тази творба е бил поп Йеремия. Макар и късни по произход и в известна степен противоречиви, тези данни в руските индекси на отречени книги свидетелстват, че поп Богомил е бил не само проповедник на едно ново учение, но и създател на еретическа литература, което наложило неговото име да бъде заклеймено от църквата наред с имената на други творци на апокрифи и главно с името на поп Йеремия.
От всичко отбелязано до сега се вижда, че все още не може да се даде местонахождението където се е родил поп Богомил. Но тази оскъдност на изворите и липсата на повече сведения за този български еретик не ни дават основание да се съмняваме в неговото реално съществуване.Поп Богомил е живял и проповядвал по време на цар Петър и за това свидетелстват ясно двата най-главни паметника за богомилството в България, а именно Беседата на презвитер Козма и Синодикът на цар Борил.
През последно време бе изказано гледището, че още преди да започне дейността на поп Богомил в България, характерните за богомилството възгледи са били формирани и разпространявани вече в Мала Азия. Носители на тези възгледи, според това гледаше са били една група местни еретици дуалисти, известни с названието атингани (или катари), за които се знае по извори главно от IX век и чието учение представлява един вариант на павликянството. Подобно гледище, което елиминира ролята на поп Богомил като създател на една нова идеология и му признава заслуги само като разпространител на едно съществуващо вече учение, не може обаче да бъде прието. То е в противоречие с ясните сведения на българските, руските и византийските извори, от които личи, че богомилството е едно действително ново учение, създадено на българска почва и че негов родоначалник е българският свещеник поп Богомил.
Центрове на богомилското учение
Труден за разрешаване е въпросът, къде точно е възникнало богомилското учение. Изразът, че поп Богомил започнал да проповядва ерес „в българската земя“, е твърде общ и може да се отнесе към различни области на българската държава през X век. „Българска земя“ по това време са били и Мизия, и Тракия, и Македония, т. е. трите главни територии, които са влизали в границата на държавата. Богомили, ако може да се съди от Беседата на Козма, са живеели и проповядвали в самата българска столица — Преслав, където вероятно е действал самият Козма и където е било съставено и неговото антиеритическо произведение. Освен в Североизточна България значително разпространение е имало по това време богомилството и в югозападните български краища. Това са били области, сравнително отдалечени от средището на българската патриаршия, което създавало благоприятни предпоставки за възможността да се проповядва едно антицърковно учение. Едно сравнително сигурно доказателство, че през X век в югозападните български краища се ширели еретически възгледи, ни дава заключителният пасаж от пространното Климентово житие, съставено от византийския архиепископ Теофилакт. В него се казва, че след смъртта на- този голям български проповедник и просветител („Изгони гибелната ерес, която след твоята смърт в Христа се вмъкна сред твоето паство като заразителна болест и която разпръсва и погубва овцете от стадото ти, което ти укрепи, о свети и предобри пастирю” ), и се отправя подкана към светеца да я прогони и така да спаси своите пасоми. Макар и името на тази ерес да не е посочено, най-вероятно е да се приеме, че в случая става дума за богомилите, които се появили и проповядвали в югозападните български земи след, смъртта на Климент (т. е. след 916 г.).
Интересно е да се отбележи, че като борец срещу богомилите е споменат и Климентовият сподвижник Наум, който също е работил, както се знае, в югозападните български земи. На една стара иконка в охридската църква „Св. Богородица“ той е изобразен в една планинска местност, преследван от богомилите, както гласи изрично гръцкият надпис на нея.
Свързването на Наум, който умрял през 910 г., с борбата срещу богомилите е безспорно анахронизъм и представлява легендарно известие, но независимо от това то свидетелства за значителната роля на ереста в югозападните български земи през X век, което дало основание на автора на иконата да представи този български светец като обект на тяхното преследване.
Заслужава да се отбележи обстоятелството, че в югозападните български земи през IX—X век все още имало известен брой езичници. Това се вижда пак от Пространното Климентово житие, където четем, че големият български просветител полагал неуморни усилия да привлече това езическо население в лоното на християнската вяра. За наличието на езичници в югозападните български краища може да се заключи и от житието на Наум, за което вече стана дума. А езичеството, както добре се знае, е било благоприятна предпоставка за пораждането на антицърковни възгледи, отразени в богомилското учение.
Освен настроени езически хора в югозападните български земи в края на X век живеели и доста арменци. Това се дължало на колонизаторската политика на византийския император Василий II (976—1025 г.), който по думите на арменския историк Асохиг докарал през 988/989 г. една значителна арменска колония в македонските области, за да укрепи границата си на север. Между тези арменци е имало и павликяни. А наличието на павликяни-дуалисти е създавало благоприятна почва за пораждането на богомилството, твърде близко по своите схващания с павликянството.
Не е без значение да се изтъкне и фактът, че югозападните български земи през IX и X век се превърнали в резултат на делото-на Климент Охридски и неговите ученици в едно от главните средища на образованост и просвета. Там са били обучени, ако се съди по житието на Климент, над 3000 души за учители и свещеници. А създаването на образовани хора, които знаят да четат и да пишат, които умеят да проповядват, е било важна предпоставка за появата на богомилството като едно учение, което се е градяло не само на стихийни, спонтанно бликнали антифеодални и антицърковни настроения, но и на добро познаване текстовете на „свещените книги“
Обстоятелството, че югозападните български земи били през X век един от центровете на богомилството, обяснява голямото му разпространение в тях през следващите столетия. Там възникват, както ще видим по-късно, главните еретически религиозни общини, с които властта е била принудена да води борба. За силата на богомилското движение в тези краища говорят и запазени до ден днешен топонимически названия, например селата Торбачи, Богомила, Кутугерци, Богослов, Богословец, Йеремия и др., долината Богомилско поле и пр. В югозападните области са били разпространени такива названия за означаване на богомилските привърженици като бабуни, торбеши и кудугери, които се появяват в по-късно време и които свидетелстват също за голямата популярност на ереста в тези краища. Заслужава да се отбележи най-сетне, че към югозападните български земи ни насочва и една легенда във връзка с поп Богомил, запазена сред населението на Бабуна планина, Богомила, Нежилово и др. Тази легенда гласи, че родното място на поп Богомил било селото Богомила и че неговият гроб се намирал до самото село. Там бил изграден малък параклис, който според преданието служел на богомилите за молитвен дом. Пак по предание се говори, че богомилите се събирали в пещерата до селото Нежилово. Разбира се, тия легендарни сведения не могат да се докажат със сигурност, но самият факт, че те са били създадени в тези области, е указание за това, че през средновековната епоха богомилското учение там е било действително силно разпространено.
