Първобитнообщинен строй.
Поява и живот на първобитния човек в българските земи. Най-ранните следи от съществуването на човека в нашето отечество произхождат отпреди стотина хиляди години пр. н. е.
Природната обстановка, в която е живял този човек, била крайно неблагоприятна. Балканският полуостров бил скован от дилувиалните студове. По високите части на планините се белеели вечни снегове и ледници, а по полите им растели девствени иглолистни гори. Равнините били покрити с високи степни растения. В горите живеели зверове — пещерен лъв, пещерна мечка, пещерна хиена и др., които били по-едри, по-силни и по-опасни от днешните си потомци. В равнините обитавали грамадни животни – мамут, диво говедо, бизон, сибирски носорог, северен елен, дива свиня, див кон и др.
Оръдията на труда, с които си служел първобитният човек, били направени от камък, главно кремък. Те били груби, не изгладени, затова този период от живота на човека се нарича старокаменен или палеолит. Основните оръдия на труда на човека отначало били тоягата и кремъчният нож, като с течение на времето се явили още копието с кремъчно острие и стъргалката. Човекът познавал и огъня, който бил добиван наготово от природата — чрез запалени от гръмотевица дървета, или изкуствено — чрез продължително триене на две сухи дръвчета.
Първобитният човек се занимавал с лов, риболов и събиране на плодове и корени. От кожата на“убитите“животни, която обработвал с кремъчни стъргалки, той си правел дрехи и постилки, зашити или прикрепени с лико, животински жили, костени игли и рибени кости.
Първобитните хора не си строели жилища. Те живеели в пещерите и скалните навеси. Тук те нощували, тук прекарвали при лошо време, тук поддържали огъня.
В пещерата „Бачо Киро“ при Дряновския манастир са намерени най-старите останки от първобитния човек в нашите земи: груби, неизгладени кремъчни оръдия на труда, предимно ножове, заедно с кости от животните, с чието месо се е хранел човекът — пещерна мечка, пещерна хиена, див кон и др.
Останки от по-късно време — от 40 000 до 12 000 години пр. н. е. — са открити в редица пещери в Северна България. Най-изобилни са те в пещерата „Темната дупка“ при с. Карлуково (Луковитско). Оръдията на труда, намерени в тези пещери, са много по-разнообразни: ножове, стъргалки, върхове за копия, триони. Намерени са още и шила, направени от кост. В „Темната дупка“ има множество остатъци от ломен кремък, което показва, че тук е съществувала работилница за кремъчни предмети. По-разнообразна е и храната на обитателите на тези пещери — те са употребявали месо от пещерна мечка, пещерна хиена, див кон, скален козел, носорог, мамут, северен елен, сърна, диво магаре, мечка, лисица, вълк, заек и други дребни животни, както и птици и риби. Намерени са и разчупени човешки кости, което свидетелствува за човекоядство. По някои животински кости има нарези, които са опити за създаване на изкуство.
Първобитна община. Поради несъвършенството на оръдията на труда и произхождащата от това трудност да се набави храна, както и поради опасност от зверовете първобитните хора трябвало да живеят колективно. Те били принудени да работят общо, ако не искали да станат жертва на гладната смърт, на хищните животни или на съседните общества. Колективна единица била първобитната община. В нея не съществувала частна собственост. Трудът и потреблението били общи. Разделението на труда се осъществявало по принципа на пола и възрастта — мъжете ходели на лов, а жените, децата и старците се занимавали със събиране на плодове и корени, с обработване кожите на убитите животни и с пазене и поддържане на огъня.
Неолит. Минали хиляди години. Природните условия в нашите земи се изменили съществено и се приближили до днешните. Студовете изчезнали, а заедно с тях и някои животни. Появили се нова растителност и нови животински видове.
Оръдията на труда, с които си служел човекът, постепенно били усъвършенствувани. Обработката на камъка станала сега по-съвършена. Оръдията били добре изгладени и изострени. Появили се нови оръдия на труда: каменни брадви, чукове и мотики с дупки за дръжката, хромели (ръчни мелници), лък и стрели, прашки и др. Като материали за изработване оръдия на труда хората почнали да употребяват все по-често костите на убитите животни — от тях били правени игли, шила, мотики и др. Появило се и ръчното грънчарство. Появило се и тъкачеството.
