Автор: Ирина Цветанова
При отглеждането и възпитанието на повече от едно дете в семейството, самото отношение към децата е различно от това на единственото дете. В деветдесет процента от случаите на две или повече деца в семейството, родителите правят несъзнателна разлика между децата си. В повечето случаи по-малкото дете е толерирано и глезено. Това се получава защото по-малкото дете е по – слабо, по – беззащитно в очите на родителите. То трябва да бъде обгрижвано в по-голяма степен защото е по – малко. Това до една степен вманиачаване в по-малкото дете, кара родителите да забравят, че по-голямото също е дете, също има нужда от грижи, от детство. Тогава по-голямото неизбежно заема функцията на помагащо, закрилящо, грижещо се за по-малкото. То поема отговорностите и за двете деца. Това в зависимост от самото дете му дава различни отражения в бъдеще. При него се забелязва по-висока степен на амбициозност, старателност, нужда от одобрение, комплексираност, неудовлетвореност, неувереност. При всички положения по-толерираното дете израства по-разглезено, егоцентрично, уверено от по-нетолерираното.
Погледнато от другата гледна точка, в която по толерираното дете в семейството е по-голямото можем да кажем, че то е по – обгрижвано. За него се правят повече компромиси и поведенчески му се дава повече любов и закрила. Не съзнавано родителите правят разликата между двете си деца, като симпатизират на първородното. По-голямото дете като първо олицетворява , първата радост в семейството. В много от случаите първото дете е желано и планувано, а второто не е , което също оказва голямо влияние върху отношението на родителите към всяко едно от тях. Така по-малкото израства по-самостоятелно, целенасочено и амбициозно. В някои семейства родителите виждат резултата от възпитанието си и разликата, която са правели, но не желаят да я приемат. Тогава сами излизат от положението като стават по-амбициозни към по-малкото и изискват повече от него. Появява се една надежда насочена към по-самостоятелното от двете деца.
При наличието само на едно дете в семейството възпитанието и отглеждането му протичат по по-различен начин. Двамата родители пазят и бдят над своето „единствено съкровище“ като орли. Те се вманиачават в него, защото е единственото има дете. Влагат цялата си любов, грижовност, сила, средства в него като единствен обект. Обгрижват го постоянно, дори прекомерно независимо от възрастта му, поведенчески се държат по един и същи начин с него, със същата сила и по същия начин както в детството, дори и детето им да е в зряла възраст и всъщност вече да не е дете. Предпазват го от заобикалящия го свят, като по този начин го правят неадаптивно и инфантилно в напреднала възраст. Създава се чувство за наивност, оформя се един розов свят, в който то живее в много случаи и през целия си живот. Положителните черти на това да си единствено дете са, че получаваш цялото внимание на родителите си, цялата закрила и на двамата, обгрижван си във всяко едно отношение. Детството на единственото дете погледнато през неговия поглед изглежда розово и невероятно. Мама и тати са до него постоянно и неотлъчно. Дават му абсолютно всичко от което се нуждае и задоволяват всички негови потребности ( материални, личностни ). То живее щастливо и задоволено като търси това и от социума и от заобикалящата го околна среда.
Отрицателните черти на това да си единствено дете в семейството започват да си проличават още с първите самостоятелни контакти със социума и околната среда. Свикналото с любов, внимание, сигурност дете се сблъсква с противоположната страна на нещата и в него се зараждат изключително много личностни конфликти. Погледнато от друга гледна точка може да се каже, че самото дете не желае да се откъсне от тази среда. Не поема отговорност за действията си защото е по-лесно да се оправдае със тези на семейството му спрямо него. Несъзнателно приема ролята на жертва на родителите си и тяхната любов , така не полага усилия за преодоляването на себе си, чертите на характера които му пречат и мързела си. То не разбира защо другите хора се отнасят зле с него и как да се социализира. То е свикнало всичко да му се дава на готово без да се бори само за постиженията си. Наивността му го прави изключително податливо на манипулация от връстниците му и ( колеги, приятели, познати в напреднала възраст).
