БОРБИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД СРЕЩУ ВИЗАНТИЙСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО (1018-1185 г.)(щракнете изображението, за да го увеличите)
ВАРВАРСКИТЕ НАШЕСТВИЯ
При завръщането си от България след потушаването на въстанието на Делян император Михаил IV вече агонизирал и затова той и брат му Йоан Орфантроф (който нямал претенции за трона поради голямата си непопулярност) заповядали на императрица Зоя да осинови племенникът им Михаил наричан Калафат, за да стане той император.
На 10 септември 1041 г. Михаил IV умрял и бил наследен от племенника си Михаил Калафат. Типично по византийски първата му работа била да прати на заточение Йоан Орфантроф който му бил помогнал да се качи на трона. След това пратил в затвора и Зоя.
Напълно неочаквано обаче общественото мнение застанало в полза на Зоя и законната македонска династия. Започнали бунтове в цялата империя и скоро император Михаил V Калафат бил пометен от народното недоволство, на 20 април 1042 г. и ослепен.
Властта поели директно Зоя и Теодора. Те обаче дотолкова се мразели и не разбирали нищо от управлението на империята, че се наложило на 11 юни 1042 г. – 64 годишната Зоя да бъде омъжена за знатния сенатор Константин Мономах, който станал император Константин ІХ.
Но да се върнем към ставащото на балканите засягащо пряко българските земи. През 1042 г. ромейска армия нахлула в Дукля и я разорила страшно, но при оттеглянето била разгромена в една клисура. От там започнал възхода на Дукля, Княз Стефан Воислав завладял Требине, Захълмие, Босна и Рашка изграждайки силна държава. Някъде в началото на 50-те години княз Стефан Воислав бил наследен от сина си княз Михаил Стефанович. При неговото име страната получила ново име – Зета. Около 1055 г. той сключил съюз с Византия и получил титлата протостратор.
Докато в тема България се развивали събитията описани в предходната глава, то в тема Паристрион политическото и военното положение се променило драстично. Както вече бе казано, след разгрома на България печенегите завладели отвъддунавска България. Ако ромеите в началото си мислели, че печенегите ще спрат дотук, твърде скоро се оказали излъгани… В миналото варварите на вълни нахлували в Европа по т. нар. „път на народите”, от Азия в причерноморските степи, оттам в придунавските области и накрая прехвърляли Карпатите и се установявали в Панония. Когато българите изградили своята държава варварските преселения били прекратени с едно изключение – маджарите. Тези варвари успели да преминат България и да заемат Панония. Там маджарите необезпокоявани от други варвари успели да се цивилизоват и да изградят могъщата си държава –Унгария. Когато в началото на ХІ век печенегите заели отвъддунавска България те се оказали блокирани в по-нататъшния си път от Унгария. Единствения свободен път бил този на юг към Византия, и печенегите не закъснели да започнат грабителските си набези в тема Паристрион.
Тук обаче се налага кратко отклонение, за да се разкаже за неща свързани с българите, които бяха пропуснати в първата глава.
През декември 1025 г. както вече се каза умрял император Василий ІІ и на власт дошъл брат му Константин VІІІ, който бил изключително непопулярна фигура. От това се възползвал и магистър Пресиан Българина (както бил известен бившият български владетел княз Пресиан ІІ). Той заедно с българите Богдан, Глава (известни военачалници) и зет си Роман Куркуа (женен за сестра му Екатерина) организирали преврат за свалянето му. Превратът обаче се провалил и заговорниците били заловени и ослепени. Пресиан бил пощаден и само бил заточен. През 1029 г. царица Мария и синът и Пресиан планирали нов преврат. Той трябвало да се ожени за императрица Теодора (тя била съгласна) и да стане ромейски император като свали император Роман ІІІ Аргир. За нещастие заговора бил разкрит и Пресиан ослепен. По късно той заминал за Унгария където и починал през 1026 г.
