Още не се знае точно колко са видовете лишеи, които участвуват в съвременната растителна покривка на Земята. Едни лихенолози (така се наричат ботаниците, които се занимават специално с изучаването на тази група растения) твърдят, че са около 20 000, други — че са около 26 000, а трети — че съществуват поне 40 000 вида лишеи.
Лишеите са повсеместно разпространени по земното кълбо. Срещат се на всички континенти и във всички климатични зони — от арктическите ледени пустини на север до освобождаваните за кратко време от леда и снега през късото антарктическо лято последни късчета земя и скални масиви в Антарктида. Най-масово обаче лишеите се развиват и безразделно господствуват или поделят господството си единствено с мъховете в безкрайните простори на тундрите и лесотундрите.
Около 700 вида лишеи могат да се видят и у нас. Ще ги откриете навсякъде. Те се заселват най-често по незатревени и необработвани, обрасли само с мъх почви, по голи огрявани или засенчени скали и скални блокове, по стъбла и клони на дървета и храсти, по циментови и каменни стени и зидове, по керемидени покриви. Ще ги видите някъде дори по бодлива тел.
Лишеите ще различите лесно от всички други растения по външните им отличителни белези. Едни от тях образуват правилни, розетковидно закръглени или неправилно оформени корички с размери от един-два до няколко десетки сантиметра, толкова плътно сраснали със субстрата, че отделянето им от него е невъзможно, без да се разкъсат. Те се наричат корести лишеи.
Други лишеи са с форма на различно големи листовидни пластинки, които са също правилно розетковидно закръглени или са неправилни. Те се прикрепват към субстрата само в средата, а краищата им са приповдигнати и затова могат лесно да се отделят от него. Лишеите с такова външно устройство на талуса се наричат листовидни лишеи. Много лишеи изглеждат като силно разклонени храстчета с плоски, лентовидни или цилиндрични клонки, които рядко достигат десетина сантиметра височина. Те образуват групата на храстовидните лишеи. Има и такива лишеи, които приличат на бради, дълги понякога шестдесетина и повече сентиметра. Някои учени причисляват тези лишеи към храстовидните, други обаче ги обособяват в самостоятелна група — група на брадовидните лишеи.
Разнообразна е и окраската на лишеите. Най-често се срещат видове, които отгоре (долната страна на лишеите е най-често по-светла и по този белег се отличават лесно от талусните мъхове) са обагрени в невзрачни пепелявоси-ви до сивозелени и маслиненозелено-кафяви цветове. Много видове лишеи обаче са с розови, лимоненожълти, оранжеви, оранжево-червени и други ярки цветове. Никога няма да видите обаче чисто тревнозелен лишей. Затова местата, по които масово се заселват лишеи, никога не се „къпят“ в зеленина и изглеждат най-често мрачни като пустош.
На различни места по лишеите често ще видите малки, обикновено само няколко милиметра големи, телца с дисковидна или плитко паничковидна форма. Това са плодните тела (наричат се апотеции) на гъбите, които изграждат лишеите. На горната им повърхност в специални торбички се образуват спорите, с които те се размножават (водораслите, с които гъбите съжител-ствуват, се размножават само чрез делене) .
Ако се вгледате по-внимателно в лишеите, ще откриете, че някои от тях изглеждат целите като посипани с белезникава или белезникавозелена до жълтеникавозелена дребнозърнеста или прахообразна маса. Всяка „прашинка“ или „зърно“ от нея представлява (това може да се види само с микроскоп) микроскопично клъбце, което се състои от една или от няколко водо-раслови клетки, гъсто оплетени от гъбни хифи. Тези образувания имат специално име — наричат се соредии. Те лесно се разнасят от вятъра или се разпръскват от дъждовните капки и служат за вегетативно размножаване на лишеите като цялостни организми. Когато попаднат при благоприятни условия, всяка от соредиите започва да се разраства направо в нов индивид1 .
Лишеите играят голяма роля в природата като първозаселници на първично свободните от растителност или на вторично освобождаваните от растителна покривка терени по повърхността на Земята.
Голямо е и непосредственото значение на някои лишеи за човека. Само благодарение на тях е възможно съществуването на еленовъдството в северните райони на Европа, Азия и Америка, а заедно с това и съществуването на хора там.
Освен това някои от лишеите, гледани обикновено от мнозина с пренебрежение, се оказаха богати на ценни лечебни и на други полезни вещества. Затова отдавна вече всяка година от тях се събират хиляди тонове и се отправят към фармацевтичните заводи, където се превръщат в многобройни лечебни препарати. А сливовата еверния, или, както често се нарича, дъбов лишей, си е спечелила славата на незаменима суровина за парфюмерийната промишленост. От нея се добиват ароматни вещества за производството на парфюми и за увеличаване на трайността им.
Писмовиден лишей
Писмовидният лишей е извънредно широко разпространен в цялата ни страна. Ще го откриете по кората на почти всички гладкокори широколистни дървета, особено на бука. И ще го разпознаете много лесно по твърде характерния му външен вид.
Той принадлежи към групата на корестите лишеи. Талу-сът му е кожест и обикновено е тънък. Развива се по повърхността на кората на дърветата като средно големи неясно очертани сиви или сиво-бели до жълтеникавосинкаво-зеленикави, по-рядко бели петна, които отгоре са дребнозърнести или брашнести.
Главният отличителен белег на писмовидния лишей, по който безпогрешно ще го разпознаете, са плодните му тела — апотециите. Те са струпани обикновено в средата на талуса. С просто око ще ги видите като черни, прави или извити, прости или разклонени линийки, дълги най-много до 3 мм и едва около 0,3 мм широки. Те изумително наподобяват някакво тайнствено писмо, написано с туш, поради което лишеят е бил наречен писмовиден. С лупа обаче може да се види, че апотециите имат вид на цепнатини (така изглеждат младите) или са жлебовидни до плоски (такива са вече напълно развитите) линейно удължени плодни тела със заострени или стеснени и закръглени краища.
Беатрикс Потър (1866 – 1943) е ценена най-вече като автор и илюстратор на приказки за деца. Тя е създателката на Заека Питър. Потър е и първият наблюдател, описал точно природата на лишеите. Лишеят не е единично растение, а колония от морско водорасло и гъба, поддържащи се симбиотично една друга. Беатрикс Потър написала студия върху това откритие, но директорът на Лондонската кралска ботаническа градина, като видял, че е жена и още по-лошо – художничка, се отказал да проучи нейните идеи. По-късно, през 1897 г., те били прочетени пред Линейското общество и срещнали одобрение.
