Ездачът по пътя за Хормуз
В епохата на най-бурния устрем на португалците да открият морски път към Индия честта, щастието и благоденствието на кралска. Португалия са заложени в дръзновението на всеки хидалго. Тръгнал да изпълни великата задача, той не е сам. Крал, духовенство, благородничество, търговци и банкери му дават цялата си подкрепа като капитал в предприятието.
Един конник по това време, по-често сам, друг път присъединен към някой керван, язди по пясъчните пътища на Иран и Персия към Хормуз — Звездата на изток. Ездачът е здрав мъж с вече прошарена брада и кротки сини очи, излъчващи смирение и ум. На главата си носи островръх руски калпак. Облечен е в, цветен кафтан, препасан с широк колан, има червени ботуши и се казва Афанаси Никитин. Това име не е на някакъв хидалго или на руски княз, а име на руски селянин! Пътникът е купил коня, за да го използува, а сетне да го продаде на изгодна цена в далечна и примамна Индия. Никой не изпраща Афанаси, никой крал или папа не му е дал пари или друга помощ. Той сам, на своя глава е тръгнал за Индия по горещия път, който никак не е по-лек и по-безопасен от пътя през „тъмното море“, макар да е по-стар и твърде познат.
Голямо нещастие е сполетяло тоя човек.
В Москва при великия княз Иван III идват пратеници на шаха на Ширван, страната на западния бряг на Каспийско море, до която се стига през степи и планини. Шахът иска да живее в мир с Московското княжество и да търгува с него. Заедно с пратениците са дошли от Дербент и Шемаха, от далечна Бухара и други богати азиатски градове и търговци на килими, копринени платове, благовонни масла. Те са разтворили по тържищата на Москва своите пъстри стоки.
Да живее в мир и да търгува с далечното източно царство иска и московският велик княз, иска и руският народ, искат и руските търговци. Когато пратениците на шаха заедно с продавачите на килими и коприна си тръгват, мнозина руски делови хора отиват с тях да върнат приятелското посещение, да покажат и те своите стоки на пазарите в Дербент и Шемаха и да продадат нещо. Заедно с тия хора тръгва и Афанаси Никитин, търговец от Твер. За да натовари две гемии със стока, той е направил големи заеми, взел е дори и чужда стока.
Пъстрата дружина плава с корабите си по Волга. Тъкмо да влязат в Каспийско море, при устието на голямата река ги нападат татарски разбойници. Някои кораби са отвлечени, други разбити потъват в реката. Загиват и гемиите на Афанаси Никитин. Само два кораба оцеляват — на бухарските търговци и на един от руските търговци. Афанаси се спасява на кораба на търговците от Бухара. Той остава с тях до Дербент, пристанище на Ширван в Каспийско море, дето след няколко дни успяват на стигнат.
Афанаси е много загрижен. Какво да прави? Да си отиде в Русия — трябва да плати парите, които е взел назаем и да върне чуждата стока. А пари той няма. Всичко, каквото имаше, вложи в това предприятие, злополучно завършило във водите на Волга. Останали са му само няколко десетки жълтици. Да се върне — значи да го хвърлят в затвора и никога да не излезе оттам, защото няма как да плати. От пристанището на Дербент той тръгва из пазарските улици. Животът в тоя град е друг и все пак много работи са тъй, както са в родния Твер. Ето ги търговците при своите сергии и в тъмните кантори. Ето ги купувачите. Ето ги гемиите и керваните, които пристигат от всички посоки, натоварени с поръчани стоки. Умението да се търгува тук е същото, каквото е и в родината. Афанаси решава да провери дали е така и да започне сам да търгува в чуждата страна. Ако в тая страна не успее, да отиде в друга. Да опита е по-добре, отколкото да свърши дните си в затвора!
От Дербент се прехвърля в Шемаха — столицата на шаха. Тук пристигат в това време и някои от другите спасени руски търговци. Те молят шаха да им даде охрана, за да се завърнат в родината си. За шаха това е трудно и той им отказва. Сега Афанаси твърдо решава, вместо да тръгне по опасния път без охрана, за да стигне в затвора, да опита щастието си тука.
Капиталът, с който разполага, е твърде малък. Той внимателно избра как и какво да подхване. В Шемаха не вижда големи възможности. Ето го в Баку, следващият по-голям град в царството Ширван, „дето гори неугасим огън”. Преди сто години през тоя град минава веселият венециански младеж Марко Поло и възхитен брои колко много кофи за миг могат дал се наточат от нефтения извор. Сега тук спира Афанаси Никитин и се чуди на „неугасимия огън“. И двамата не предвиждат, че това масло е най-доходната стока. Марко Поло смята, че? то служи само за лекуване на крастата по камилите.