Сега е време отново да се върна към разказа за ставащото в Паристрион.
През 1026 г. огромно множество печенеги нахлули в Паристрион и започнали да го опустошават. Срещу тях през 1027 г. потеглил стратегът на тази тема Константин Диоген начело на силна армия. Той успял да разгроми печенегите и да ги отхвърли зад Дунав. Тази победа на първо време възпряла печенегите, но няколко години по късно те отново нападнали Паристрион. През 1032 г. те преминали Дунав, разорили Мизия и се изтеглили. През 1034 г. по времето на император Роман ІІІ Аргир печенегите предприели голямо нахлуване дълбоко в ромейски земи. Те успели да разорят Мизия, Средецко, Македония и части от Тракия като стигнали чак до Солун. Богато натоварени с плячка те се изтеглили още същата година. През 1035 г. и 1036 г. печенегите предприели две нови нахлувания, при които разорили Паристрион. През 1040 г. печенегите предприели ново голямо нахлуване. Този път те разорили Мизия и Тракия стигайки почти до дългите стени.
Тези нашествия предизвиквали разнопосочни процеси в Паристрион. От една страна ромейската власт започнала да отслабва и да се засилва ролята на местните български боляри. За да се борят с печенегите те усилвали чувствително своите бойни дружини. От друга страна обаче били опустошавани български земи и местните боляри били принудени да искат все по голяма помощ от Цариград, за да удържат печенежките нашествия. Може би още през този период малки печенежки групи започнали да се заселват в Мизия. След това настъпило известно затишие в печенежките нашествия.
Междувременно сред печенегите течели процеси на обединение на многобройните им самостоятелни племена и родове. Най значителен от владетелите бил хан Тирах който успял да обедини повечето печенеги под своя власт.
Едва през 1048 г. войски на хан Тирах нахлули в Паристрион и го опустошили. В една битка обаче печенегите били победени от ромеите.
Около 1050 г. хан Тирах успял да изгради голям печенежки племенен съюз обхващащ левобережна Украйна (Украйна на запад от р. Днепър), Молдова и Влашко. Печенежките апетити към Паристрион започнали да нарастват. Те обаче не могли да се реализират тъй като само след няколко години били нападнати от узите – друго варварско племе движещо се по пътя на народите.
В започналата война се проявил хан Кеген. Въпреки цялата храброст на печенегите те загубили украйна и били изтласкани зад р. Днестър.
През 1054 г. между хан Тирах и хан Кеген избухнала война. Кан Тирах бил подкрепян от 11 рода, а хан Кеген от 2. В решителната битка Кеген бил разгромен напълно. Първоначално той имал намерение да поиска помощ от узите, но после се отказал. През 1055 г. хан Кеген поискал от император Константин ІХ да се засели с хората си в Паристрион като федерат. Императора веднага приел, тъй като ромеите имали двойна полза от това. От една страна те можели да използват печенегите като наемни бойци, а от друга се надявали да ги ползват като щит срещу другите печенеги и варварите въобще.
Така през 1055 г. в Мизия се заселили голям брой печенеги. След като хан Кеген се укрепил в Паристрионтой започнал да напада хан Тирах. Войната между двамата печенежки вождове била повече от яростна. По някое време хан Тирах изпратил послание до императора послание, в което заявил, че е ромейски съюзник и не е редно да бъде нападан от един ромейски подчинен като Кеген, искайки от императора да го възпре да воюва. Императорът обаче не пожелал да направи нищо за удовлетворяване молбите на кан Тирах.
Тук се налага кратко прекъсване.
На 11 януари 1055 г. умрял император Константин ІХ. По това време вече била мъртва и Зоя. Властта поела престарялата вече Теодора. Не и било писано обаче да властва дълго над ромеите. Тя умряла в началото на септември 1056 г. предавайки властта на един старец, който получил името император Михаил VІ. Това естествено не се харесвало на много хора и скоро срещу него се обяви известният аристократ Исак Комнин, чиято жена Екатерина била българска принцеса и упражнявала върху него голямо влияние. На 8 юни 1057 г. той се самообявил за император Исак І Комнин. След кратка гражданска война на 1 септември 1057 г. Михаил VІ бил свален от трона.
