Българската народна медицина води началото си от времената на траките, славяните и прабългарите. За съжаление, ние не знаем много за дейността на народната и официалната ни медицина през Първото българско царство, но все пак до нас са достигнали оскъдни сведения, които говорят, че българите са използвали народната медицина. Така във въпросника, изпратен до папа Николай I в 869 г., цар Борис се интересува (въпрос 62) какво да прави с червения камък (Argilla rubra), с който българите лекуват много болести. Червеният камък съдържа стипца и желязо, които му придават противовъзпалителни и усилващи организма свойства. И днес нашият народ го употребява против малокръвие. От въпрос 79 се разбира, че българите носят муски за предпазване от болести и – за здраве.
В произведението „Шестоднев“ на Йоан Екзарх в един малък речник са записани някои болести и лекарства. От него научаваме, че при плеврита, наричан от народа ребреница, се препоръчва лекуване с върба, топола и кукуряк, които се прилагат и днес в народната ни медицина, което е и научно обосновано.
След падането на България под османско владичество, нашият народ е лишен от всякаква медицинска помощ. Верският фанатизъм у турското население и ниското ниво на хигиената в селата и градовете са причина за появяването на много епидемии. За детско здравеопазване не може да става и дума. Здравето на народа се намира най-често в ръцете на случайни хора, без каквато и да било медицинска подготовка.
През този период голямо разпространение намира арабската медицина, която оказва значително влияние върху медицинските познания в османската империя. Именно оттогава датират ръкописните народни лекарственици, в които наред с описанията на лекарства против болести намираме и „рецепти“ против змейове, таласъми, вампири, зли духове и уроки, всевъзможни заклинания, баяния, врачувания, магии, пророкувания и пр.
В ръкописните материали по народна медицина, записани през 1576 г. от Али Мехмедов, се съдържат различни рецепти, някои от които са против главоболие, зъбобол, треска и др. През 1780 г. е написан лекарственикът на поп Григорий, през 1804 г. – лекарственикът на дядо Илийчо Спицерина от Свищов. От същото време датира и лекарственикът на Тумпаров от Самоков, а от 1833 г. – лекарственикът на Иванчо Келифар.
Най-често срещаните в тези лекарственици лечебни растения са индийското орехче, канелата, карамфилът, саръсабурът, сънотворният мак, исиотът. Като лекарства от животински произход се препоръчват зайча или меча мас, овча лой, животинска кръв, животинска жлъчка, пчелен мед и восък, а от неорганичен произход — червен камък, каменна сол и др.
Безспорно най-голямо място в нашата народна медицина заемат лекарствените растения, или билките, чието име произлиза от старобългарската дума „биле“. Оттам и народните лечители се наричали билери. В миналото прочути били билерите от Кюстендилско, Дебърско, Златна Панега, Воденско и особено – от Янинско. Билерите били две категории — едни, които водели уседнал живот в градовете и големите села и се казвали хекими, и други, пътуващи, които били в движение. Освен от билерите, билки се продавали и в т. нар. ахтарници или спицерии. С лекарствени растения билерите се снабдявали, като ги берели в околностите на населеното място, в което живеели, а малка част си доставяли от чужбина. Брането на билките ставало главно на Гергьовден, Константиновден и най-вече – на Еньовден, наричан от нашия народ Св. Иван Билобер. Лекарствата, които билерите давали, били в различна форма, но главно това били чайове, прахове, маджунни компреси, бани и др.
Въпреки че народните лечители в някои случаи причинявали вреда на болните, през този период бил натрупан ценен опит. Показателен в това отношение е примерът с народния лечител Иван Раев, чийто оригинален метод за лекуване на сънната болест с корените на билката лудо биле е възприет сега от световната медицинска наука под името „българско лечение“.
Съкровищницата на народния опит в областта на здравеопазването е предмет на обстойно изучаване, при което всичко ценно от нея се възприема и внедрява в нашата фармацевтична промишленост. Не малко лекарства като нивалинът, белазонът, леонуринът, ескувазинът, винкапанът, антралаксът, розалинът и др., приготвени от нашите билки, разнасят славата на България по света.