Фактът, че богомилството през X век е имало за средище югозападните български краища, не изключва обаче и други центрове на разпространение. Такъв център е била по това време Тракия и по-специално областта около Пловдив. За това свидетелства изрично един текст от сръбския Синодик, съставен през 1221 г. по повод църковния събор в гр. Жича, Сърбия, свикан срещу тамошните богомили. В този текст се проклинат най-напред „всички еретици, иконоборци и павликяни, и богомилци, сиреч не богомилци”, след което се отправя отделна анатема срещу ереста на богомилите и нейните разпространители, която била възникнала според думите на съставителя „в Македония българска, във Филипопол и околността му. Разпространяването на богомилството около Пловдив през разглеждания период не било случайно. В този град, както вече се отбеляза, били заселени през втората половина на IX век голям брой павликяни, а по-старо павликянско население имало в Тракия още от средата на VIII век. Към тия павликяни се прибавили сега и богомили. Ако се съди от израза „ „, следва да се заключи, че неизвестният автор на анатемата е имал пред вид в случая такива богомили, които били преки последователи на поп Богомил, макар че неговото име е пропуснато в текста. Това известие на сръбския Синодик, макар и от по-късен произход, е твърде важно. То доказва, че наред с Македония Тракия е била също център на новата ерес.
Освен в югозападните български земи и в Тракия през X век привърженици на богомилството са проникнали и в други краища на България. Ако се съди от Беседата на Козма, чийто автор е живеел и действал вероятно в Североизточна България и е заемал служба в самата столица Преслав, би трябвало да се приеме, както се каза, че през разглеждания период богомили е имало вече и там. Заплахата от новата ерес стигнала до ушите на самия цар Петър и това го накарало на два пъти да се обръща с писма до цариградския патриарх Теофилакт и да го запитва как да се справи с еретиците.
Название на еретиците
Важен, но не напълно изяснен е въпросът за името на еретиците през най-ранната фаза от създаването на учението на поп Богомил и първите му последователи. Ако се съди от писмото на патриарх Теофилакт и Беседата на Козма, би могло да се заключи, че през X век противниците на ереста още не са познавали названието „богомили“. Теофилакт, както вече се отбелязва, считал, че новопоявилите се еретици представляват наследници на стари ереси и че тяхното учение е „смес от манихейство и павликянство“. Някакво ново име на еретиците той не посочва. Козма също не употребява ново име за еретиците, въпреки че знае за дейността на поп Богомил. За него те са просто заблудени и зли хора, той не знае към кои да ги причисли и на кои да ги уподоби. Самите еретици от своя страна, когато проповядвали пред съчувствениците си, се наричали „християни“. Това личи от един укор на Козма във връзка с възгледите им за кръщението и децата. „Дори и да искат да лъжат, казвайки според обичая си „християни сме”, не им вярвайте, защото те лъжат като своя баща, дявола.“ Наричали се също, както личи пак от един пасаж на Беседата, с гордия епитет „небесни жители“. Както изглежда обаче, някои еретици в проповеди пред своите слушатели са имали обичай да отбелязват не само, че са „християни” и „небесни жители”, но че са и „мили на бога“. За това се загатва пак в един пасаж на Беседата, където се говори за преследванията срещу ереста и за това, че мнозина счи-тали, че нейните последователи страдат за правдата. „Та как ще бъдат мили някому, дори и с хиляди да страдат” — отбелязва във връзка с това презвитер Козма. Характерно за еретиците е било изобщо да подчертават, чете са именно божии избраници, че са най-близки на бога като негови чеда и приятели. В това отношение те се осланяли главно на съответни изрази в Евангелието на Йоан, което им е било особено любимо и предпочитано по време на проповедите им. Така постепенно с нарастването на броя на привържениците на богомилското учение името „богомили”, което по времето на Козма глеще да е било неизвестно, започнало да си пробива път и да се утвърждава като общо означение за всички еретици. Това име се наложило, от една страна, поради обстоятелството, че Богомил се-наричал първият проповедник и на новото учение, а същевременно и поради убеждението на дуалистите, че те са най-близки и „мили на бога”. Така по един двоен път названието „богомили” се затвърдило трайно и се запазило в продължение на няколко века като име на еретиците не само в България, но и в съседните й страни — Византия и Босна.
