Ако има нещо, с което човек може да се гордее, това е историята на неговия народ. Самочувствието на българина, през последните години, бе сломено от несгодите и от нищетата, съпътстващи животa му. ”Трудностите на времето” обзеха мислите на хората и те все по-рядко се обръщат назад към своите корени. Много пъти, когато стане въпрос за така мечтаното влизане на България в ЕС, навеждаме глава, засрамени, забравили, че ние – българите – отдавна сме заели своето достойно място в Европа – хилядолетия, преди да бъдат определени нейните граници и страни-членки.
За да може един народ да върви прогресивно напред, той трябва да е стъпил здраво на фундамента на историята си. Защото миналото на един народ е ”Книгата на Мъдростта”, от която той черпи знания, сили и увереност. Нашата история е твърде дълга за разказване, а културното ни наследство е едно от най-богатите в Европа.
Да, премного са събитията в нашата история, с които можем да се гордеем. Всеки народ има своите „звездни мигове“ и своите мрачни периоди. Но това, което отличава един народ от друг, и което му осигурява незабрава, е неговата култура, образованост и отношението към вечните, непреходни ценности.
Науката за небето и за строежа на Вселената – астрономията, е тази, която фокусира в едно всичко това. Астрономията е най-старата наука на Земята. Красотата на небето – дневно и нощно, както и – красотата на заобикалящия ни свят – са привличали интереса на хората още от най-дълбока древност. Познаването на небесните явления е било необходимо в ежедневието – за ориентиране във времето и в пространството – при лов, земеделие, военни походи, корабоплаване. Идеите за възникването и за строежа на Вселената са се изграждали през цялата история на човечеството. Хората са създавали своите представи за възникването и за строежа на Вселената, в съответствие с данните, с които а разполагали. В хода на Времето, са се появявали нови факти и идеи за наблюдаваните явления, които са променяли и допълвали тази цялостна ”картина”.
На астрономическите тела и събития се е градила не една от древните митологии. Вярата в божественото начало на природните стихии е съпътствала векове наред живота на древния човек. Представата за възникването на Вселената, на Земята и на живота върху нея дава началото на много религии. Това е определяло и културата на народите – техните песни, предания, изкуство, паметници – всичко, което остава във вековете и, като една невидима здрава нишка, крепи единството на нацията.
Но, докато много народи заимстват всички тези знания от свои съседи или от своите завоеватели, други народи са техни творци и създатели. Ние, днешните българи, с основание можем да се гордеем като потомци на три древни народа – траки, славяни и прабългари, оставили своя почерк в културната съкровищница на Европа, дали свой собствен принос в развитието на астрономията.
Древноримският философ Сенека е казал, че, ако на Земята има само едно място, откъдето биха могли да се наблюдават звездите, то към това място биха се стичали хора от целия свят. В продължение на цялата човешка история, е имало много хора, за които астрономията е станала развлечение. Някои от тях, толкова са заобичали това свое развлечение, че дори са го превърнали в своя професия. В наше време, астрономите-професионалисти са малко повече от 10 000 души, в рамките на цялата планета. Само в България работят около 200 души. Но, благодарение на развитието на науките и на техниката, броят на професионалистите, в световен мащаб, е напълно достатъчен, за да развиват астрономическите изследвания с бързи темпове. В древността, ограничената само в рамките на Слънчевата система Вселена, за днешните астрономи, е достигнала губещи се в безкрая размери…
Първите ”звездобройци” по нашите земи са били траките. По време на Дионисиевите празненства (наричани ”мистерии”), съзвездието Лира е било наблюдавано в своя зенит. Неговата най-ярка звезда – Вега, по това време, е изпълнявала ролята на Полярна звезда. Траките дали на съзвездието Лира с името Свредел.
Астрономическите наблюдения на траките били свързани най-вече с култа към Слънцето. Изследванията на тракийските паметници показват, че, далеч преди настъпването на християнската ера, те са познавали промените в положението на Слънцето при неговото видимо движение по небето. В много от тракийските паметници са показани посоките от които изгрява Слънцето в дните на равноденствие и на слънцестоене.
Траките са едни от най-старите племена на Балканския полуостров. Макар и да са нямали писменост, тяхната сила, мъдрост и величие са запечатани за поколенията в многобройните исторически паметници (скални гробници, долмени, храмове), както и в тяхната митология (култът към Слънцето и орфизма) – доказателство за невероятните им познания, свързани с движението на Слънцето и с явленията, видими
на нощното небе.