Поради изглаждането на камъка този период от живота на първобитния човек се нарича младокаменен или н е о л и т. Хронологически той се пада между петото и второто хилядолетие пр. н. е. Усъвършенствуването на оръдията на труда и на трудовия опит довело до засилване на производителната стопанска дейност на човека. Покрай лова, риболовството и събирането на корени и плодове се явили земеделието и скотовъдството. Земеделието възникнало от събирането на корени. То било твърде примитивно. Земята била обработвана с каменни мотики, изострени колчета и еленови рога. Отглеждани били някои зърнени растения, от които бил приготвян хляб. Отглеждан бил и влакнодаен лен, от който били тъкани дрехи. Скотовъдството възникнало от лова. Развъждани били кучето, козата, овцата, волът и свинята.
Хората от новокаменния период живеели вече поуседнал живот. Пещерите все още продължавали да служат за жилища. Наред с това човекът почнал да си строи жилища от пръти и колове, които били, измазвани с глина отвън и отвътре. Покривът им бил от слама, шума или трева. Човекът строял жилища и над водата, поставени на колове — тъй наречените наколни жилища, които го предпазвали от всякакви опасности. Най-сетне жилища били построявани в цели по-селения на удобни места край реките и изворите, предимно през по-късно време. Тези жилища имали отвори и за прозорци.
Хората от неолита си създали и религиозни представи. На много места у нас се намират жертвени камъни от тази епоха, които са били свързани с някакви религиозни обреди. Намерени са и други култови предмети, първо място, между които заемат идолите. Погребението на мъртвите в пещерите или до самите жилища и поставянето на съдове, оръжия и т. н. в гробовете сочи за вяра в задгробен живот.
За задоволяване на духовните потреби на човека са правени опити за рисуване с твърд кремък по стените на пещерите, като били изобразявани животни и ловни сцени.
Оръдия на труда от неолита
Наред с това глинените съдове за ежедневна и култова употреба са били също тъй украсявани с най-разнообразни орнаменти, вдълбани или рисувани с графит, червена охра и бяла глина.
Останки от времето на неолита са намерени на много места из цяла България. Почти няма пещера у нас, която да не крие в недрата си следи от него. Разкопани са останки и от открити селища, като например селищата в с. Мадара (Шуменско), с. Кремиковци (Софийско) и др. Разкопани са множество селищни могили, обитавани през по-дълъг период от време, като могилата „Коджа дермен“ при гр. Шумен, могилите до Русе и с. Караново (Новозагорско). Следи от наколни жилища са намерени в Девненското езеро.
В разкопаните пещери, селища и селищни могили у нас са намерени множество оръдия на груда от камък и кост, хромели, харпуни за ловене на риба, глинени съдове, украшения от кост и камък, глинени мъниста, печати за шарене на тялото, мраморни, костни и глинени идоли и др. В селището при с. Мадара бе открита работилница за кремъчни предмети.
Матриархално-родова община. Още през късния палеолит първобитната община се превърнала постепенно в родова, членовете на която били свързани с кръвно родство. В рода имало обша собственост на средствата за производство, общо било производството, колективно било и потреблението. Частната собственост не била позната. Жената имала високо положение в рода. Тя стояла начело на родовата община, поради което последната се нарича матриархална. Това обстоятелство се определяло от важната роля на жената в производството и особено в земеделието, което осигурявало постоянната прехрана.
С увеличаването на населението вследствие на разширеното производство на материални блага се достигнало до обединение на свързаните с общ произход родови общини в племена и племенни групи. С време тези племенни групи придобили свои специфични особености, които се разкриват с особеностите на тяхната материална култура. Това дава възможност да се проследят връзките им с племената в съседните, по-близки или по-далечни страни. Така племената, обитавали българската територия в края на неолита, били тясно свързани или родствени с племената по долното и средно течение на Дунав и в областта между Дунав и средното течение на Днепър. Тяхната култура е наречена триполска (по името на с. Триполе, в Украйна).
Преход към патриархално-родовата община. Още в края на неолита човекът от нашите земи достигнал до употребата на метал (отначало мед, а след това и бронз) за изработване оръдия на труда. Към началото на второто хилядолетие пр. н. е. оръдията от бронз станали преобладаващи (бронзов период, 1900—900 г. пр. н. е.). У нас са намерени множество бронзови предмети: брадви, кирко-мотики, копачи, мечове, върхове на копия и стрели, бойни брадви, калъпи за изливане на бронзови сечива. Сега се появили тъкачният стан и грънчарското колело.
Земеделието и скотовъдството станали вече основни занятия на човека. Земеделието се превърнало в орно, като земята се обработвала с рало, теглено от домашни животни. Скотовъдството се разширило. Появили се цели стада домашен добитък — едър и дребен.