От сведенията, които намираме в писмото на патриарх Теофилакт, и особено от разказа на презвитер Козма проличава, че наскоро след появата на поп Богомил и неговите първи последователи учението на богомилите започнало да получава бързо разпространение и да увлича много хора. Козма отбелязва, че преследвани от властта, еретиците „страдали с хиляди“, което ще рече, че броят им бил действително значителен. Те прониквали, както сочи българският духовник, като проповедници по домовете на хората, за да ги убеждават в правотата на своите схващания. „Ако ли им вярвате или ги приемате с обич в своя дом — предупреждава той по този повод читателите си, — или им създавате някаква радост, ето предсказах ви: с тях заедно ще бъдете осъдени на вечни мъки.“ От еретическата пропаганда се заразявали, както личи пак от неговите думи, отделни членове на семействата и това създавало смут и недоумение у останалите. Във връзка с това Козма отправя съвета: „Ако отиде при еретиците баща ти, майка ти, брат ти или синът ти и ако не те послуша, след като го посъветваш веднъж и дваж [да се откаже от тях], отстрани го и го възненавиди.“
Социален състав на богомилите
От Беседата на Козма се вижда, че през X век между еретиците се очертавали две групи. Едната от тях се състояла от „богомили“ в пълния смисъл на думата, които били добри познавачи на учението и негови главни разпространители и организатори. Това били най-близките последователи на поп Богомил, които образували ръководното ядро на ереста. Между тях е бил вероятно и първият ученик на Богомил, неговият съвременник Михаил, споменат в Бориловия Синодик. Другите „богомили”, за които говори Козма, били само съчувственици на новото учение и споделяли всички или само отделни негови положения, без да участвуват активно в разпространяването му и без да са запознати с всички негови тънкости от религиозно-догматичен характер, които съставлявали неговата същина. Първата група богомили са били, общо казано, повече теоретици и организатори, докато втората се състояла от хора, за които новото учение било привлекателно главно поради острия опозиционен дух, който господствал в него и чрез който се развенчавала официалната църковно-феодална идеология и нейните проводници.
За наличието на двете категории „еретици“ говори ясно и патриарх Теофилакт. Първите от тях той означава като такива хора, „които проповядват чужди на църквата догми“, „които поучават други и ги тикат към гибел“, докато вторите той квалифицира като хора, „които били заблудени от първите и били подведени от тях не поради своята порочност, а поради своята простота и глупост“. Патриархът различава и една трета група, а именно такива, „които нито са поучавали, нито са учили и не са претърпели или извършили нещо в духа на техните гнусни нрави“. Очевидно той има в случая пред вид най-слабо засегнатите от еретическото учение хора, които само до известна степен били увлечени от някои негови възгледи.
Богомилските проповедници били дейни и неуморими разпространители на своите възгледи. Те се движели непрестанно от място на място с евангелието в ръка, за да печелят съчувственици. „Ходят от къща в къща и ядат чуждото имане на измамените от тях хора”, произнася се презрително Козма във връзка с тяхната проповедническа дейност. Строги и съсредоточени в себе си,. привикнали на суров и аскетичен живот, който ги отличавал рязко от живота на живеещите в охолство и безделие висши духовници и калугери, те неволно будели внимание и уважение. „Външно еретиците са като овце — иронизира ги по повод на тяхното поведение презвитер Козма. — Наглед лицата им са бледи от лицемерния пост. Дума пс продумват, не се смеят с глас, не любопитстват и се пазят от чужд поглед. Външно правят всичко, за да не ги отличават от правоверните християни, а вътрешно са вълци и хищници, както рече господ. Като виждат тяхното тъй голямо и особено смирение — продължава той—-и като мислят, че те са правоверни и способни да напътват към спасение, хората се приближават към тях и ги запитват за спасението на душата. А те подобно на вълк, който иска да вземе агне, първо се преструват, че въздишат, и смирено отговарят, а когато проповядват, представят се, като че са на небето. Където пък видят човек, който е прост и не учен, там сеят плевелите на учението си, като хулят наредбите, предадени от светите църкви, за което ще говоря по-нататък.”
Независимо от ироничните бележки, които се обясняват с враждебното становище на Козма спрямо еретиците, образът на. богомилските проповедници, даден от него, е в общи черти верен. Това били хора, отдадени всецяло на своите идеи и готови да ги защищават и пропагандират както чрез личен пример — чрез своя начин на живот, така и чрез проповеди. От Беседата личи, че богомилите се движели сред населението, че те се стремели да убеждават хората в правотата на своите възгледи и да увеличават броя на последователите си. Това свързване на богомилите с народа ги правело твърде различни по методи на действие от монасите-отшелници от типа на Иван Рилски, които се криели из гори и планини, загрижени от мисълта да си осигурят чрез аскетичен живот спасение на душата. Не случайно богомилските проповедници, които били дейни люде, имали крайно отрицателно отношение към отшелничеството и назовавали неговите последователи с презрителни думи „лисици, скрити в своите дупки”.
Твърде важно би било да се установи към какви среди са принадлежали активните богомили, т. е. главните проповедници и организатори. За съжаление данните по този въпрос са доста оскъдни. Вероятно е да се предположи обаче, че в мнозинството си това били бивши свещеници, и то предимно из селата, където духовенството не живеело особено добре. Такъв е бил, както вече се каза, самият поп Богомил, такива са били навярно и първите му последователи. За наличието на свещеници-еретици още през първата фаза от разпространението на новото учение личи от няколко пасажа в писмото на патриарх Теофилакт, в които се пояснява как трябва да се постъпва с отказалите се от ереста хора. Едни от тези свещеници били дейни разпространители на не православните догми и спрямо тях той препоръчвал да се прилагат по-строги наказания, докато другите били по-малко засегнати от еретическите вярвания и мерките спрямо тях били по-леки. За свещеници-еретици споменава и презвитер Козма. „Ако ли — пише той — има някъде свещеник да е изпаднал в тяхната вяра, той е захвърлил изцяло нашата. Ако ли пък някой я пази, то е от страх пред земните господари.”
Че главното ядро на богомилските проповедници били предимно бивши свещеници, може да се предположи не само от посочените пасажи у Теофилакт и Козма, но и от обстоятелството, че тези проповедници се отличавали с много добро познаване както на каноничните църковни книги, така и на редица апокрифи. Това били образовани хора, свикнали да четат и да тълкуват евангелията и други християнски съчинения, да подлагат на преценка тяхното съдържание. А това свидетелства за свързаността им с църковното съсловие, с неговите интереси и подготовка.