Паметниците на древните траки са разпръснати из цяла България, но „сърцето на древна Тракия е туптяло“ тук, по нашите места – по водосборните басейни на реките Горна Арда, Марица и Тунджа.
В Югоизоточна Бългрия са открити и най-много паметници, показващи разцвета на тракийската култура и култа към Слънцето през VI-I в. пр. Р. Хр. Днес, забравени и загубени из гъстите гори, се намират величествени храмове, не толкова големи, колкото е „Стоунхендж“ – най-голямата древна астрономическа обсерватория, но носещи същото послание от вековете. Един такъв археоастрономически обект е тракийската крепост Палеокастро, около село Хлябово, Тополовградско. Там, на една дълга верига скални зъбери, по източната страна, са изработени многобройни слънчеви дискове /над 140/ с размери от 25 см до 90 см в диаметър. Тези дискове, при изгрев Слънце, озарени от светлината, започват да блестят от слюдата в скалата. Върху един грамадаен, окъртен зъбер, стърчи скала, която изобразява крилато слънце, а самият комплекс в местноста Палеокастро представялва светилище на един силно извявен тракийски соларен култ с корени още в бронзовата епоха.
„Глухите камъни“ край село Малко градище (Хасковски окръг) са един огромен по размери и уникален по своя характер култово-погребален комплекс. Обектът, без съмнение, дава най-категоричното до сега археологическо доказателство за соларно-хтоничния характер на тракийската религия. Скалният комплекс е осеян с около 200 скални гробници. Основната гробница се намира в източния край на най-високата скала, а каменна стълба от входа на гробницата, води към върха на скалата. Там, в направление изток-запад, на оформената площадка, е изсечен басейн. Каменната стълба е предназначена за отвеждането на поклонницте към мястото на изповядване на соларния култ – върхът на най-високият скален масив, който пръв се докосва от лъчите на изгряващото Слънце. В основата на сълбата е разположена царската гробница, а многобройните ниши по останалите скали представляват племенния некропол.
Това са тайнствените свещени места на хората, изповядващи култа към Слънцето в хтоничния му характер, там, където те се чувстват едновременно свързани с небесните и с подземни сили – пред гроба на героя, пред гроба на вожда и жреца, пред гроба на Орфей. В мита за Орфей и Евридика е събрано всичко това.
Орфей, когото, днес, светът познава от древногръцката митология, е най-почитаният тракийски Бог. И – не само Бог. Вярванията в Орфей са изблик на познанията за заобикалящия ни свят, философски апотеоз на елинската философия за четирите основни елемента, от които е изграден светът (въздух, земя, вода, огън) и музиката като израз на съвършената хармония в света. Чуйте само!
Когато Въздухът звучи (ре), Космосът е още в покой; когато Земята зазвучава (ми), тя самозачева сутрин, при изгрев Слънце, пронизвана от първите слънчеви лъчи; тонът на Водата (фа) напява, че Великата Богиня-майка, Земята, отглежда рожба в утробата си; тонът на Огъня (сол) – че Синът й се ражда. Той възсиява в зенита си, защото е Слънце (ла), и задвижва Космоса (си), за да се върне към Великата богиня-майка. Така на седмата степен (до), до която вярващият е отведен от песента на Орфеевата лира, Синът – слънчевата енергия – влиза в свещен брак с Великата богиня-майка. Съприкосновението дава живот на сина на Сина, който ще бъде богочовек. Първият мислен и виждан син на Сина е Орфей. Роден е Синът на Сина, неговият служител, роден е доктриналният цар-жрец, уредникът на обществото, който е кръг – Слънцето.
Едни от най-впечатляващите готски погребални могили в комплекса Сборяново в с. Свещари (в Севериозточна България), датирани в VI в. пр. Р. Хр., са подредени по подобие на най-ярките звезди на някои съзвездия.
Готите, населявали нашите земи, имали математически и астрономически познания, аналогични с тези на древните египтяни.
За разлика от траките, славяните имали много богове, като трите им основни божества били Сварог, Перун и Велес или Влас. Тримата наблюдавали и управлявали цялата Вселена – на небето е Сварог (небесният господар), на земята е Перун (земният господар), в подземния свят на мъртвите е Велес (подземният господар).
Някои от по-низшите богове също са свързани с небето.