Значението на мъжа в производството пораснало — той сега се занимавал със скотовъдството и обработвал земята. Това предизвикало промени в родовата организация. Жената отстъпила първенството си на мъжа, който застанал начело на новата родова община — патриархалната. Основна икономическа единица станало патриархалното семейство, което се състояло от потомците на един баща — синове, внуци и правнуци. Производството се извършвало от членовете на семейството и произведените продукти били негова собственост.
Родът все още запазвал общата собственост на земята, която обаче била разпределена за обработка от отделните семейства. Заедно с това се запазвала и родовата солидарност като например задължението на членовете на рода да помагат на изпадналите в беда свои роднини и др.
Въпреки колективната собственост върху земята патриархално-родовата организация означавала начало на разложението на първобитнообщинния строй. Отделянето на скотовъдството от земеделието (първото крупно обществено разделение на труда) и обособяването на патриархалното семейство като производствена единица дали възможност за появата на имуществени различия и за появата на частна собственост.
Този процес на разложение на първобитнообщинния строи се засилил особено много след появата на железните оръдия на труда (началото на първото хилядолетие пр. н. е.).
Траки. Населението на нашите земи през бронзовия и железния период е известно с името траки.Науката все още не е изяснила въпроса за тяхната поява в днешната българска територия. Западни съседи на траките били илирите, а южни — елините (гърците).
Най-ранните писмени сведения за траките се срещат в „Илиадата” на Омир и се отнасят за бронзовия век (края на II хилядолетие), т. е. от епохата на Троянската война.
Основните занятия на траките били земеделието и скотовъдството. Те обработвали земята с рало, на което прикрепвали металически палешник. На тях били известни почти всички познати днес земеделски култури; пшеница, ечемик, ръж, просо, лен и коноп.Освен това траките сеели чесън, лук и други зеленчуци, а отглеждали и плодни дръвчета. Твърде много боло разпространено между тях и лозарството. Тракийското вино и тракийското жито били прочути в древността. Скотовъдството било разпространено особено много в планинските области. Траките развъждали овци, кози, говеда.,свине и коне.
От млякото на развъжданите животни те приготвяли масло и сирене. У траките било развито рударството и някои занаяти, главно ковачеството. Родопското племе беси се славело със своите ковачи, които изработвали хубави оръжия. Траките живеели предимно в села. Те имали и укрепени градове. Такъв град бе разкрит за пръв път у нас близо до гр. Казанлък, в областта на язовира „Георги Димитров“. Той е от по-късна епоха (IV—IIIв.-пр-.н.-е.).Наричал се е Севтополис по името на тракийския цар Севт III.Обществено-икономическияг строй на траките през VIII—VI в.пр. н. е бил първобитнообщинният. Той обаче вървял бьрзо към своето крайно разложение. Основната икономическа единица била патриархалното семейство. Пълната власт в него принадлежала на мъжа. В тракийското общество съществувала вече частна собственост и икономическо неравенство. Забелязват се вече чертите на класовото общество. Имало богати земевладелци, които образували тракийската аристокрация. В техните земи работели и роби, и свободни селяни. Робството не било още много развито. Робите служели главно за предмет на търговия. Начело на тракийските племена стояли военни вождове. Спорел „Илиадата“ един гакъв вожд, на име Резос, от тракийско племе, което живяло по долното течение на Струма, участвал в Троянската война на страната на Троя. Той се возел на бронзова колесница, обкована със сребро и злато. Оръжието му не отстъпвало по-изработка на оръжието на елините.
Тракийските племена постоянно воювали помежду си с цел за грабеж или отвличане на пленници, които били продавани в робство. Религиозните представи на траките се свеждали до обожествяване на природните сили, които те си представяли в човешки образ. От по-късно време са познати редица тракийски божества като Збелсруд — бог на гръмотевицата и светкавицата; Сабазий — бог на растителната сила, на виното и веселието; Бендида, Кибела и др. Някои от тези божества влезли в религиозната система на гърците. Най-разпространеното тракийско божество е тъй нареченият „Тракийски конник“, който на каменни плочки е изобразяван възседнал на кон. Той бил бог на лова и войната.
Траките вярвали, че съществува задгробен живот, затова поставяли при мъртвите всичко, което щяло да им бъде необходимо на Оня свят. Богатите траки били заравяни заедно с колесницата и конете си, както и с една от жените си. Изобщо траките си представяли задгробния живот по-привлекателен от земния.