Междувременно хан Тирах решил да отмъсти на ромеите. През зимата на 1056 г. огромна печенежка армия командвана лично от хан Тирах преминала по леда на р. Дунав и нахлула в Паристрион. Печенегите опустошили страшно Паристрион и никой не бил в състояние да ги спре. През лятото на 1056 г., обаче сред печенегите се разразила голяма епидемия от дизентерия. Много хора умрели, а останалите боледували, боеспособността на армията спаднала главоломно. Това дало възможност на местните сили на хан Кеген, българите и ромеите да нападнат хан Тирах и да му нанесат унищожително поражение. Печенегите капитулирали безусловно и много от тях били разселени в софийско, нишко и централна Македония.
Разгромът на хан Тирах и преселването на големи печенежки маси на балканите подрили силно мощта на печенегите, които отново били нападнати от узите.
Трябва да се отбележи, че приблизително от този момент ромеите започнали да приемат мнението, че изконните ромейски земи са до стара планина, а паристрион е варварска земя служеща за буфер между варвари и ромеи.
През 1059 г. положението на балканите отново се нажежило, случили се три събития наведнъж.
Унгарците започнали война и превзели Белград, Ниш и дори Средец. По същото време печенегите воюващи в ромейската армия в Азия се разбунтували и пред дарданелите навлезли на балканите. Опустошавайки всичко по пътя си те стигнали до Средец, където разбунтували и други печенеги.
По това време имало и голямо печенежко нашествие в Паристрион.
Силна ромейска армия командвана от император Исак І Комнин достигнала до Средец, където разгромила напълно унгарците, принуждавайки ги да сключат мир и да се откажат от заетите градове. След това тази армия навлязла в Мизия и край Ловеч нанесла тежко поражение на обединените сили на печенегите, които били преследвани чак до р. Дунав. На връщане ромеите направили лагер в околностите на Ловеч. Скилица разказва „В деня когато християните честват Света Великомъченица Текла (24 септември), паднал проливен дъжд с преждевременен сняг , който донесъл много злини и неприятности на войската…Почти цялата конница и повечето намиращи се там измрели от студа и дъжда понеже били необучени и неподготвени”.
Тогава император Исак І Комнин заболял тежко и през декември 1059 г. предал властта на новия император Константин Х Дука.
За известно време положението на балканите било стабилизирано. Следващите години напиращите зад узите многобройни кумани силно ги притискали и те били принудени през печенежките земи да се придвижват на запад.
През 1064 г. унгарците нападнали Византия и превзели Белград. Същата година огромна маса от 600 000 узи се стоварила върху Паристрион. Те разорили страшно Мизия и се заселили там. След това те продължили на юг опустошавайки Тракия и Македония, достигайки дори до Солун и тесалия. Опустошението било толкова страшно че според Аталиат „цялото население на европа мислело да се изселва”. Узите награбили невероятни количества плячка, но за тяхно нещастие зимата дошла рано и се случила необичайно тежка. Те били принудени да изоставят всичко и по най жалък начин да се приберат в Мизия. През 1056 г. в Цариград започнало събирането на голяма армия, която да воюва с узите. Съвсем неочаквано обаче дошла вестта, че сред узите върлува чумна епидемия, а страдали и от силен глад. Огромен брой узи били умрели от тях, а тези, които оцелели били победени от живеещите в Мизия българи и печенеги. Част от оцелелите избягали на север от р. Дунав, но огромната част от тях оставали в Мизия очаквайки милостта на императора.
Император Константин ІХ пристигнал в Паристрион с малка армия, колкото да приеме капитулацията на оцелелите узи. По голямата част от тях били заселени в Македония, а останалите в Мизия.