Коледа е бог на зимното слънце и зимното слънцестоене. Вероятно, като антипод на Хърс – старото слънце. Къпало е бог на лятното слънце. Слънцето се ражда всяка зима, под името Коледа. Слънцето-младенец пораства, през пролетта, в юноша – Ярило, а, през лятото, възмъжава и го наричат Къпало. Жарило е изгарящото лятно слънце, вероятно, е и еквивалент на Жаровит – бог на войната, битките, оръжията, смелостта, гнева, мъстта. Той довежда убийствените летни жеги, сушата, пожарите, подвластен на своето огнено начало, загатнато от самото му име (жар). Триглав е троично мъжко божество, контролиращо цалата Вселена, т.е. – и трите свята, по вертикалата на Световното дърво.
Древните българи идват по нашите земи от своята далечна прародина в Азия. Тук, върху земите на древните траки, обединили силата и мъдростта си с тези на славяните, те създават нова държава на Балканите – България. Вероятно, на военната им сила и на бойните им умения, днес, дължим съществуването на нашата Родина. Мъжеството на духа и мъдрият съюз със славяните са изворът, от който черпи сили новата държава. Но колко народи са печелили битка след битка, колко държави са „превземали“ света, оцветявали са картата на континентите с цветовете на своето знаме, а, след това, са изчезвали от лицето на историята и, днес, тънат в забрава. Съществуването на една държава не може да се крепи само на острието на меча. За да пребъде тя във вековете и да бъде призната от Великите държави, особено – на Стария континент, то тази държава трябва да докаже, че е достойна да заеме своето място на картата на Европа. Е, българите са направили това.
Те идват на Балканския полуостров – не като „диви и варварски“ племена, както някои са се опитвали да ги представят, а носещи със себе си културата и премъдростта на източните народи. И своите съвършени, за онова време, астрономически познания.
Тангра, или както тогава е звучало – Тан (Вселена), Нак (Човек), Ра (Бог) – е философско триединство на тези понятия и израз на тяхното разбиране за хармонията в света. Изглежда, „хармония“ е думата, с която можем да заменим названието „българин“. Защото такъв календар, като този, създаден от древните българи, далеч, преди да създадат своята държава на Балканите, може да бъде наречен наистина „съвършен“.
Древният български календар е реконструиран по един забележителен извор за нашата най-древна история, известен с името ”Именник на българските ханове”.
Календарът е бил цикличен, с цикъл от 12 години, които носели имена на животни. Тези имена са подобни на имената на 12-те месеца в цикличния китайски календар.
За разлика от повечето календари, включително и този, с който си служим сега, в календара на древните българи, началото на годината е имало за отправна точка значимо астрономическо събитие.
Годината започвала с „ден първи“ („Нулев ден“, Еднажден, Енинак, Плязов ден, Българска нова година и т.н.), в деня на зимното слънцестоене – най-късият ден в годината. Този ден е самостоятелна календарна единица. Остават още 364 дни – „златното календарно число“, което се дели на 4 – има 4 сезона от по 3 месеца. Така, всеки сезон има точно 91 дни (31 30 30) и точно 13 седмици. Или, с други думи – всяка година и всеки сезон започват винаги в един и същи ден – в неделя и продължават еднакво дълго. Ако годината е високосна, то, в деня на лятното слънцестоене, се добавя „Ден на слънцето“ – невключен в броенето нов ден. Календарът на древните българи се оказва не само много точен, но и удивително лесен за помнене и за изчисляване от всеки член на древнобългарското общество, както и изключително удобен за празничната система на българите – всеки празник се пада на една и съща дата, в един и същи ден от седмицата, всяка година.
Но това не е всичко. Днес, почти всеки знае своята зодия, според китайския зодиак. В целия свят е познат 12 годишният циклов китайски календар. Но има не малко основания да твърдим, че той е заимстван или е възникнал доста по-късно от подобния нему древнобългарски 12 годишен животински календар. Българският календар е свидетелство за перфектно познаване на небето и то – не само на движението на Слънцето и/или на Луната по него, а и – на движението на други небесни тела. 12-те зодиакални животни са 12-те съзвездия, през които, за една година време, се движат не само нашите дневно и нощно светила.
Това са и съзвездията, в които, през дадената година, се намира планетата Юпитер. Нещо повече – в древнобългарското летоброене има периоди от време, равни на 3, 10, 12, 17, 19, 21, 30, 47, 50, 53, 300, 600, 4332, 6328 древнобългарски години! Факт, който говори за наблюдения на небесния свод, извършени още през III-то хилядолетие пр. Р. Хр.