Заслужава да се отбележи във връзка с това, че в някои преписи на славянски индекси на забранени книги се отбелязва изрично, че еретическата литература била най-вече разпространявана сред свещениците. Тя се четяла, казва се в един от тези преписи, от поповете и дяконите, за които еретиците пишат „тлъсти селски сборници, номоканони, молитвеници“. В друг препис се сочи, че апокрифните лъжовни книги били четени главно от „селските попове”. Това е едно безспорно указание, че именно сред техните среди трябва да се търсят най-активните разпространители на ереста. И това не е случайно. Тези свещеници живеели близко до народа и по своето положение и разбирания не се отличавали много от него. Те стояли вън от феодалната класа, към която се числял виещият клир, и не се ползвали от припадащите й се привилегии и права. Поради това сред тях се разпространявали лесно опозиционни на църквата настроения.
Докато проповедниците и теоретиците богомили принадлежали предимно към низшия клир, то социалният състав на обикновените привърженици бил значително по-разнороден. Най-голямата част от тези привърженици през X век са били несъмнено селяните. Като антифеодално учение богомилството допадало главно на селячеството и там могло то да намери и най-много съчувственици.
За селския характер на богомилското движение свидетелства преди всичко един добре познат текст от Беседата на презвитер Козма, където се казва, че еретиците „учат своите да не се подчиняват на господарите си.. ., мислят, че са омразни на бога тези, които работят на царя, и заповядват на всеки роб да не работи на своя господар“. Тези „свои“, които били карани да не работят на властниците, са били именно селяните, за които ангариите към държавата и феодала били тежко задължение и за които вследствие на това еретическата агитация имала особено привлекателна сила.
За това, че основната маса от привържениците на богомилството произхождала от селското население, може да се заключи и от един друг текст от Беседата на Козма, а именно от споменатите вече негови думи, че богомилските проповедници се стараели да разпространяват своите възгледи там, „където видят човек, който е прост и не учен“. А незнание и невежество през това време имало безспорно най-вече сред селячеството. Думите на Козма намират потвърждение и от пасажа в писмото на патриарх Теофилакт, който гласи, че една част от привържениците на ереста били подведени от нейните разпространители „поради своята простота и глупост“. И в този случай се имат пред вид вероятно най-вече хора от селски произход, на които богомилските проповедници внушавали особено уважение с големите си познания и които те могли да увлекат с острата си критика срещу феодалния гнет.
Че богомилството печелело привърженици главно в селата, би могло да се заключи и от един друг текст в Беседата на Ксзма, в който се говори за молитвите на еретиците. Моленията им, казва Козма, са безброй. „Те се кланят четири пъти през деня и четири пъти през нощта, като се затварят в своите хижи. Думата ,,хижи” през този период е била употребявана в смисъл на прости бедни селски къщи в противовес на „Храм“, както са били означавани по-здрави и солидни постройки типични за градовете. Противопоставянето на „хижи“ и „храм“ е изтъкнато особено ясно в Шестоднева на Йоан Екзарх, като под първото название се подразбират селските домове, а под второто— сградите в столицата Преслав
За свързаността на богомилството най-вече със селото свидетелстват и отделни страни от неговата философско-религиозна идеология. Особено характерни в това отношение са някои представи около устройството на света, около дейността на Сатанаил при отцепването му от бога, около съдбата на Адам след прогонването му от рая
Освен сред селячеството богомилите печелели привърженици вероятно и сред отделни жители на градовете и главно сред победните и недоволни от властта хора. Възможно е самият Козма, който е живял навярно в Преслав, да е полемизирал с богомилски проповедници в този град. Но, общо взето, през X век богомилството представлявало селско движение. В селото била главната му социална опора и там е намирало то мнозинството от последователите си.
Ако се съди от споменатия вече текст от Беседата на Козма, наред със свободните хора (селяни и граждани) от проповедите на богомилите се увличали и робите. „Заповядват — казва той — на всеки роб да не работи на своя господар.“ Броят на робите в България през X век бил обаче вече малък и в такъв смисъл те не представлявали основна социална опора на богомилската ерес.
Обстоятелството, че сред еретиците през X век били налице, общо взето, две главни групи: едната по-малобройна и съставена от проповедници и организатори, по произход предимно бивши свещеници, а другата — много по-многочислена и предимно селска по своя състав, имало като резултат пораждането на вътрешни противоречия и различия сред богомилското движение. Това били противоречия и различия и по отношение на религиозно-социалните концепции, и по отношение на методите на действие, и по отношение на начина на живот. Очертали се, общо погледнато, две категории „богомили“, едните от които се придържали по-строго до установените догми, до теорията, докато другите възприемали учението, пречупено през собствените им разбирания и пригодено за защита на собствените им интереси. Тези противоречия и различия, които се явяват като последица от нееднаквата социална среда, сред която се разпространявала ереста, са били налице не само през X век, но останали да съществуват и през следващите столетия
Силното разпространение на богомилството в България още през първите години от създаването му разтревожило не само църквата, но и представителите на светската власт. Сам цар Петър се заинтересувал от проповедите на новопоявилите се в страната му еретици и на два пъти запитвал цариградския патриарх Теофилакт как да постъпи с тях и какви наказания да им налага. Това показва, че учението на богомилите още от самото начало не представлявало обикновена религиозна идеология, но съдържало в себе си социални и политически елементи, които разтревожили най-висшия представител на държавата и изразител на интересите на феодалната класа.