Следващото голямо събитие се развило през 1066 г..
Тогава в Тесалия избухнало силно недоволство на местните жители-българи, гърци и власи срещу високите данъци. Назряващото недоволство заплашвало да се превърне в стихийно въстание. Местнит едър земевладелец, дълбоко уважавания от хората Никулица Делфина отрано следял недоволството и отрано предупреждавал императора за това, но Константин ІХ не му повярвал. Накрая очакваното се случило и въстанието избухнало. То бързо се разраснало и бунтовниците поканили за свой водач Никулица Делфина, тъй като той имал силен военен отряд, а и бил уважаван от хората. Първоначално той не пожелал да се замесва в това начинание, но после се съгласил. Още в самото начало той се опитал да прекрати въстанието, на власите например напомнил, че стадата им са в тема България и българите като верни поданици на императора могат да им ги вземат. Нищо не помогнало, бунтовниците настоявали за военни действия. Тогава Делфина разделил армията на две части. Едната (по малката) потеглила към солунския залив и превзела крепостта Китрос. Другата част начело със самия Никулица потеглила на север и наближила Сервия. Близо до Сервия те били посрещнати от управителя на крепостта заедно с помощниците му. Той обявил, че е готов да капитулира. Вместо да го задържи и да влезе в Сервия Никулица Делфина го пуснал да си върви. Той естествено се завърнал в Сервия и отказал да капитулира.
Тогава бунтовниците обсадили Сервия. След тридневна обсада, без да се стига до сражение гарнизона капитулирал. Тогава Никулица Делфина написал тайно писмо до император Константин Х, който по това време бил в Солун. В него той писал, че е готов да се подчини и го приканвал по скоро да изпрати армия към Сервия. В резултат на това Константин Х изпратил писмо до Никулица Делфина, в което обявявал опрощаване на данъците. Към Сервия бил изпратен катепана на България Андроник Филоколес с колкото войски успял да събере. Пристигането му под Сервия обаче не довело до нищо, защото въстаниците били доста по многобройни и катепанът се страхувал, че ако се стигне до битка ще бъде разгромен.
Тогава Никулица Делфина събрал бунтовниците и показал императорското писмо, обявявайки успеха и края на въстанието. Някой от бунтовниците обаче обявили, че не са съгласни и ще продължат въстанието. Никулица запазил самообладание и заповядал недоволните да бъдат арестувани. Повечето хора били съгласни с Никулица Делфина и бързо арестували и затворили недоволните. След това бунтовническата армия била разпусната, а Никулица Делфина се предал на катепана на България. Андроник Филоколес от своя страна го изпратил в Цариград, където той бил почетен от императора с висок сан и богати награди.
Настъпилото затишие на балканите обаче не траяло дълго.
През 1070 г. зетски войски нахлули в тема България и я опустошили. През 1071г. срещу тях била пратена ромейска армия, която ги разгромила и изтласкала от България.
През май 1067 г. умрял император Константин Х Дука и властта била поета от вдовицата му Евдокия, като регентка на малолетните им синове Михаил, Андроник и Константин. Същевременно силно нараствала опасността от селджукците които били смазали арабите. Това предизвикало реакция и във Византия където Евдокия се омъжила на 1 януари 1068 г. за пълководеца кападокиец (област в централна Мала Азия) Роман Диоген. През 1068 г. и 1069 г. император Роман ІV Диоген извършил два успешни похода срещу селджукците, а при третия в решителната битка при манцикерт на 19 август 1071 г. ромеите претърпели катастрофално поражение. Император Роман ІV бил пленен, въпреки това, макар и в плен той успял да сключи изгоден мирен договор.
Междувременно обаче реално управляващите страната кесар Йоан Дука (брат на починалия император Константин Х) и Псел убедили Евдокия да обяви за император синът си Михаил. Това и станало на 24 октомври 1071 г.
