Че нещо кара тежките обекти да падат е принцип, който всеки пещерен човек би могъл с увереност да потвърди. Първата сериозна стъпка към по-научно разбиране на гравитацията е осъзнаването, че тя е сила, която тегли всичко към центъра на Земята, така че траекториите, описвани от падащите тела, не са успоредни, а се събират в една точка. Аристотел е изказал това през IV в. пр. Хр. в своята книга „Небесата“ и го е включил в доказателства, че Земята е кръгла. През VI в. пр. Хр. Питагор, който е вярвал, че на обратната страна на Земята има живот, е бил наясно с принципа, както може би и халдейските учени преди 600 г. пр. Хр.
Гравитацията привлича телата с еднаква скорост
Второ, леките и тежките тела падат с една и съща скорост, освен ако средата, в която се движат, не благоприятства или спира тяхното движение. „Всички предмети, макар че теглата им може да са различни, се движат през без съпротивителната пустота… с една и съща скорост“, пише римският поет Лукреций (ро¬ден 94 г. пр. Хр.). Не е ясно дали това твърдение е изказано първо от Епикур през IV в. пр. Хр. или от Демокрит и Левкип през V в. пр. Хр.
Законът за гравитацията
Сър Исак Нютон е заключил, че две тела се привличат взаимно със сила, пропорционална на произведението на техните маси и обратнопропорционално на квадрата на разстоянието между тях. Той е изложил изцяло принципа в своята книга „Математически принципи от натурфилософията“ (1687), но се говори, че това му е хрумнало през 1665 г. в градината му в Улсторп, Англия, когато ябълка паднала от дървото върху главата му. (Не толкова точното заключение, че привличането между две тела нараства, когато тяхната маса нараства и разстоянието между тях намалява, е било направено от ислямски физици около 1000 г.).
Повече за гравитацията: https://www.chitatel.net/gravitation/