И този календар съвсем не е загинал, след създаването на Аспарухова България. Откритият през XIX век „Именник на Българските ханове“ разкри много загадки, доказа точността на календара и показа, че той продължава да живее чрез „календарните прозвища“ на нашите владетели, много векове след това. Отделни архитектурни орнаменти, украси на битови или художествени предмети го поддържат жив – чак до началото на миналия век и спомагат за оцеляването на българската нация след петте века османо-турско владичество.
Не напразно, според ЮНЕСКО, това е най-съвършената календарна система в света и тя се използва като основа при опитите за създаване на единен световен календар.
Но развитието на българската астрономията не спира дотук.
В периода, когато Средновековна Западна Европа тъне в духовен мрак и неграмотност е обхванала всички слоеве на феодалното общество, когато църквата наказва със смърт всеки, дръзнал да оспорва библейските канони, тук – в България – е царувал научен разцвет.
Скоро след създването, през 855 г., на славянската азбука и написването на първите преводни книги на старобългарски език, Първата Българска държава вече има два големи книжовни и научни центъра: Плисковско-Преславската и Охриската книжовни школи. Тези две български школи с право се наричат ”първи български и славянски унивеситети.”
Ако се изключи византийската Магнаурска книжовна школа, те наистина са първите такива в Европа.
В тези университети се изучавало не само богословие. Изучавали се и знания, свързани с явленията от заобикалящия ни свят. Едва след повече от два века, в Болоня (в Италия), се основава Университет, в който основна наука била теологията.
Ярък пример за развиващата се култура в България, през VIII-IX век, е книжовникът Йоан Екзарх. Той изпъква пред нас като виден, прогресивен учен-енциклопедист, чийто принос в българската, в славянската и в световната култура никога няма да загубят своето значение.
Той има задълбочени знания по астрономия, познава подробно системите на Аристотел и на Птолемей за строежа на Вселената. Чрез неговите съчинения – „Богословие” (”Небеса”) и „Шестоднев“ – тези системи стават известни в България, Русия, Сърбия и Румъния. Два века по-късно, той става известен и в цяла Западна Европа.
Задълбочените му знания във всички области на науката му дават възможността да проникне във физическата същност на явленията и да изкаже схващания, с които изпревара с векове епохата, в която живее. Разпространението на неговите трудове разкрива на книжовниците и на духовниците в тези страни възможността да се запознаят с неговите възгледи за Вселената. Изоставянето и отхвърлянето на библейската картина за строежа на Земята (като равнина) от този виден старобългарски учен-енциклопедист, без съмнение, се отразява върху мирогледа на книжовниците и на учените. Той разкрива истинската форма на Слънцето, Луната и звездите – те имат сферична форма. Той оспорва и вярванията на астролозите, че движението на небесните тела влияе върху съдбите на хората. Йоан Екзарх дава подробни сведения за видимото по небето движение на Слънцето и на Луната, за затъмненията и за календара.Това разкрива нови възможности за развитието на науката и на културата в България. Книгата ”Шестоднев” е една уникална енциклопедия на цялото тогавашно знание и особено – на астрономическите представи за света. Тя е била прдназначена за ”висшите учебни заведения” в средновековна България от типа на Преславската книжовна школа. Книгата е доказателство, че, по време на Златния век, у нас е имало голям брой отлично подготвени по астрономия книжовници и учители, които компетентно са отразявали в своите съчинения или по време на преподавателската си дейност наблюдавани от тях редко астрономически явления. Йоан Екзарх описва поетично романтични моменти от астрономическите нощни наблюдения. Ето един пример:
”Ако ти, читателю, някога, погледнеш към нощното небе и видиш необикновената звездна красота, ще си помислиш за Създателя на тази хармония, ще възхищаваш как той е изпъстрил небето над нас със звезди – като с красиви цветя…”
Петте века османотурско владичество не само не успяват да покорят народа ни, но не успяват да сломят и неговата жажда за знания, не прекланят главата му, устремила поглед в небето, още от незапомнени времена.