У траките била твърде разпространена музиката. Те се славели като отлични певци. Най-прочутият певец в древността, нолумитичният Орфей, бил тракиец. Някои музикални инструменти, като овчарската флейта и др., били изнамерени от траките.
Езикът на траките не е достигнал до нас.Причината за това е, че не е имало тракийска писменост, Въпреки това в гръцкия и латинския езици се запазили тракийски лични имена, названия на градове, реки и др.
По думите на старогръцкия писател Херодот траките били най-многобройния народ на света след индусите. Страбон пък съобщава, че те били разделени на 22 племена.
Робовладелски строй.
Гръцка колонизация по тракийските черноморски брегове.Богатствата на тракийската земя привличали отдавна погледите на гърците от балканска и малсазийска Гърция. През VIII в. пр. н. е. във връзка с развитието на робовладелския строй в гръцкото общество започнало масово образуване на колонии по тракийските черноморски брегове. Отначало колониите били транзитни търговски центрове или земеделски поселения, но с течение на времето всички те се превърнали в градове, средища на оживена търговско-промишлена дейност. Те станали първите огнища на робовладелски отношения в тракийските земи. По-важни от тях били: Аполоння (днешният Созопол), Одесос (Варна), Месамбрия (Несебър), Анхиало (Поморие), Дионисополис (Балчик) и др. Гръцките колонисти подложили на систематично ограбване тракийските околности на своите градове. Било по пътя на търговията, било чрез военни походи те извличали значителни богатства от траките. От тракийските земи те набирали и голямо количество роби. Ето защо гръцката колонизация по черноморските тракийски брегове срещнала упоритата съпротива на траките. Те често устройвали нападения срещу градовете-колонии.
Наред с това обаче чрез оживените стопански връзки между колониите и тракийските земи до траките стигали плодовете на гръцката култура. Високото развитие на производителните сили в колониите влияело съществено за растеж на производителните сили у траките.
Преход към робовладелския строй у траките. Обществено-икономическото развитие на тракийските племена не вървяло еднакво. Докато у някои от тях въпреки разложението на родовообщинния строй продължавали да се запазват все още множество останки от него, други вървели бързо към създаването на класово общество. Най-рано, към края на VI в. пр. н. е., били изживени родовообщинните отношения у племето одриси и одриската аристокрация създала първата тракийска държава. Въпреки наличието на големия брой роби в именията на тракийските благородници и военни вождове тази държава не била типично робовладелска, тъй като робският труд все още не бил основа на производството. Все още имало твърде много свободни селски производители. В своето развитие обаче одрискага държава вървяла бързо към пълното налагане на робовладелските отношения.
В началото на V в. пр, н. е. одриският цар Терес подчинил под властта си всички околни племена и разпрострял територията на държавата си от Черно море до Дарданелите. Неговият наследник Ситалк присъединил към одриската държава множество други тракийски племена, между които и бесите. Неговата власт се разпростряла над земите от Дунав до Егейско море и от р. Струма до Черно море. Той разполагал с огромни богатства и с войска, наброяваща 150 хиляди души. До неговото приятелство се домогвали най-големите тогавашни гръцки държави, Атина и Спарта. Ситалк участвал в Пелопонеските войни на страната на Атина.
След смъртта на Ситалк одриската държава продължила да съществува, но била отслабена от постоянните опити на племената, които влизали в нея и които се намирали на по-ниска степен на развитие, да се отърват от гнета на одриската аристокрация. Тя била отслабена и от ударите на Атина, с която непрекъснато воювала.
През I в. пр. н. е. в Северна България възникнала държавата на гетите, която съществувала малко време (до I в. от н.е.).
Македонско владичество в Тракия. Слабостта на одриската държава била използувана от македонците, вероятно илирийско племе, които се стремели да завладеят тракийските земи и да поставят траките под гнета на македонската робовладелска аристокрация. Македонският цар Филип предприел в течение на няколко години редица походи в Тракия, сломил упоритата съпротива на траките и в средата на 1Vв;_пр. н. е. успял да завоюва областта на юг от Стара планина. Траките не се примирили със своето подчинено положение. След смъртта на Филип те се разбунтували и направили опит да си възвърнат свободата. Тяхното въстание било разгромено от наследника ма Филип, Александър (336—323 г. пр. н. е.), който предприел поход и на север от Стара планина, гдето подчинил под своя власт тукашните племена.