С кораб Афанаси Никитин отплава до Иранската област Мазандеран, на южния бряг на Каспийско море. Оттук на-татък той пътува през Централен Иран и минава през главния град Техеран. Не знае къде отива. Във всяка страна, във всеки град остава някое време и не се решава да вложи шепата жълтици. Той е добродушен, кротък, честен човек, много любознателен и общителен. Старае се да нареди търговията си, но това не му пречи да гледа, да слуша, да разпитва. За първи път той пътува толкова далече, за първи път вижда тоя пъстър свят на Азия. На всяка стъпка научава нови работи. Много неща подхранват надеждата му, че ще може да завърти търговия, много други го разочароват и го карат да се отдръпва. Защото у тоя човек простичко, непосредствено блика вярно чувство за правдата и кривдата на света и той не с всичко може да се съгласи.
В Иран научава колко са скъпи в Индия конете, защото там „коне не се раждат, а само волове и биволи, които служат и за товарни, и за ездитни животни”. Той си прави умно сметката колко изгодно може да купи в Индия разни ценни стоки за руския пазар, ако закара коне и ги продаде там. А в Иран и Персия коне — колкото искаш, и са на много ниска цена! То! няма пари, за да купи много коне. Но за един жребец парите му стигат и остават малко.
И ето го добрия Афанаси, възседнал хубав жребец, на път към Хормуз. Той минава по пясъчните пътища, през планините и долините на Иран и Персия. По тоя път някога, след дълги приготовления и с много злато в джеба тръгва Марко Поло, за да стигне царството на Великия хан. По същия път венецианецът се връща, охраняван от персийски и китайски войници, след като вижда приказната Индия и островите на подправките. С книгата за своите скитания из Китай и по островите на Индия Марко Поло замая света и направи мечта на епохата такова едно пътуване. Сега Афанаси отива в същата Индия, може да отиде и в Китай, царството на Великия хан. За него това не е някакво изключително приключение, колкото и да го радва и занимава новото, което вижда. Нищо не го вълнува, нито героизмът, нито издръжливостта, които се искат от него. Простичко, търпеливо той се справя с всичко. Занимава го само едно: добре да разбере новия, невиждан свят, за да продаде кончето си изгодно, да подхване търговия и да плати задълженията си.
В ИНДИЯ
В Хормуз той натоварва коня на един индуски кораб изтръгва за Индия. В, кораба няма каюти и легла, нито пътническа палуба. Това е обикновена открита гемия и там, дето е вкаран конят, до него на пода е мястото и на пътника. Корабът се отбива в Моската, на Аравийския полуостров, и през Диу, на полуостров Индустан, стига в Камбей, индийското пристанище. Тук Афанаси отново се качва на коня и побързва да отиде до Дабул, дето става пазарът за продажба на коне. Търговци от цяла Азия, Арабия, Етиопия водят на този пазар коне за продан.
Появяването на белия човек с кафтана и ботушите сред света на Изтока създава голямо вълнение. След него ва тълпи вървят хора да го гледат. Нови картини, нови наблюдения набира Афанаси Никитин и ги разказва с непринуденост и простота. Дали той води записки още из пътя, или описва своето пътуване по-късно — не се знае. Важното е, че той оставя книгата „Пътуване през три морета”. В тая книга той успява след Марко Поло да даде едни от най-хубавите описания на средновековна Индия. В някое отношение те са дори по-богати от разказите на венецианеца, защото съдържат сведения не само за богатствата на страната, а и за живота на хората в тая страна.
— Хората ходят цели голи — разказва той, — главата непокрита, гърдите голи, косите прибрани на една плитка. Всички жени ходят бременни, деца раждат всяка година, имат много деца. Мъжете и жените — всички са черни. Където да отида, подире ми се събират много хора — учудват се на белия човек! А техният княз ходи с едно покривало на главата, друго— на бедрата. Болярите ходят с едно покривало на раменете, друго — на бедрата. Княгините ходят загърнати през раменете с едно покривало, а с друго — през бедрата. Някои княжески и болярски слуги имат покривало, навито около бедрата, щит и меч в ръцете, а други — с копия, с ножове, със саби, с лъкове и стрели. Всички — голи, боси, силни. Още в това описание се разкрива една особеност. Афанаси Никитин има очи да види острото различие между хората. Той описва и сезоните в Индия, и облеклото на хората през различните времена. Не успява да продаде изгодно коня в Дабул. Какво да прави. Възсяда го и тръгва да търси купувач по другите градове. Тава стига навътре в страната — чак до Джунер и Бидар. Тук на пазара вижда, че се търгува с коне, с копринени платове и с черни роби. Стоките са все от съседния Индустан. Само руски стоки няма. Нищо хубаво не вижда в тоя град Афанаси. Хората му се струват, „черни и зли, жените — безсрамни, и всички загубени в невежество, измамничество, суеверие, нищета”. И веднага противопоставя друго описание, за да се разбере отде иде злината:
— Нищетата наоколо не пречи на султана да живее охолно и всякак да показва своето могъщество.