За съжаление двете писма на Петър не са останали до нас. Загубено е и първото писмо-отговор на Теофилакт. Във второто си писмо цариградският патриарх се спира обстойно на въпроса за наказанията. От неговите съвети до българския цар се вижда, че той настоявал да се прави разграничение в зависимост от това, дали еретиците, срещу които трябвало да се вземат мерки, са се отказали доброволно от своите възгледи, или пък продължавали да държат за тях. Спрямо разкаялите се патриархът определял три вида наказания според това, към каква група принадлежал еретикът. За най-главните от тях, които проповядвали дейно своето учение, се препоръчвало да бъдат отново кръщавани и само след това да бъдат приемани отново в лоното на църквата. Ако между тях имало свещеници, то службата им не бивало да се възстановява. За не толкова активните еретици, които според думите на патриарха „са били заблудени от първите и са били подведени от тях не поради порочност, а поради простота и глупост”, се определяло, ако те се откажат от своята ерес, да не бъдат отново кръщавани, но само да се помазват с печата на светото миро, „както става при новородени деца”. Ако имало свещеници между тях, то те също трябвало да бъдат приемани в лоното на църквата при условие обаче, че прокълнат ереста и дадат писмена бележка за отказ от ереста и съгласие с православната вяра. Що се отнася до принадлежащите към третата група, които били най-слабо приобщени към учението на ереста, Теофилакт съветва царя „да бъдат приемани след срок от четири месеца, понеже те изобщо са се въздържали да общуват с еретиците“. По-специално трябвало да се разреши въпросът за свещениците, бивши еретици. Ония от тях, които били направили донос за ереста, т. е. били издали нейни привърженици, трябвало според препоръките на цариградския патриарх веднага да бъдат възвръщани отново на служба, без да бъдат държани под отговорност. С други думи, Теофилакт насърчавал доносничеството и считал, че то е достатъчно, за да позволи на един свещеник-еретик отново да започне своята дейност вече като орган на официалната църква.
Що се отнася до онези еретици, които отказвали да се разкаят и поддържали вярванията си, патриарх Теофилакт нареждал те да бъдат предадени на анатема. „Тези пък, които упорстват в злото и продължават да боледуват, без да се разкайват, тях божията църква подхвърля на проклятия и ги отсича като изгнили и напълно вредни членове на тялото, и ги предава на вечно осъждане.” Обявявайки на българския цар това църковно наказание, цариградският патриарх същевременно му съобщавал, че срещу еретиците се предвиждат мерки и в светското законодателство и че тези мерки именно искал да узнае Петър от него. „Що се отнася до гражданските закони на християните , които ти, най-разумни от хората, поиска да ти ги опиша, те предвиждат за еретиците смърт и ги наказват с лишение от живот, особено когато се вижда, че злото все повече и повече пълзи, напредва и опетнява много хора.” В случая Теофилакт имал пред вид очевидно смъртните наказания, предвиждани за еретици съгласно с „Прохирос номос” и други правни византийски сборници. Тъкмо това съобщение, дошло от представителя на цариградската църква, известна с дългогодишната си борба срещу разни ереси, било нужно за Петър. След като получил писмото на Теофилакт, българският владетел имал вече развързани ръце и наредил да се вземат остри мерки срещу новопоявилите се в страната му еретици. От думите на Козма, че имало мнозина хора, които „не зная каква е тяхната [т. е. на еретическите проповедници] вяра и мислят, че те страдат за правда и ще получат от бога някаква надежда за веригите и тъмницата”, се вижда, че богомилите били подлагани на сурови гонения от страна на светската власт и че оковавани във вериги подобно на най-опасни престъпници, те били хвърляни в затворите. А това свидетелства красноречиво за голямото разпространение, което било получило тяхното учение в българските земи, и за заплахата, която то представлявало не само за църковния институт, но и за българското болярство, и за самия цар. Гоненията срещу богомилите, предприети през X век, доказват, че тяхната ерес не е била само едно религиозно учение, както твърдят някои изследвачи, но съдържала социални и антифеодални възгледи, срещу които господстващите слоеве реагирали остро. Вероятно по време на тези гонения бил хвърлен в затвора, а може би е загинал и самият родоначалник на богомилството поп Богомил.
Наред с преследванията срещу разпространителите на богомилското учение били са подлагани на преследвания и онези лица, които четели апокрифни (забранени) книги. По това време в България е бил вече в сила посоченият индекс за забранените книги, съставен още при царуването на Симеон. В сила е била въведената у нас непосредствено след покръстването „Кръмчая книга“ (т. е. сборник от правила и наредби за християнската религия и църква). Според „Кръмчаята“, „ако някой изнесе такава [забранена книга] пред хората и се опита, да я чете в църквата, ако той е епископ или свещеник, или дякон, да се изхвърли от своя сан”. Както се вижда, като разпространители на апокрифни съчинения в тази наредба са посочени духовни лица. Това иде да подскаже още-веднъж, че главно из техните среди са излизали проповедниците на антицърковни и еретически възгледи.
Изложени на постоянна заплаха да бъдат открити чрез доноси и по други начини, богомилите били принудени все по-често да преминават към прикрита дейност и да представят своите проповеди и поучения като напълно съобразени с православието.. Опасността ги дебнела отвсякъде и поради това те трябвало да са в постоянна бдителност, готови да отричат отправените им обвинения. Това се вижда ясно от някои текстове в Беседата. „Ако ли някой пък ги запита: „Така ли правите и говорите” — пише Козма, — те се отричат и се кълнат: „Не сме такива, каквито ни мислите!” Те заблуждават своите хора, като казват: „Ако бъдат узнати от хората нашите моления и дела, целият ни труд ще погине.” „Поради страх от хората — съобщава ни на друго място пак Козма — и в църква ходят еретиците, и кръст и икона целуват, както ни разказват тези от тях, които се възвърнаха към нашата истинна вяра, говорейки: „Всичко това вършим за хората, а не от сърце. Тайно пазим вярата си.” Това притворство у богомилите било наложено от самите обстоятелства и от постоянните гонения, на които са били подлагани.