В своята „История Славянобългарска“, Паисий Хилендарски описва как Хан Крум и българите, през Средновековието, са вдигали глава с интерес към небето. Ето един пример:
„Когато двете войски – българската и гръцката – се приближили, на небето се появило знамение: показали се две комети, които се доближили, а, по-късно, се и разделили, отдалечавайки се една от друга.“
В миналото, кометите били смятани за предвестници на войни, епидемии, природни катаклизми, най-различни злини. Например, българския народ свързва смъртта на цар Иван II Асен (1241) с появата на ярка комета, наблюдавана у нас и в други части на Европа, както и – в Китай.
През 1577 г., една ярка комета, открита от Местлен, е забелязана също така и от Тихо Брахе, и от Йохан Кеплер (тогава, едва 6 годишен). Тази комета е твърде важна в кометната астрономия, защото, изследвайки нейното движение, Тихо Брахе установява, че кометите, в действителност, се намират много далеч от Земята, по-далеч и от Луната, и, следователно, са небесни тека – като планетите, например.
Неизвестен български наблюдател от Габрово е описал своето наблюдение на същата комета. От текста става ясно, че габровецът е наблюдавал кометата един месец преди нейния официален откривател – Местлен. Вероятно, българинът е наблюдавал кометата от самото й появяване чак до времето, когато тя се е скрила зад зимните облаци.
В други летописи се споменава, че, отново в Габрово, е била забелязана и ”свръхновата” звезда на Тихо Брахе, която, през зимата на 1572 г., засияла в района на съзвездието Касиопея.
През 1743 г., Йосиф Брадати – виден български книжовник и основател на Рилския манастир – описва появата на много ярка комета, с което изпреварва нейния официален откривател – Гришоу.
В много други източници се дават сведения как българите съзерцавали нощното небе и откривали ”опашати звезди”, месеци преди същите да бъдат наблюдавани и ”открити” от астрономите в Западна Европа.
Когато Освобождението е било невъобразимо далеч, любознателният дух на българина и интереса му към заобикалящия го свят не са изчезнали. Напротив, някаква „небесна“ романтика е привличала погледа на народа ни.
През 1842 г., Петър Берон написва „Рибния Буквар“, включващ дял за обяснение на небесните явления. През 1847 г., той издава „Система на геологията и произхода на кометите“, през 1858 г. – „Космографичен атлас“, а, в периода 1861-1870 г. – „Панепистемия“ (”Универсум”), съдържаща около 900 страници, посветени на астрономията (написано на френски език).
Каменна пластика над южната врата на църквата „Света Богородица“ в Хасково изобразява слънчево затъмнение. Вероятно, наблюдаваните по време на строежа на църквата (1832-1837 г.) няколко, макар и частични, слънчеви затъмнения, са направили впечатление на пробуждащото се, потискано от турски поробители и от гръцки „просветители“ население и са му вдъхвали сили и вяра в борбата за своя собствена, българска църква.
Възрожденските българи са дали свои имена на някои астрономически обекти. Ето списък на тези имена:
Голяма мечка – Кола, (Голяма) Мечка, Хайдути, Харамии
Плеяди – Квачка, Кокошка, Власи, Хайдути, Стожери, Седмостълпци
Бик – Хоро, Власи
Орион – Ралица, Рало, Орачи, Орало, Остен, Терзии, Криви звезди
Лебед – Голям кръст
Делфин – Малък кръст
Северна корона – Софра, Тепсия, Паничка за бедните (?!)
Орел – Джамия (!)
Лира – Свредел (останало от времето на древните траки!)
Млечен път – Коларски път, Пътят на грешниците, Сламен път
Венера – Зорница, Деница, Вечерница – тази планета била погрешно възприемана като две отделни ”звезди”.
Нов период на разцвет за българската астрономия настъпва, след освобождението на България от османотурско владичество (1878 г.). Неговото начало е положено през 1894 г., със строителството на астрономическа обсерватория към Софийския Университет. Любопитен факт е, че тя е първото здание, построено за нуждите на СУ, което показва разбирането на тогавашната академична общност, че не може да се говори за създаване на висше образование, без да се изучава астрономия. Първият преподавател по астрономия в СУ е основателят и пръв директор на Университетската Обсерватория – проф. Марин Бъчеванов. Обзаведена с класически, но неголеми наблюдателни уреди, тя играе ролята на пръв български научен център по астрономия. Друг прелюбопитен факт е, че първият телескоп, употребяван там, е личният телескоп на д-р Петър Берон. По-късно, са закупени два английски рефракторни телескопа.
