Балканите са едно интересно място където културата, историята и хората са близки – едновременно познати и нежелаещи да се познават, място, пропито с кръв и емоции, чиито камъни помнят и славните битки, и несправедливите победи. Балканите са онова кътче, което иска да върви напред, но трудно се отърсва от старите спомени и мъки – не иска да прощава и не желае да забравя.
Харесвам балканските филми, чиято действителност е близка и далечна едновременно и се радвам, че намерих време да гледам един от най-популярните и сигурно най-награждавани македонски филм – „Преди дъжда“. Сценаристът и режисьор Милчо Манчевски има няколко известни заглавия, но „Преди дъжда“ му носи световна слава, обирайки наградите на фестивалите във Венеция, Пуерто Рико, Стокхолм, Аржентина, Санкт Петербург, Австрия, Варшава, Торонто и много други. Въпреки, че не успява да спечели номинацията за Оскар за най-добър чуждестранен филм през 1995, само в САЩ той печели 763 847 долара от кинопрожекции.
Филмът е в три части – подобно на пиеса – всяка част разказва определен етап от живота на героите, показвайки ни ту ежедневието на Западната Македония, ту Лондон, ту отново враждата на албанския и македонския народ. Милчо Манчевски предрича военния конфликт от 2001 година, когато етническите албанци започват своеобразен бунт, превземайки едно село след друго и принуждавайки местното неалбанско население да напусне. 4 години преди гражданската война, режисьорът показва една конфликтна ситуация, в която и македонците и албанците от пеленачета се учат да държат оръжие и да го насочват един срещу друг.
Облаците се сгъстяват над младия монах Кирил, който бере домати в градината. Цялото му сърце е отдадено на Бога, докато прибирайки се в килията на манастира не намира едно избягало момиче – Замира – която е убила македонец, наръгвайки го с вила. Кирил напуска манастира, за да отведе далеч Замира, в Лондон при леля си, която е известен фотограф, но по пътя ги настига семейството на Замира и когато тя не се подчинява на дядо си, брат й я убива. В Лондон Ан е раздвоена между съпруга си и талантливия македонски фотограф, който иска тя да тръгне с него за родината му, но тя остава. А Александър се връща за пръв път от 16 години в Македония, за да завари западнало си село, разделено на две. Няма време да се полагат грижи за покъщнината, всяка крачка може да предизвика конфликт – този, в който оръжието се вади за секунди и смъртта е един логичен завършек на деня. В последната част Александър ще изпита на гърба си невъзможността два народа да се помирят, когато у тях липсва желание за това и кръговратът на времето ще се завърти, а над умиращото му тяло ще се сгъстят облаци, докато младият монах Кирил ще бере домати.
И няма да се смеете, няма да се вдъхновите – този филм спокойно и мъдро ще ви припомни за нужда от разбиране и прошка, защото кръвта не се измива с кръв, а обидите не изчезват във времето. Онова, което може да промени тежката реалност е едно чисто и ново начало…