Връзката с родителите между единственото дете е много по- силна от тази на двете или повече деца. То е не само силно емоционално обвързано с родителите си, но и понякога зависимо от тях дори и в напреднала възраст.Откъсването и самостоятелността при него са много по-трудно постижими. Вече пораснало то и практически откъснало се дете изключително трудно може да се откъсне емоционално от семейството си. Изпитва една постоянна несигурност и множество страхове, като водещи са страховете от изоставяне, отхвърляне, самота. Може метафорично да се каже, че се чувства като „дърво без корен“. Разчита на родителите си до края на техния живот и при най-малката трудност се допитва до тях. При загуба на единия или двамата родители се срива психически, защото не може да си представи своето съществуване без тяхната закрила, помощ.
При създаденото от него бъдещо семейство то прави пренос на своето ( в което е живяло и възпитавано то самото) и възпитава по същия начин своето/ своите бъдещо/щи деца. Отдава им се изцяло следва модела на родителите си. Подражавайки им то губи своята индивидуалност като родител и несъзнавано живее в „тяхната кожа“, като така се чувства постоянно свързано с тях, не губи сигурността си и прави своето собствено дете също толкова зависимо от него като родител. Създава същите взаимоотношения родител-дете. В много случаи не се прави дори опит за самостоятелно възпитание на децата и директно се оставят на родителите (бабата и дядото). Това съзнателно се получава поради твърде силното желание за подражание на възпитанието налагано към тях от една страна. Разгледано от друга страна , поради изградения навик (мама и тати да правят всичко вместо мен и аз да не поемам отговорност за нищо). Така промяната при единственото разглезено дете, развитието и усъвършенстването му като личност не идва дори и с времето и натрупания опит. То вътрешно в себе си си остава такова и единствения начин да си отвори очите към това което е и към света в който живее е осъзнатата потребност от истинска реализация изискваща промяна и намесата на някой представляващ изключително силен авторитет за него. Така то си отваря очите и прави за себе си една равносметка за това което иска да е и това което е в действителност.
Последствията от загубата на реалност в детството са пагубни в много отношения за този тип единствено дете. За да израсне адекватен/на мъж/ жена, родителите трябва да му покажат всички страни на живота и да го научат да се бори с тях само. Да не го правят зависимо от тях, защото никой не е вечен и рано или късно човек остава без своите родители и самия той взима техните функции за следващото поколение след него. А ако му се наложи такова възпитание , при израстването му като личност и осъзнаването на различията между него и света в който живее, то трябва да преодолее този мързел и безотговорност и само да вземе живота си в ръце. Това е първата и най-важна крачка към самостоятелността.
Положението на единственото дете в семейството може да бъде разгледано и от друга гледна точка, може да се каже почти противоположна, от тази да е разглезено. Това се получава при такъв вид родители, които осъзнават, че детето им е само ( без брат или сестра) и че трябва да се справя само с живота. Тогава се получава обратното възпитание на глезеното и обгрижвано дете, в което отрочето се поставя във всички възможни ситуации, кара се да размишлява над живота и как да се справи само с него утрешния ден в който мама и тати няма да ги има. Възпитава се един адекватен, амбициозен, здраво стъпил на земята човек. Това неозначава, че детето не получава любовта, закрилата, грижата от своите родители, но редом с нея се учи на самостоятелност, отговорности които са му изключително необходими за бъдеща реализация в живота. Не се прави зависимо от родителското тяло и в повечето ситуации разрешава само проблемите си. Изгражда се индивидуалност, правеща го по-добре интегрирано в обществото и даваща му възможност за независимост. При създаване на семейство, отглежда и възпитава само децата си по начин, който то намери за добре.
Определено този тип родителско възпитание на единственото дете в семейството в детска възраст е по-полезен за самото дете. Създава му много неудоволствия в детството, но в зряла възраст го прави по-готово за живота.
Извода за възпитанието и самовъзпитанието на единственото дете в семейството е че когато родителите не съумеят да възпитат детето си да е самостоятелно поради силната им любов, грижа към него, то рано или късно трябва да осъзнае своите недостатъци от нея и да преодолее негативните черти от характера си за да успее само в живота. Да разбере, че никой няма да извършва вместо него действията за доказване на себе си и неговата собствена реализация и интеграция.
Източник: nauka.bg