Във връзка с преследванията срещу богомилите но време на цар Петър е вероятно един старобългарски кирилски надпис, изсечен върху каменен блок в основите на една средновековна църква от град Ескус (до с. Гиген на река Дунав). В този надпис, запазен доста зле и съставен от някой си монах Ананий, се подканва всеки, който го прочете, „да прокълне еретика”. Този, който не изпълни това, се заплашва сам с проклятие („да бъде сам проклет”), а за изпълнилия поканата се отбелязва, „че него бог ще помилва”. За кой „еретик” става дума, не е ясно. Във всеки случай, ако се съди от епиграфските особености на надписа, може да се заключи, че той е твърде стар и е преди началото на XI век. Обстоятелството, че в него не се споменава името „богомили”, също свидетелства за ранния му произход. Най-вероятно е да се предположи, че в случая става дума за църковна анатема, насочена срещу известен проповедник на богомилското учение и поставена на видно място в храма, за да може да я чете всеки богомолец. Обстоятелството, че тази анатема е била поставена в един храм в Северна България, говори, че през разглежданото време богомилството е било доста силно разпространено и в този край, а не само в Македония и Тракия.
Дуалистично гностическият светоглед на богомилите
Богомилството, тъй както го намираме в неговата ранна фаза през X век, било тясно свързано с дуалистичния светоглед, който бил залегнал в ученията на павликяни и месалиани и който отговарял на създадените през това време настроения сред част от населението в страната. Заедно с дуализма в богомилството намерили израз и гностическите тенденции, дошли пак предимно чрез проповедта на павликяни и месалиани. Дуалистическите и гностическите възгледи на богомилите намерили образно отражение в един подробен разказ, в който се излага историята на вселената и на човешкия род от най-първите дни на тяхното създаване до повторното идване на Христос на земята и завършъка на света. Този разказ образувал „веруюто“ на еретиците и се състоял от две главни части, органически свързани помежду си — космогония (т. е. изложение за произхода на вселената и човека) и есхатология (т. е. изложение за крайната съдба на света и на човечеството). Богомилската космогония и есхатология била създадена още през X век в резултат на проповедническата и литературната дейност на поп Богомил и неговите последователи. За това свидетел-стват отделни данни в писмото на патриарх Теофилакт до цар Петър и особено редица пасажи от Беседата на презвитер Козма. От разказа на Козма личи, че богомилите били развили доста обстойно своите дуалистични възгледи и че отделяли много място в своето учение за обяснение на ролята и мощта на злата сила. В Беседата нееднократно се споменава за вярата на еретиците в творческата дейност на злия дявол, обявяван от тях за „неправеден уредник“ или „паднал ангел“. Отбелязва се, че богомилите си служели пред своите слушатели с разни „басни“, под което се подразбират вероятно дуалистичните им разкази. За съжаление обаче българският писател не ни дава по-подробно и пълно изложение на техните космогонични и есхатологични представи, а се задоволява с откъслечни данни, въз основа на които ние не можем да си създадем цялостна и свързана картина. Той е премълчал в своята творба редица подробности от учението на богомилите навярно между другото и поради това, че не е бил напълно осведомен за тях. При това у Козма явно преобладава стремежът да разобличи главно една страна на богомилската ерес — а именно нейното отрицателно отношение спрямо църквата и светската власт. Поради това той не е отделил достатъчно място за разкриване на нейната идейно-теоретична основа.
Значително по-обширни сведения за богомилската космогония и есхатология намираме в съчиненията на Евтимий от Акмония и Михаил Псел (и двете от XI век). От съдържащите се в тях данни се вижда ясно, че космогоничните и есхатологичните възгледи на еретиците били проповядвани под форма на образен и жив разказ, с който те запознавали своите слушатели и привърженици и който представлявал същината на тяхната ерес.
Най-добре и най-цялостно е предадена обаче богомилската космогония и есхатология в написаната през началото на XII век противоеретическа книга на Етимий Зигавин „Паноплия догматика“ и в Йоановото евангелие (Тайната книга), съставено пак през същото столетие. В него космогоничният и есхатологичен разказ е доведен от началото до края, той представлява едно завършено, органическо цяло. Поради това този апокриф е безспорно най-важният и ценен извор.
Според учението на богомилите отначало съществувал само добрият бог , който бил безтелесен и човекоподобен. Той бил сътворил огромната вселена, която се състояла от четири основни елемента — огън, въздух, вода и земна твърд. Сътворил бил и седем небеса, които образували неговото царство. На седмото, най-ниското, било жилището на бога, който седял облян в ослепителна светлина на своя трон. Под последното, първото небе, започвала въздушна шир, а под нея идели води, които обвивали отвсякъде земната твърд. Земята стояла пуста и необитаема. Под нея се намирали две големи риби, „съединени като волове за оран“, които я крепели по нареждане на бога. По-долу плували огромни облаци, която държали море, а най-долу, на дъното на вселената, се намирала огнената геена.
Заедно със сътворяването на вселената бог бил създал, учели богомилите, безброй хиляди ангели, които образували небесното войнство. Тези ангели били пръснати из цялата вселена и били управлявани от свои началници. Йоановото евангелие се говори за ангел, началник на въздушната шир, и за ангел, началник на водите. Макар и да не е посочено в този апокриф, вероятно е да се приеме, че богомилите учели, че ангели началстват и над другите два елемента (огън и земна твърд), както и над седемте отделни небеса. Като подчинени на своя отец-създател ангелите изпълнявали определени от него задължения, а освен това му плащали и данъци. Едни от тях давали като данък сто мери жито, а други — сто делви масло. С други думи, богомилите си представяли небесния мир като едно земно царство начело с бога-властелин, който Управлявал своите поданици и ги облагал с данъчни задължения.