Нов етап в развитието на българската астрономия настъпва след края на Втората световна война (1945 г.). През 1962 г., към БАН се създава втори център по астрономия – Секция по астрономия, която, по-късно, прераства в дн. Институт по астрономия към БАН.
След Никола Бонев, Обсерваторията към СУ се ръководи от Никола Николов и от Георги Иванов.
През 1961 г., е построена първата Народна Астрономическа Обсерватория в Стара Загора. През 1972 г., е открит първият Планетариум у нас – този в Димитровград. Други Национални Астрономически Обсерватории (НАО) са построени в градовете Варна, Белоградчик, Смолян, Кърджали, Габрово, Сливен, Ямбол, Хасково. Най-големите планетариуми се намират в НАОП в Смолян и във Висшето Военно-морско Училище (ВВМУ) във Варна. По-малки планетариуми работят в НАО в градовете Варна, Габрово, Ямбол, Димитровград. През 2001 г., в Силистра, бе открита нова НАО.
НАО са специализирани научни и просветни институции, предназначени както за ученици и за студенти, така – и за всички любители-астрономи и за всички, интересуващи се от астрономия и от изследвания на космоса. В тях се обучават стотици млади хора, интересуващи се от физика, астрономия, наблюдаване на космически обекти и на астрономически явления. Наблюдават се Слънцето, Луната, планетите от Слънчевата система, слънчеви и лунни затъмнения, съзвездията, мъглявините, галактиките, комети, метеори…
Под ръководството на астрономите от Обсерваторията към СУ, обсерваториите започват оптични наблюдения на изкуствени спътници.
По този начин, България се включва в космическите изследвания още в края на 50-те години на XX век.
По-късно, към БАН се създава Институт по космически изследвания (ИКИ) и Централна Лаборатория по слънчево-земни връзки.
Най-голямото събитие в развитието на астрономията в България е построяването, през 1982 г., на Национална Астрономическа Обсерватория (НАО) на връх Рожен, в Родопите – най-голямата обсерватория в Югоизточна Европа, вдигнала нивото на изследванията у нас до европейските и световни стандарти. А най-големият планетариум на Балканите е отново български – този в гр. Смолян. Телескопът в НАОП Смолян е система ”Касегрен” и има увеличителна способност от 375 пъти.
Нека се върнем отново към НАО ”Рожен”!
Най-големият уред в НАО ”Рожен” тежи 80 тона. Това е рефлекторният телескоп с диаметър на огледалото 2 м. Той може да обхване две пълни Луни и половина, но с него не се извършват оптични наблюдения, а само се снимат различни космически обекти. Независимо от факта, че появилите се, по-късно, в света още по-големи телескопи (снабдени с мозаична конструкция на огледалата и с адаптираща се към т. н. ”паразитни светлини” и към атмосферните влияния върху наблюденията оптика) превърнаха нашия телескоп от ”голям” в ”среден”, той, и до сега, си остава най-голям, не само на Балканите, но – и в цяла Югоизточна Европа!
Наличието на НАО ”Рожен” помогна на българските астрономи да се насочат към астрофизиката и към извънгалактичната астрономия.
Броят на българските изследвания в тези две модерни области на науката става все по-голям. Резултатите от работата на нашите експерти се публикуват в реномирани международни издания. В своите публикации, множество чуждестранни специалисти многократно цитират резултатите на българските си колеги.
Едни от най-значимите изследвания в областта на извънгалактическата астрономия е изучаването и съставянето на каталози на купове и на свръхкупове от галактики. Други значими изследвания в тази насока са изследванията на групировки от сини звезди (от спектрален клас О – със средна повърхностна температура от 50 000° К) с висока светимост в близки галактики. Публикации, свързани с тази съвременна астрономическа проблематика могат да се открият, отпечатани в сътрудничество с астрономи от други страни.
Друга широко застъпена област от изследванията на българските астрономи са нестационарните променливи звезди. Някои от новооткритите от български астрономи променливи звезди се оказаха твърде интересни…
Работи се по проблеми, свързани с различни типове пулсиращи и еруптивни променливи звезди, включително – и с редки типове с висока температура, с емисионни линии и други.
Като отбелязваме тези сравнително нови направления в тематиката на търсенията на българските астрономи, би било непростима грешка да не обърнем внимание на такива традиционни у нас астрономически направления като изследвания на Слънцето и на други тела от Слънчевата система. Статистически изследвания на елементи от слънчевата активност – слънчевата корона, структурата на образувания в атмосферата на Слънцето – тласкат напред развитието на българската хелиофизика и привличат интереса на чуждестранни обсерватории, занимаващи се със същата проблематика. (Най-големите слънчеви петна могат да се наблюдават дори и без телескоп, при изгрева и залеза на Слънцето.)