С увлечението на Марко Поло руският пътешественик разказва:
— Като тръгне да излезе султанът, 50 хиляди пеши войници 10 хиляди конници го придружават. Заедно с тях вървят слонове със златно въоръжение, триста коне със златни юзди, седла и стремена и сто танцувачки и сто маймуни. Дворецът на султана е заобиколен от стена със седем врати и на всяка врата пазят по сто стражи, а сто пиоари записват- всички, които влизат и излизат.
Сякаш Марко Поло разказва, опиянен от числата на изобилието, или по някакъв начин той е повлиял на скромния Афанаси. Нито едното, нито другото. Разказва непосредственият, искреният, любознателният човек, който не се опиянява само от златото и източното разточителство, а вижда и беднотията, в която тъне народът.
— Дворецът е много красив — описва той, — навсякъде резби и злато, и последният камък е издълбан и украсен със злато. Нощем из града ходят хиляди конни стражи с оръжия и факли в ръце.
И веднага:
— Селяните са твърде бедни, а болярите богати и живеят в охолство. Носят ги на сребърни носилки. ..
Той прониква в живота на Индия и разбира различието между разните касти, които според него са осемдесет и четири.
От град Бидар Афанаси, пак на коня си, отива в други градове на Индия, посещава град Парват и диамантения рудник Райчур. Най-сетне продава коня и с парите иска да закупи стока.
Каликут, на южните брегове на Индийския полуостров, е едно от най-оживените пристанища. Може би ще сполучи в тоя град. Но тук Афанаси разкрива нещо, което не му харесва и го отблъсква. Султанът на Каликут владее със своите кораби цялото Индийско море. Не е позволено на никой кораб, който плава по това море, да отмине пристанището Каликут. А кой то; недей боже, го отмине, не оцелява в морето.
Като Марко Поло той говори за остров Цейлон, че е най-богатата страна със скъпи камъни, благовония и слонове. Говори също за „индийските дервиши“, които търгуват със скъпоценни камъни и с фарфорови произведения от Чина и Мачина — тъй нарича той Южен Китай.
Последно пътуване
Тъкмо успява да спечели нещо и по пътищата го ограбват. В 1472 година с кораб от Дабул той тръгва обратно към Хормуз. За превоза плаща две жълтици. След тридесет дни стигат пред височините на един бряг, който Афанаси и спътниците му смятат за „Етиопските планини“ и много се изплашват, защото на брега се появяват черни въоръжени хора.
—Боже, вижда се, че тук е съдено да изгубим главите си!— въздъхват мнозина.
Корабът спира до брега. Пътниците и моряците дават, каквото имат — ориз, пипер, хляб. Етиопците не ги нападат. Оттук се насочват към Моската и сетне към Хормуз.
В познатия Хормуз Афанаси си почива няколко дни от морския път, снабдява се с малко храна и тръгва с един керван през Иран. Сега той минава по западния път през Тебриз— Трапезунд, на Черно море. От Трапезунд на кораб отплава до Кафу или днешна Феодосия на Кримския полуостров. Черно море е третото море, което преминава след Каспийското и Индийското. Оттук му идва на ум и заглавието, което слага на своите записки. Скитанията на Афанаси Никитин траят пет години. Той се връща в родината си победен, отколкото тръгва, но е щастлив. С разочарование говори, че Индия не е за русите, защото, „за да успееш там, трябва да измениш на вярата си“.
— А руската земя, бог да я пази! — въздъхва той. — На света няма подобна на нея, макар болярите на руската земя да не са добри. Но да се устрои руската земя и да бъде на нея справедливост! Па път за Смоленск Афанаси Никитин умира. Между неговите вещи спътници-търговци намират записките му. Те ги запасят в Москва на секретаря на великия княз. Така се запазва споменът за тоя руски пътешественик, който пръв описва живота на хората в средновековна Индия и открива правдата и кривдата в нея.