Подобно на Тукидид, най-бележития историк на древността, и Аристотел, „най-великият мислител на древността“, имал близки връзки с Тракия и Македония. Той се родил в 384 г. пр. н. е. в град Стагира, сега с. Извора (в източната половина на Халкидическия полуостров). Баща му Никомах бил известен медик и по тази причина бил привлечен като придворен лекар на Филип II Македонски. Затова и когато Аристотел се оформил и прочул като философ, той бил назначен от Филип за възпитател и учител на сина му Александър Македонски.
В продължение на 20 години (от 367—347 г.) Аристотел бил ученик и сътрудник на Платон в ръководството на неговата школа (Академията). Така той останал във връзка с Платон до неговата смърт. Още през това време обаче Аристотел в много отношения дошъл до схващания и възгледи, коренно различни от тези на своя учител. Затова и след смъртта на Платон той скъсал с Академията и напуснал за известно време Атина. Част от това време той прекарал в усилени философски занимания в град Ата-рней (Троада — Западна Мала Азия), където намерил покровител в лицето на атарнейския тиранин Хермий. По-голямата част от своето странствуване обаче Аристотел прекарал при двора на Филип II Македонски, като се занимавал с възпитанието и обучаването на младия Александър Македонски до неговото стъпване на престола.
Аристотел се завърнал в Атина, след като отсъствувал 13 години, и в 335/334 г. основал там своя собствена философска школа, която получила името Перипатос (т. е, колонада за разходки). Наречена била така по външния вид на помещението, в което се водели заниманията с по-широк кръг от слушателите на Аристотел. Последният, както и школата му се ползували с несъмнено голяма популярност в Атина, но въпреки неговите големи заслуги за града той никога не получил правата на атински гражданин, а останал метек, т. е. чужденец. Несъмнени и доста неприкрити били промакедонските и умерено-олигархическите възгледи на Аристотел, които правели от него противник на атинската робовладелска демокрация, и допринесли за неговото бягство от Атина след смъртта на Александър Македонски в 323 г. Изтъквайки и подчертавайки значението на Аристотел, а именно способността му да мисли диалектически и безпределната му (дори наивна) вяра в силата на разума, в могъществото, обективната истинност на познанието, но той имал и слаби черти, като например неговите геологически уклони и социални предразсъдъци. Във връзка с последното трябва да се подчертае, че Аристотел е един от най-типичните и най-даровитите изразители на робовладелската идеология.
Във връзка със значението на Аристотел като исторически извор трябва да се подчертае и това, че измежду многобройните и обемисти съчинения на знаменития древногръцки мислител се намират цели трактати върху теорията и историята на държавата. В тези трактати има немалко места, от които може да се съди за социално-икономическите възгледи не само на автора, но и изобщо на робовладелската класа.
За съжаление от прочутия в древността Аристотелов „корпус“, състоящ се от 158 „Политии“, т. е. описание на държавния строй на най-известните гръцки полиси и не гръцки държави, до наши дни е оцеляла само една „Полития“, а именно „Атинската държава“, преведена у нас от Г. И. Кацаров (Аристотел, Атинската държавна уредба, 1904). Науката днес е в състояние да възстанови само до известна степен съдържанието на останалите „Политии“ благодарение на указанията, макар и откъслечни, които се намират за тях в бележитата „Политика“ на Аристотел. В нея се разглежда същността на държавата, както и различните форми на държавно устройство. Значително място в „Политиката“ на Аристотел заемат и разсъжденията на автора върху „идеалния“ държавен строй.
Ценното у Аристотел като исторически извор е и това, че за разлика от другите исторически писатели, които наблягат главно на военнополитическите събития, той обръща специално внимание на възникването, изследването и обясняването на различните държавни институции.