Наред с многобройните ангели, които му служели вярно, бог бил създал, проповядвали богомилите, и един свой главен помощник. В „Поноплия догматика“ той е споменат под имената Самаил или Сатанаил , а в Йоановото евангелие се среща съкратената форма Сатана (Satana). У Козма тези названия не се срещат и там се говори само за „дявол и „мамон“. По въпроса за неговата власт и положение на небето между богомилите през X век, както свидетелстват данни от Беседата, съществували разногласия. Според едни той бил обикновен ангел, който по-късно бил прогонен от бога и станал „паднал ангел“, а според други бил главен управник на небесните селения с названието „иконом“. Този управник, както личи от космогоничния разказ на богомилите в „Паноплия догматика“, бил син на бога и приличал на него по външен вид и облекло. Задачата му била да следи за живота в цялата вселена и да надзирава работата на ангелите. „Той слизаше — описва неговата дейност съставителят на Йоановото евангелие — от небето в преизподнята и от преизподнята възлизаше до престола на невидимия отец.“ С други думи, божият син правел обиколки по създадения от бога свят, за да проверява на място дали всичко е в ред.
Но въпреки голямата си служба Самаил не бил доволен от положението си. Той завидял,. учели богомилите, на славата на своя отец и решил да се отметне от него и да си създаде собствено царство. „Всичко това е мое — говорел той пред ангелите, като им посочвал вселената, която обхождал непрестанно. — Ако ме послушате да поставя седалището си на облаците, аз ще стана подобен на всевишния и като издигна едни от водите горе на тая твърд, а другите събера в широки морета, тогава вече няма да има вода по повърхността на цялата земя и ще царувам с вас во веки веков.“ Наред с примамливите обещания за „ново царство“ Сатанаил обещавал на ангелите и намаляване на данъчните тежести. Той запитал първия ангел, когото искал да завербува за своето “ съзаклятие: „Ти колко дължиш на своя господар?“ На отговора му, че му дължи „сто мери пшеница“, Сатанаил отвърнал: „Вземи перо и чернило и пиши шестдесет.“16 На втория ангел, който дължал „сто делви масло“, той намалил данъка наполовина. „И като влизаше към всички небеса — пише съставителят на Йоановото евангелие, — той все така говореше дори до петото небе и съблазняваше ангелите на невидимия отец.“
Разказът на богомилите за желанието на Сатанаил да се вдигне срещу бога и да си създаде собствено царство, като прелъсти. ангелите, е заимстван в общи линии от по-стари съчинения с каноничен или апокрифен характер. Има в него обаче и един по-оригинален момент, създаден от самите богомили. Това е мотивът за примамването на ангели за привърженици с обещание, че ще им се намалят данъците. Подобен сюжет за намаляване на данъците се съдържа, както е известно, в една притча от Евангелието; на Лука (16,6), където се говори за „неправедния иконом“. В бо-гомилския разказ обаче действащите лица са съвършено други и ние трябва да видим в него едно самостойно развиване на притчата, създадено в обстановката и при условията на средновековния феодален строй. Бог е представен като държавен глава, а ангелите като негови данъкоплатци. Прави впечатление, че данъците се дават в натура, практика, която господствала в България през цялото Първо царство. Любопитно е също така, че плащането на данъка се преценява от гледна точка на съставителя на космогонията като голямо бреме, чието премахване е най-сигурното средство да се отделят ангелите от „добрия бог“, за да минат на страната на Сатанаил. Тази преценка на богомилския писател била отражение на мислите и настроенията на експлоатираните селяни, които страдали от фискалния гнет на държавните органи и феодалните си господари и виждали в лицето на всеки, който би ги ограничил, свой защитник.Любопитно разказаните подробности за Сатанаил, който обещава данъчни намаления, са безспорно доказателство покрай посочените вече по-рано данни за свързаността на богомилската идеология преди всичко с живота и настроенията на селячеството в средновековна България.
Но въпреки умелата си агитация сред ангелите Сатанаил не успял да осъществи своите планове, проповядвали богомилите. Бог узнал навреме за готвения бунт, разгневил се страшно и решил да накаже отстъпника. Той го лишил от божествената светлина и го изтласкал от небесния свят заедно с изменниците-ангели. Сатанаил паднал на земната твърд. „Моят отец — четем по този повод в Йоановото евангелие — го преобрази поради неговото високомерие: светлината му бе отнета, лицето му стана на цвят като нажежено желязо и се уподоби изцяло на човешко лице. С опашката си той повлече третината божии ангели. Тогава той бе изхвърлен от божието седелище и лишен от управлението в небесата.
След идването му на земята той решил да си създаде царство, но без позволението на баща му това не можело да стане. Затова Трябвало да построи царството си където ще живее седем века и за това време ще трябва да възстанови всички загуби които е причинил.
След постигнатото споразумение Сатанаил подхванал веднага своя план за създаване на земно царство. Картинно е предадена неговата дейност в Йоановото евангелие. „И така — казва се там — Сатаната седна на твърдта и заповяда на ангела, който беше над въздуха, й на оня, който беше над водата, и те подигнаха земята (която беше във вода), и тя стана суха. После взе венеца на ангела, който беше над водите, от едната му половина направи светлината на месеца, а от другата — светлината на звездите, а от камъните на венеца направи всички небесни войнства и звезди.“ „И след това направи своите служители-ангели според реда, установен при всевишния, и създаде гръмотевицата, дъжда, градушката и снега и над тях изпрати свои служители-ангели. Той заповяда на земята да произвежда всякакви хвъркати и влечуги, дървета и треви, а на морето да произвежда риби и птици небесни.“ Той направил също така и още едно небе под останалите седем. По такъв начин общият брой на небесата станал осем.. Така Сатанаил си съградил благодарение на творческата си сила и ненамесата на бога един собствен свят, а именно видимия свят с издигнатото над него небе и небесните светила, разположени на него.
Стар и Нов завет!