Отново се разбунтували траките, когато Александър потеглил на поход в Азия. Този път въстаниците били усмирели от македонския военачалник .Лизимах който станал наследник на Александър за Балканския полуостров. След неговата смърт обаче македонската власт в Тракия отслабнала. Отделните тракийски племена се сдобили отново със самостоятелност.
Властта на македонците в Тракия не траяла повече от половин век. Все пак тя оказала известно влияние върху развоя на обществено-икономическите отношения у покорените тракийски племена. Филип основал в няколко тракийски града македонски колонии, които станали огнища на елинската робовладелска цивилизация и култура в тракийските земи. По-важни от тези колонии са: Пулпудева, която получила името на Филип (Филипополис, днешният Пловдив), и Кабиле (край днешния Ямбол).
Римска власт в Тракия. Във II в. пр. н. е. римската робовладелска република насочила погледа си към Балканския полуостров. През 168г. пр. н.е. римските завоеватели разбили македонската армия и унищожили македонската държава. Две десетилетия след това Македония била превърната в римска провинция. По този начин римските завоеватели станали съседи на Тракия. Скоро тя влязла в обсега на завоевателните планове на Рим. Наченала се тежка и продължителна борба между римските легиони, които се стремели да наложат римската робовладелска власт в Тракия, и тракийските племена, които упорито и геройски защищавали своята независимост. През 129г. пр. н. е.. римляните успели да завладеят егейското крайбрежие на Тракия заедно с Тракийския Херсонес (Дарданелнте). През 73 г, пр. н. е. те превзели столицата на одрисите, гр. Ускудама (Одрин) и принудили одриския цар да стане васал на Рим. На римската власт се подчинили и бесите. Така Рим станал господар на земите южно от Стара планина.
Римският натиск се насочил сега към тракийските племена на север от Стара планина. Римляните търсели повод за подчинението им. Такъв повод било нашествието на племето бастарни откъм Карпатите и опитът му да се засели по десния бряг на Дунав. През 29г. пр. н.е. римските легиони преминали Стара планина, разбили бастарните и установили властта на Рим над земите южно от Дунав.
Постоянните бунтове на траките и нежеланието им да търпят игото на римските завоеватели създавали несигурност на римската власт на Балканския полуостров. За да затвърдят господството си, римляните премахнали всички следи от автономия» която привидно били предоставили на някои тракийски племена с цел да ги противопоставят на други. През 46 г. от н. е земи били превърнати в римска провинция, което означавало пълно подчинение на Траките под властта на робовладелския Рим. Земите на юг от Стара планина образували провинция Тракия, а тези на север от нея, до Дунав — провинция Мизия. Последната от своя страна се деляла на две части: Горна Мизия на запад от р. Цибрица, и Долна Мизия на изток от нея.
Установяването на римската власт в тракийските земи означавало установяване на робовладелските обществено-икономически отношения, които господствували в Римската империя. Тракия била превърната в извор за обогатяване на римската робовладелска аристокрация, която изсмуквала с всички възможни средства жизнените сокове на траките. Римскитг робовладелци си присвоили най-плодородните земи в Тракия и ги превърнали в свои латифундии, обработвани от селяни, организирани в селски териториални общини. Голяма част от тракийското население било откарано в Рим и Италия за работа в занаятчийските работилници и латифундии на римските аристократи. Робите от тракийските земи станали любимци на римската публика в кървавите гладиаторски зрелища.
Римските робовладелски отношения намерили място в Тракия предимно в градовете, които съществували от по-рано или били създадени от римската власт като нейни опорни пунктове. Редица градове били основани от императорите в чест на някоя победа (например градът Никополис Иструм, чиито развалини се намират днес при с. Никюп, Търновско; той бил основан от император Траян в чест на победата му над даките в днешна Румъния в началото на II в. от н. е.). Други градове възникнали по търговските и военни пътища и кран лагерите на римските войски (напр. градовете по крайбрежието на Дунав). Градовете били свързани с добре поддържана съобщителна система от шосета и мостове. Почти всички градове получили от върховната власт правото на самоуправление и дори да секат свои монети.
Населението на градовете било най-разнообразно. Тук се срещали хора от всички части на империята — колонисти, търговци, откупвачи на данъци, чиновници, ветерани от римските легиони. Ветераните били снабдявани с голямо количество земя, която също била обработвана от роби и от тракийските селяни.