Любопитно е, че почти всички български астрономи са започнали своята кариера с наблюдения на метеори (това са най-малките тела в Слънчевата система), в повечето случаи – без телескоп!
Изследването на други малки тела – комети и астероиди – е основно занимание за немалка част от българските астрономи.
Системните наблюдения на астероидния пояс доведоха до откриването на нови астероиди, някои от които носят български имена. Те са открити при съвместна работа с чуждестранни астрономи, по международната програма за откриване на астероиди, които биха могли да се приближат твърде много до Земята и да се окажат опасни за нашата планета. Само в НАО ”Рожен” са открити над 20 астероида.
Съвсем не на последно място, трябва да споменем, че някои от българските астрономи се занимават и с изследвания в още една интересна интердисциплинарна наука – археоастрономията.
Немалко българи се включват и в международни проекти за търсене на извънземен разум. В тази насока много помага развитието на Интернет.
За съжаление, досегашните резултати са песимистични. Това прилича на търсене на игла в купа сено, без да знаем как изглежда иглата. Ами, ако търсим черна котка в тъмна стая, без да знаем, че самата котка не е там?
Но да предположим, че извънземни цивилизации наистина съществуват! Ако са на по-високо ниво на развитие от нас, те вече би трябвало да знаят, че на Земята има разумен живот!
Безбройна е армията на професионалните астрономи и на любителите астрономи в България. Много са имената на нашите световноизвестни учени – Марин Бъчеванов, Никола Бонев, Никола Стоянов, Кирил Попов, Асен Дацев, Владимир Христов, Иван Ценов, Рашко Зайков, Никола Калицин, Иван Недялков, Разум Андрейчин, Ангел Бонов, Малина Попова, Владимир Дерменджиев, Владимир Шкодров, Марин Калинков, Георги Иванов, Никола Николов и много други.
Повече от 10 астероида носят имена на известни българи – Владимир Шкодров, Виолета Иванова, Георги Димитров, Елисавета Багряна, Блага Димитрова и т. н.
Българи космонавти полетяха и в Космоса – Георги Иванов и Александър Александров.
Днес, България лети ежедневно в Космоса – чрез българските прибори, внедрени в конструкцията на десетки космически апарати.
Откакто съществува, човечеството събира знания. Тези знания непрекъснато растат. Астрономията е твърде древна и, едновременно с това – изключително модерна и премного интересна наука.
По нашите земи, още от дълбока древност, хората са наблюдавали небесните явления. Хиляди български очи, днес, са вперили взор към небето – очи на български астрономи – професионалисти и любители, наследници на древните траки, славяни, българи, достойни следовници на Йоан Екзарх, на Йосиф Брадати и на Петър Берон. Разпилени по обсерваториите в целия свят, те проникват във все по-отдалечени кътчета на Вселената и разкриват отговорите на безбройните загадки, мъчили умовете на нашите далечни прадеди. Тези български астрономи пренасят в пространството и във времето славата на нашата древна наука и култура. Те трасират звездните пътеки на България… А, в Родопите, българското двуметрово ”око” им помага в техните изследвания.
Астрономи от цял свят мечтаят да бъдат създадени спътникови обсерватории от ново поколение. Ще поживеем, ще видим дали ще ги дочакаме…
С помощта на бинокъл, вие бихте могли да наблюдавате, примерно: галактиката в съзвездието Андромеда, звездните купове в Плеядите, мъглявините в съзвездието Стрелец, планетите от Слънчевата система, пепелявата светлина на Луната. Само трябва да се снабдите с бинокъл, разполагащ с увеличение от 6 до 20 пъти или с бинокъл с даиаметър на входния отвор от 40-50 мм.
А, с помощта на обикалящия около Земята космически телескоп ”Хъбл” могат да бъдат наблюдавани галактики на възраст 10 милиарда години, отдалечени на неподозирано големи разстояния от нас!
Не е далеч времето, когато в съзвездието на мечтания от милиони българи Европейски съюз ще заблести и българската звезда.
Българските астрономи отдавна са нu спечелили това достойно място. Дойде редът и на българските политици да последват техния пример!
Предоставил: ISTORIK