Последвала кратка гражданска война между императорите Роман ІV Диоген и Михаил VІІ Дука. Накрая Роман ІV бил победен, предал си и бил ослепен. През лятото на 1072 г. той умрял от раните си.
След това настъпила истинска катастрофа, селджукците нахлули в Мала Азия и започнали да я завоюват. Техният владетел се оправдавал, че трябва да отмъсти за приятеля си Роман.
Същевременно през 1071 г. норманите на Робер Гискар превзели Бари, последната ромейска крепост в Италия.
Реално управлението на Византия било поето от омразния на всички логотет Никифорица. Срещу император Михаил VІІ се обявил кесаря Йоан Дука, който се самопровъзгласил за император. С помощта на командващия нормандските наемници Урсел Белиул той започнал война. Михаил VІІ пък от своя страна поискал помощ от селджукците. Те успели да разгромят Йоан Дука, пленили го и го предали на военачалника Алексий Комнин.
Това временно успокоило ситуацията, макар на изток катастрофата да продължавала.
ВЪСТАНИЕТО НА ГЕОРГИ ВОЙТЕХ
Неуспехите на ромеите подтикнали някой български боляри да се замислят за въстание. Допълнително масло в огъня наливал и Никифорица-алчният министър на финансите който събирал огромни данъци и по всякакъв начин ограбвал хората.
През 1072 г. на въстание се решили група боляри водени от Георги Войтех, представител на стар кавхански род. Те били готови веднага да поведат привържениците си в битка, но им липсвал цар. Представителите на царските родове отдавна воювали далеч на изток със селджукците и връзката с тях била трудна, а може би болярите още си спомняли за Алусиан и не горели от желание отново да се забъркат в такава каша.
Все пак цар бил намерен. Както вече се каза през 1070 г. зетски войски нахлули в България, но през 1071 г. ромеите ги разгромили. Работата била там, че съпругата на зетският княз Михаил Стефанович била внучка на цар Самуил и дъщеря на Косара, втората дъщеря на цар Самуил. Поради това българите изпратили молба до княз Михаил Стефанович да изпрати някой от синовете си за български цар. Той веднага се съгласил и изпратил най малкия от седемте си сина Константин Бодин.
Въстанието било обявено в Косово, където се събирали отрядите на въстаниците – това станало през есента на 1072 г. Скоро Константин пристигнал в Призрен начело на отряд от 300 сърби командвани от воеводата Петрила. В Прищина били уговорени подробностите и Константин Бодин бил коронясън за цар под името Петър ІІІ С това целяло да се покаже приемственост между първото българско царство и въстаниците. Случващото се в Косово привлякло вниманието на ромеите и срещу въстаниците била изпратена армия. Тя била командвана от стратега на Скопие Никифор Карантин и дука на България Дамян Даласин. Ромеите бързо достигнали Прищина където били посрещнати от въстаническата армия. Битката била тежка и ожесточена и накрая завършила с пълна победа на българите. Никифор Карантин и Дамян Даласин били убити, а ромейският лагер пленен с всичко в него. След това българите поели на юг и без да им се оказва съпротива заели Скопие. Въпреки тези успехи въстанието не протичало добре. То било обявено твърде прибързано и просто не стигнало време всички (или почти всички) боляри да бъдат убедени да участват в него. Допълнително недоверие внасяло сръбското участие, тъй като много българи били убедени, че за сърбите (Зета по това време е най силната сръбска държава) това е просто възможност да овладеят тема България. След заемането на Скопие въстаниците се разделили на две части. Едната армия командвана от Петрила потеглила към Костур, а другата командвана от цар Петър ІІІ настъпила на север към Ниш. Георги Войтех бил оставен в Скопие с малобройни части. Това събитие с фаворизирането на Петрила и ясното пренебрежение на Георги Войтех още повече убедило българите в нечистите намерения на сърбите.