В градовете кипял разностранен културен живот. Тук били устройвани представления, циркови зрелища, гладиаторски борби, тук прочути оратори и писатели чели своите речи и произведения, тук ваятели и художници създавали ценни паметници на изкуството, тук архитекти и строители издигали огромни здания, театри, бани, форуми и др.
Обаче тези блага на културата не били достъпни за множеството роби и за селското население. Робите били длъжни да работят в занаятчийските работилници или в полето. Селячеството било длъжно да дава данъци, войници и роби. Селата били включени в територията на близкия град или по-голямо село, обаче селяните нямали право да участвуват в градските съвети и изобщо в самоуправлението на общината. Това право имали само богатите земевладелци, които в мнозинството си били колонисти от Рим, Италия и другите области на Римската империя. Те се разпореждали с работите на селските общини, те определяли данъците и повинностите, те ги събирали и отчитали пред държавната хазна. Селячеството било изложено не само на техния гнет, но и на притесненията и експлоатацията от страна на държавните чиновници и войниците.
Разлагане на римския робовладелски строи. Борбата на робите против робовладелската експлоатация, постоянните робски въстания, пълното ограбване на провинциите и непрекъснатото обедняване на свободните занаятчии и на селяните, чиито земи преминавали в ръцете на едрите земевладелци, всичко това довело до значителна криза в Римската империя, която се разразила през III и IV в. Поради спирането на завоеванията спрял и потокът от роби, който по-рано се вливал в империята. Цената на робите пораснала. Робският труд станал неизгоден и скъп.
Така е дошло до преустройство на римското робовладелско стопанство. Едрите земевладелци почнали да разкъсват земята си на малки участъци и да ги дават за обработка на своите роби, като ги освобождавали от робство. Срещу това бившите роби давали на господаря на земята част от производството си. По този начин едрите земевладелци си осигурявали заинтересоваността на селския работник в производството: една част от добива оставала в ръцете на производителя. Към тази система прибягвали и мнозина свободни селяни, които били задлъжнели към едрия земевладелец или били изгубили земята си поради кризата. Всички тези освободени роби или бивши свободни селяни били задължени да не напущат земята на господаря си — те били прикрепени към нея, за да се осигури работна ръка за производството. Тази система, известна под името колонат, сила нова форма на – експлоатация, не по-малко жестока, и не по-малко тежаща върху плещите на работното население.
Колонатът се разпространил по цялата Римска империя, включително и на Балканския полуостров.
Нашествие на „варварите“. Робските въстания подкопали основите на робовладелския строй, а „варварските“ нашествия му нанесли последния удар. „Варварските“ племена, конто напирали отдавна по границите на Римската империя, използвали затрудненото й положенпе, за да я съборят и се възползуват от богатствата й, натрупани върху основата на робската експлоатация. „Варварите“ нападали и от запад, и от север, и от изток. По време на тъй нареченото „Велико преселение на народите“ (от IV в. насам) през земите на империята преминали вестготи, хуни, вандали, остготи, редица германски племена от север, прабългари, славяни и др. Много от „варварските“ племена се установили трайно на територията на Римската империя и образували тук свои държави.
Източна Римска империя — Византия. През 395 г. от н. е. Римската империя била разделена на две половини — Източна, със средище Цариград, и Западна, със средище Рим. Последната била унищожена през 476 г. от германските племена. Източната римска империя, наричана още Византия, надживяла Западната благодарение на особеностите на своята икономика. И тя била засегната от кризата на робовладелския строй през III и IV в., но не тъй дълбоко и тъй решително. Тук разложението на робовладелските отношения вървяло по-бавно. Това се дължало между другото на обстоятелството, че поради благоприятното си географско положение между Изтока и Запада тя запазила своята икономическа мощ. Още отдавна източната част на империята била взела превес над западната в икономическо отношение. Тук била силно развита търговията и цъфтяла занаятчийската промишленост. Паричното стопанство се запазило. Градският живот не изгубил значението си. От мита и монополи държавата получавала много приходи. Богатата държавна хазна позволявала на държавната власт да се справи и с въстанията на робите и с нашествията на „варварите“. Наистина „варварите“ успели да откъснат значителна част от територията на Византия, но все пак империята се запазила.
Границите на Византия през V и VI в. достигнали на север до Дунав. Почти целият Балкански полуостров се намирал под властта на цариградския император. Въпреки нашествията на „варварските“ племена в територията на Византия през III—V в. тя поддържала твърдо своята власт на полуострова. Положението се изменило съществено, когато на северната граница на империята се появили славяните.
Източник: nauka.bg
