Книги като „Моля те погрижи се за мама“ не се четат лесно, но именно тези книги трябва да се четат от всеки. Защото те събужда отдавна заспалите чувства и припомня най-простите истини – онези, които знаехме като малки, а после решихме да забравим.
Случилото се не може да се поправи. При едно пътуване в Сеул, 69-годишната Со-ньо не успява да се качи в препълнената мотриса на метрото и просто изчезва. Тя не остава да чака съпруга си на спирката, не търси децата си, макар да знае къде живее всяко от тях. Тя просто се обръща и тръгва нанякъде и никой не успява да я намери. Семейството пуска обяви във вестника, раздава листовки с нейната снимки и постепенно започва да получава обаждания с информация къде последно е била видяна тя. Но описанието не е на тяхната мама – тази възрастна жена с ужасна рана на крака, която спи до кофите за боклук и мълчи, просто не може да бъде тяхната майка…
Подобно на всяка друга житейска ситуация, всичко не се е случило тук и сега. Наченките на събитията са започнали много отдавна, трупайки хиляди и милиони разочарования, които майка им грижливо е събирала в глинения съд в мазето. А когато затваряла капака му, тя отново е ставала ведра, силна, смела и борбена жена, готова на всичко, за да даде максималното на децата и съпруга си. Да ги обучи – въпреки че тя не може да чете, да им донесе вкусно ким-чи, когато ги навестява в Сеул, и да прави топли компреси на мъжа си, когато ревматизмът се обади. Душата й живее за тях, а тя винаги си остава „мама“. Онази дума, която е едновременно свята и простичка, онзи човек, когото най-много обичаме и най-силно можем да разочароваме.
Книгата е изключително нежна и красива и именно този роман носи световната слава на Кюн-Сук Шин, а текстът преведен на над 30 езика, достига до милиони читатели, споделяйки с тях размислите на децата и съпруга на изчезналата. Онзи мъж, който за пръв път я усеща не като „майка на децата им“, а като „любима“, която толкова пъти е изоставял в най-тежките й моменти, за да се върне пак и да завари спящите нахранени деца и купичка ориз, запазена за него. За пръв път се моли да чуе отново нейния глас и осъзнава, че никога не я е слушал в истинския смисъл на думата.
А децата… те винаги са някак виновни пред родителите си – че не са изпълните мечтите им, че не са изпълнили своите. И тази болка и страх, че не си бил „правилен“, живее в синовете и дъщерите на Со-ньо, които нямат друг изход освен да се крият от майка си – да казват истината на половината и да я познават все по-малко.
И когато собствените ти деца стават гости в дома ви, ти спираш да имаш дом. Когато собственото ти семейство не чува думите ти, става безсмислено да говориш. Когато собственият ти съпруг не се оглежда, за да провери дали си се качила в мотрисата, става безсмислено да чакаш следващата. Единственото, което ти остава е да тръгнеш напред. С мислите и спомените, които живеят в теб и в които всичко е по-добро. И да се върнеш у дома – там, където ти си детето на мама…
Материалът е публикуван първоначално в сайта http://www.momichetataotgrada.com/