Богомилите не признавали стария завет. Вярвали, че той бил творение на Сатаната и всичко там е не вярно. Наричали пророците „лъжци и грабители”. Приемат и ценят само седем книги – псалмите, книгата на шестнадесетте пророци, евангелията според Йоан и шестата книга от Деянията заедно с всички послания и откровенията на Йоан Богослов.
Отношението им към новият завет е съвсем различно. Те признавали като извор на християнството всички четири евангелия (на Матей, Марко, Лука и Йоан), но предпочитали Йоановото евангелие, тъй като в него се съдържали спиритуалистично-гностични тенденции, свойствени на тяхното учение. В него се споменава по често духовната страна на битието и на човешкия живот. Всички проповедници носели новозаветни книги, а дори имало и такива които цитирали цели пасажи и се гордеели с това, че са достигнали до „книжовните глъбини”.
Критика на църквата и на църковните обреди.
Отричане на църковните институции.
Твърде съществен дял в богомилското учение и в ежедневните беседи и проповеди на еретиците заемала критиката срещу официалната църква и нейните обреди. Опрени на своите дуалистично-гностични възгледи и въоръжени с доводи от евангелията, богомилите развивали последователна борба срещу църковния институт и неговите представители, срещу различните църковни обреди и символи, като се стремели да докажат, че те са излишни и вредни и не подобават на истинския християнин.
Нападките на богомилите засягали на първо място църквата като определена организация, като „общност на всички вярващи“. Те твърдели, че тази църква няма нищо общо с истинската християнска „еклезия“ и че се е отклонила от принципите на евангелието. Говорейки алегорично, те я назовавали с презрителното название „Ирод“, тъй като и тя подобно на този жесток повелител „се опитвала да унищожи роденото у тях [у богомилите] слово на истината“. Наричали я още „Ерусалим“, като твърдели при това, че в Ерусалим живеел самият Сатанаил, злият повелител на земята (космократор). Ще рече, богомилите считали, че официалната църква е изградена под негово ръководство и внушение. Подобни възгледи застъпвали и босненските патарени, които отхвърляли проповедите на католиците, че римската църква била основана от апостол Петър.
Не признаване на решенията на съборите.
Като отхвърляли по принцип официалната църква и не признавали, че тя е организация на истински християни, богомилите не признавали заедно с това нито едно от решенията на вселенските и местните събори. За тях тия решения не притежавали законна сила, тъй като не почивали на установките на евангелията. Така например символът на вярата, приет на Първия вселенски събор в Никея през 325 г., определял, че трябва да се чака възкресение на мъртвите, но еретиците не признавали това, тъй като у апостол Павел подобна мисъл не била развита. И при други поводи, когато спорели със своите противници, те винаги давали предпочитание на новозаветните писания, като пренебрегвали това, което било постановено на вселенските събори. Разбира се, отрицателното отношение на богомилите към тези събори дразнело извънредно много представителите на официалната църква, тъй като въз основа предимно на съборните решения е била изградена цялата църковна организация и са били предвидени съществуващите привилегии на духовниците. Затова еретиците били укорявани жестоко. „Да бъде проклет оня, който не приема светите православни седем събора на наши отци, носещи в себе си бога и светия дух, и не почита и не обича техните догми и правила, но ги хули и се опитва да ги изопачава“ — четем една анатема по този повод в посланието на никейския патриарх Герман II. Анатема във връзка с отрицателното отношение на богомилите спрямо вселенските събори се съдържа и в един специален списък от проклятия, запазен в библиотеката Ескуриал (Мадрид).
Като не признавали решенията на вселенските събори, богомилите не признавали решенията и на местните събори, а също така и писанията на прочути православни теолози (Василий Велики, Йоан Златоуст, Григорий Богослов и пр.). За това, че не признавали решенията на местните събори, свидетелства също една анатема в посочения списък от Ескуриал, а за отрицателното им отношение спрямо видни богослови има данни предимно в посланието на Евтимий от Акмония и в „Паноплия догматика“. „Всички наистина свети хора — казва Евтимий, — апостоли и учители и благочестиви мъченици, които ние, християните, почитаме и уважаваме, те [богомилите] ругаят и не зачитат. Нечестивците и проклетниците назовават лъжеапостоли, лъжепророци и лъжесветци всички свети хора и особено великите светила и вселенски учители на православните, а именно свети Василий Велики, Григорий Богослов и свети Йоан Хризостом“ — кори ги ядно Евтимий от Акмония. За подобни обвинения на богомилите говори и Евтимий Зигавин. „Пазете се, казвали те, тълкувайки иносказателно думите на Матей, от лъжепророците. А лъжепророци наричат —о глупост — великия в правилата Василий, светилото на богословието Григорий и Йоан Златоуст, понеже от себе си създавали правила.“ Тази последна подробност е твърде любопитна. Тя свидетелства за това, че еретиците не признавали боговдъхновеност у „светите отци“, каквато им приписвала църквата, а считали, че те са си измислили сами наредби и правила, които не заслужават почитание. Пак в съчинението на Зигавин четем, че богомилите клеймели светите отци като идолопоклонници , защото почитали иконите. Твърдели също, че в тях живеят бесове и че те били именно онези беззаконници и измамници, срещу които бил отправил укорни думи Христос.
АЛБИГОЙЦИТЕ са последователи на масова религиозна ерес във Франция, Германия и Италия. Появили се през първата половина на XII в. в Алби (Франция), откъдето получили названието си. Имали антикатолическа насоченост. Отхвърляли богослужебния култ, легендата за ада и чистилището. Обявявали живота на земята и установените обществени отношения като творение на дявола. Развили идеологическите си схващания под влияние на българските богомили. Поради това последователите на тази ерес били наричани „бугри“ (българи). Въпреки ожесточените преследвания, на които били подложени, просъществували до XIV в.
Източник: nauka.bg