Армията на Петрила настъпила на юг, без да среща съпротива. Скоро въстаниците овладели градове като Дебър, Охрид, Битоля и други. Единствено Девол оказал съпротива и бил обсаден. Трудно е да се каже кой е отбранявал Девол, но като се има предвид, че ромеите отстъпили към Костур, най вероятно са били местни българи. Скоро въстаниците щурмували и превзели Девол. След тази победа те потеглили към Костур. По това време в Костур се събирала ромейска армия, там вече били пристигнали стратезите на Охрид, Девол и Костур. Към тях се присъединил и голям български отряд командва от влиятелния болярин Борис-Давид. Въстаниците обсадили Костур и след кратък щурм го превзели. Напълно изненадващо обаче под Костур се появила ромейска армия пристигнала от Солун. Тя нападнала въстаническия лагер под града. Поражението на въстаниците било пълно, Петрила с малцина оцелели едва успели да избягат.
Докато ставало всичко това цар Петър ІІІ успял да превземе Ниш и негови отряди дори опустошавали белградско (кога византийците са си върнали Белград, който изгубили през 1064 г. ми е неизвестно). Като разбрал за катастрофата при костур той събрал армията си в Ниш чудейки се какво да предприеме. На първо време Петрила бил изпратен в Зета да събере нова армия. Същевременно цар Петър ІІІ започнал да се държи повече като сръбски принц загрижен за разширяването на Зета отколкото като български цар. Това предизвикало недоволството на много българи, в резултат, на което цар Петър ІІІ предприел репресии срещу тях (някой дори убил).
Същевременно голяма ромейска армия съставена от германски наемници и командвана от Михаил Саронит наближила Скопие. Знаещ за ставащото в Ниш Георги Войтех предпочел да капитулира пред ромеите. Скоро обаче се разкаял за постъпката си и изпратил тайно писмо до цар Петър ІІІ да побърза към Скопие и да избие безгрижните ромеи. Вероятно някъде по това време Петрила се завърнал в Косово с наемна армия съставена от сърби и нормани. Михаил Саронит обаче разкрил Георги Войтех и взел бързи мерки. Армията била постегната и навлязла в Косово. Ромеите организирали засада на българите при Таоний. Когато походните колони на въстаниците навлезли в теснината ромеите ги нападнали и разгромили напълно. Самият цар Петър ІІІ бил пленен. Когато армията на Петрила разбрала за станалото настъпило разколебаване. Ромеите предложили на норманите повече пари и те минали на тяхна страна.Тогава сърбите побързали да се завърнат в Зета.
През пролетта на 1073 г. ромеите превзели Ниш, а вестарх Никифор Вриений получил задача да превземе българските крепости около охридското езеро. Това било направено почти без съпротива от българска страна. Боеве имало единствено при Преспа където германските наемници разграбили градът, разрушили дворците на цар Самуил, както и разграбили и разрушили църквата Свети Ахил на острова.
Георги Войтех починал на път за Цариград от мъченията на които бил подложен. Константин Бодин бил заточен в един цариградски манастир. Впоследствие с помощта на венециански авантюристи той се завърнал в Зета където по късно наследил баща си.
Никифор Вриений бил назначен за дук на Драч със задача да воюва със Зетци. През 1073 г. зетска армия нахлула в България и я опустошила. През 1074 г. ромеите успели да разгромят зетците и да ги изтласкат от България. Никифор Вриений навлязъл в Зета начело на силна армия. Той нанесъл решително поражение на зетските войски и страшно опустошил страната. След това сърбите били принудени да започнат партизанска война понасяйки тежки удари от ромеите. Практическата окупация на Зета продължила до 1077 г., когато Никифор Вриений се вплел в борба за ромейския трон и армията му се изтеглила от Зета.
Тогава се случило и едно знаменателно събитие. През 1077 г. княз Михаил Стефанович получил от папата титлата ”Крал”. От този момент сръбските владетели вече не били князе, а крале.
Автор: Димитър Маневски